Определение № 60609 от 25.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 136/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Г. О. П. [ЕГН], в лично качество и като управител на втория касатор „ПОПОВ“ООД ЕИК[ЕИК] срещу решение №72 от 30.09.2020 г., постановено от АС-Бургас по т.д. №129/2020 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 28 от 10.04.2020 г. на Окръжен съд- Бургас, постановено по т.д. № 509/ 2018 г., с която е прието за установено, че двамата касатори дължат солидарно на К. М. А. сумата от 30 000 лева, представляваща част от главница от 50 000 лева, по запис на заповед, издаден на 23.05.2017 г., с падеж 16.06.2017 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от 30.05.2018 г. - дата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, до окончателното изплащане на сумата, за които са били издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист както и в частта за разноските. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в останалата част, с която съдът е потвърдил първоинстанционното решение по отношение на отхвърлянето на насрещния иск. В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1,т.3 ГПК. Ответната по касационната жалба страна не депозира писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, с което е счел за основателен и доказан иска, предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК до размера на 30 000 лева въззивният състав на СГС се е позовал на следните установени по делото факти и е изложил съответните съображения по оплакванията във въззивната жалба на двамата ответници по иска-касатори в настоящото производство: Предявени са субективносъединени установителни искове, с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, за установяване съществуването на вземане на ищеца-физическо лице против двамата ответници, произтичащо от запис на заповед, издаден на 23.05.2017 г., за което задължение е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 27.06.2018 г. по ч.гр.д. № 4619/ 2018 г. по описа на Районен съд – [населено място], приложено към настоящото в препис. Със заповедта за изпълнение е разпоредено двамата длъжници да заплатят солидарно на кредитора К. А. сумата от 30 000 лева – част от главница по представен редовен от външна страна запис на заповед от 23.05.2017 г., с издател Г. О. П. и авалист – „П.“ ООД, с падеж 16.06.2017 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 30.05.2018 г. – подаване на заявлението, до окончателното изплащане и съдебно-деловодни разноски. Последните са подали възражения против заповедта за изпълнение в срок, кредиторът е предявил установителния иск в срок. Вземането, предмет на установителния иск, е основано на запис на заповед, издаден на 23.05.2017 г. и представен по делото, според съдържанието, на който издателят е поел задължение спрямо ищеца А. – поемател по ефекта, да му заплати сумата от 50 000 лв. на падеж 16.06.2017 г., без протест. Записът на заповед носи подписа на своя издател и притежава всички реквизити на редовна от външна страна ценна книга по чл.535ТЗ. Същият е авалиран от страна на „П.“ ООД, действащо чрез управителя му Г. П.. Според съда, авалът е валиден и произвежда действие. Не се спори, че ценната книга е издадена като обезпечение по договор за заем, датиращ към 23.05.2017 г., приет като доказателство по делото. По силата на това съглашение, въззиваемата страна е предоставила на Г. П. сумата от 50 000 лева, преведена по банкова сметка на заемателя, срещу насрещно задължение на последния да върне сумата в уговорения в заемния договор срок. На 20.07.2016 г. между А., като възложител, и „ПОПОВ“ ООД, като изпълнител, е бил сключен договор за изработка в строителството, по който е уговорено изграждането на складове за селскостопанска техника и амбалаж, и битова сграда в поземлен имот и е договорена е цена за възложената работа в размер на 603 042,97 лева, с ДДС. Страните са се споразумели по плащане на части, с авансово заплащане на сума в размер на 30 % от цената и последващи плащания, дължими след издаването на двустранно подписани протоколи и/или актове за съответните извършени доставки и СМР, и издаване на фактура от изпълнителя. Уговорено е в договора за заем, че връщането на предоставената в заем сума се дължи в срок до два дни, след постъпване на сума в размер на 115 768,01 лв., с ДДС, по сметката на „П.“ ООД, представляваща частично плащане по горепосочения договор за строителство, но не по-късно от 16.06.2017 г., като страните са се споразумели, че няма да има нужда от допълнителни писмени покани, във връзка с крайния срок на издължаването на заема. В чл.1.4. от договора за заем е постигнато съгласие, че ако до 16.06.2017 г., поради непостъпване на договорената в чл.1.3 сума, заемателят не може да върне обратно заемната сума, то същата да се счита изплатена като авансова цена по договора за строителство. Според изложеното от въззивния съдебен състав, ответниците се позовават на това, че с горното договаряне е постигнато подновяване на задължението по договора за заем за връщане на заетата сума, което го е погасило и при това положение е погасено и правото по записа на заповед, с обезпечителна функция. Според съда, следва да се приеме, че позоваването е на обективна новация, уговорена под отлагателно условие, което се е сбъднало. Видно от уговорката в чл.1.4 от договора за заем, страните по него са се споразумели, при настъпване на определено условие – невъзможност за заемателя – Г. П. да върне заетата сума на заемодателя – К. А., поради непостъпване на внесена от последната сума по сметка на дружеството авалист, сумата от 50 000 лева да се смята като авансово плащане по договора за строителство, сключен с последното. Според изложените в мотивите на обжалваното решение, обективната новация представлява способ за погасяване на едно облигационно отношение, като на негово място се породи нов дълг, различен от първоначалния, без промяна на субектите по правоотношението. Горепосочената договорна клауза, според съда, целяща промяна в правоотношението, засяга трето на правната връзка по заемния договор лице, а именно кредитора на задължението да получи договорната цена на договора за строителство – „П.“ ООД. Уговорката цели, последният да се откаже от правото си да получи част от цената, равняваща се на заетата сума от 50 000 лева, като даде възможност на физическото лице Г. П. да погаси със същата сума задължението си по договора за заем. Съдът е счел, че подобно договаряне не може да породи целения ефект, без изразено съгласие от кредитора по договора за строителство „П.“ ООД, доколкото последният, без да е страна по договора за заем се обвързва да прехвърли това свое право частично на длъжника по договора за заем- Г. П., а волеизявление за това, от страна на самото дружество – изпълнител по договора за строителство, липсва. С оглед изложеното съдът е приел, че между контрахентите по договора за заем не е извършено новиране на правоотношението, тъй като между тях не е породена нова валидна облигационна връзка, на мястото на старата, а уговорките, засягащи права на трето лице, не произвеждат действие и не могат да рефлектират върху първоначалната договореност. Ето защо, според въззивния съд, не са ангажирали доказателства за погасяване на задължението да се върне заетата сума, и следователно не е налице основание да се приеме недължимост по абстрактната обезпечителна сделка – записа на заповед от страна на задължените по нея двама ответници. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касаторите се сочат като правни въпроси от значение за спора три такива, които се свеждат до това, дали е налице различна правосубектност между физическо лице, като такова и качеството земеделски производител по смисъла на пар.1, т.1 от Закона за подпомагане на земеделските производители, с оглед активната материално правна легитимация на ищцата по иска. Твърди се, че въпросът се явява от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото-основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно т.4 от ТР № 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице посоченото основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1, т.3 ГПК -въпросите да са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл.280 ал.1,т.3 ГПК: точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито твърдения и данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по даден материалноправен или процесуален въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързан с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неясноти в правната норма. В случая не е налице и втората хипотеза. Съгласно § 1 от ДР на Закона за подпомагане на земеделските производители, земеделски производители са физически и юридически лица, които произвеждат непреработена и/или преработена растителна и/или животинска продукция. Разпоредбата е ясна не се нуждае от тълкуване и е приложена правилно. Ясно е, че нормата не създава нова правосубектност за земеделския производител, различна от тази на физическо лице, а единствено му придава допълнително качество на правоимащ по програмите за държавно подпомагане на земеделските стопани. Сходно е качеството на едноличен търговец на едно физическо лице и никога в съдебната практика и правната теория не е стоял въпросът за отделна правосубектност между качеството на ЕТ и правния субект-физическо лице ,упражняващо търговска дейност и регистрирано като такова по ТЗ. Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Второ т.о. на ТК счита, че не е налице основание за допускане до касация, поради което