Определение № 2435 от 24.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 243/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД - в несъстоятелност, („КТБ“), срещу определение № 2317 от 15.09.2025 г. по в.ч.гр.д. № 1618/2025 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено определение № 1649 от 21.04.2025 г. по т.д. № 2477/2024 г. на Софийския градски съд за прекратяване в приложение на чл. 126, ал. 1 ГПК на производството по предявения от „КТБ“ АД срещу “Кинтекс” АД установителен иск по чл. 422 ГПК в частта за сумите:

1) 2 757 530,55 евро - дължими по договор за издаване на банкова контрагаранция от 22.11.2013 г. и във връзка с искане за плащане от Комерцбанк № 3908 от 10.09.2015 г.;

2) 1 471 142 евро – неустойка по чл. 5, ал. 6, вр. ал. 1 от горепосочения договор, начислена в периода 14.09.2015 г. 31.08.2018 г.

Със същото определение на СГС е обезсилена издадената заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. 44604/2023 г. на Софийския районен съд и изпълнителен лист въз основа на същата от 14.03.2023 г. и е спряно производството по делото в останалата част (отнасяща се до вземания за лихви във връзка с главницата) на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване с окончателен съдебен акт на производството по т.д. № 1799/2021 г. по описа на СГС.

Жалбоподателят атакува постановеното от апелативния съд определение като неправилно и иска неговата отмяна по съображения, че въззивният съд е приел за идентични предметите на настоящото дело и т.д. № 1799/2021 г. относно главницата и неустойката.

В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и да направи свои фактически и правни изводи, като обсъди всички възражения и доводи на страните?“

2. „Налице ли е обективен идентитет по отношение на вземания - предмет на отрицателен установителен иск, предявен от длъжника, и тези - предмет на положителен установителен иск по чл. 422 ГПК, предявен от кредитора, когато единственото основание за несъществуване на вземането, въведено от длъжника по отрицателния установителен иск, е изтекла погасителна давност, т.е. не се твърди несъществуване на вземането, а само погасяване на правото на принудително изпълнение, като не са изложени други правоизключващи или правопогасяващи възражения?“

3. „Наличието на образувано преди инициирането на заповедно производство и издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК дело с предмет отрицателен установителен иск от длъжника, води ли до недопустимост на иска по чл. 422 ГПК поради наличие на хипотезата на чл. 126, ал. 1 ГПК?“

Жалбоподателят твърди основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на първия въпрос, като поддържа, че той е разрешен в противоречие с практиката на ВКС (решение № 130 от 23.06.2016 г. по т.д. № 748/2015 г. на ВКС, 1-во търг. отд., решение № 34 от 22.02.2016 г. по гр.д. № 4657/2015 г. на ВКС, 1-во гр.отд., решение № 120 от 04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г. на ВКС, 4-то гр.отд., решение № 10 от 01.02.2012 г. по гр.д. № 130/2011 г. на ВКС, 1-во гр.отд.) и основанието по т. 3 по отношение на втория и третия въпрос.

Ответникът оспорва жалбата и твърди, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване, евентуално, че постановеното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено, а жалбата – отхвърлена.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните по делото доказателства, че производството по т.д. № 1799/2021 г. по описа на СГС е образувано по предявен отрицателен установителен иск от „Кинтекс“ ЕАД срещу „КТБ“ АД /н./ за признаване за установено несъществуването на вземания на „КТБ“ АД за сумата от 2 757 539 евро, усвоена на 10.09.2015 г. по договор от 22.11.2013 г., както и вземане в размер на 1 471 142 евро – неустойка по чл. 5, ал. 6, вр. ал. 1 от същия договор, начислена в периода от 14.09.2015 г. – 31.08.2018 г.; вземане за сумата от 724 761 евро – комисионни за периода от 27.02.2015 г. – 27.11.2017 г. При тези данни е стигнал до извод, че производството по това дело е идентичен с предмета на по-късно заведеното и висящо пред него т.д. № 2477/2024 г., тъй като установеното по отрицателния иск правно положение ще обвърже със сила на пресъдено нещо страните по него, които са и страни по по-късно заведения положителен установителен иск по чл. 422 ГПК. Позовал се е на определение № 154/27.02.2014 г. по ч.гр.д. № 769/2014 г. на ВКС, с което се приема, че е допустимо предявяване на отрицателен установителен иск от длъжника след като кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение, доколкото кредиторът не може да се възползва от облекчената процедура по чл. 410 и сл. ГПК. В определението се приема още, че, ако бъде издадена заповед за изпълнение, тя не влиза в сила, дори длъжникът да не е направил възражение по чл. 414 ГПК, като в този случай, заведеният от длъжника отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането е допустим, а недопустим е образуваният впоследствие положителен установителен или осъдителен иск на кредитора и именно производството по него следва да бъде прекратени на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е съобразил, че производството по чл. 417 ГПК не обосновава различен извод от този, приложим за общото заповедно производство. Съставът на апелативния съд е констатирал, че в процесната хипотеза отрицателният установителен иск е предявен не само преди да бъде подадена исковата молба на кредитора по чл. 422 ГПК, но и преди да бъде издадена процесната заповед за изпълнение, поради което правилно производството по иска с правно основание чл. 422 ГПК е било прекратено в една своя част и спряно в друга.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 ГПК вр. с чл. 259 и сл. ГПК.

За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Първо търговско отделение, съобрази следното:

Вторият и третият въпрос на жалбоподателя, които следва да бъдат разгледани първи, могат да бъдат обобщени като отнасящи се до въпроса дали е допустимо предявяване на положителен установителен иск по чл. 422 ГПК при наличие на предявен преди това отрицателен установителен иск за същите вземания, предявен от длъжника.

Този въпрос е обусляващ по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, доколкото отговорът му е част от решаващите мотиви на въззивния съд, но не е удовлетворена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от сочения тълкувателен акт формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато релевантна правна норма изисква изясняване на нейното действително съдържание, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. При наличие на съдебна практика по поставените два въпроса отпада възможността за подвеждането им под хипотезиса на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на мотивирано изложение за необходимост от изоставяне на тази практика.

Целта на заповедното производство е установяване безспорността на вземането и удовлетворяване на кредитора по облекчен ред. В т. 9 и т. 10 от ТР № 4/2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС е разяснено, че положителният установителен иск по чл. 422 ГПК е средство за защита на признато в заповедното производство вземане на кредитора, като предпоставка за допустимостта му, наред с нормативно установените специфични условия, е съответствието между заявеното и признато в заповедното производство вземане и предмета на делото, очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както и наличието на специалните процесуални предпоставки по чл. 414 ГПК и чл. 415 ГПК. В производството по чл. 422 ГПК съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес

Отрицателният установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е средство за защита на длъжника по вземането в случаите, когато той твърди, че не дължи. Един и същи спор може да бъде повод било за положителен, било за отрицателен иск в зависимост от това дали се твърди, че едно материално право съществува, или се отрича неговото съществуване (така решение № 287 от 08.06.20210 г. по гр.д. № 4896/2008 г., III гр.отд.). Поради това е налице съвпадение на предмета на отрицателния установителен иск и положителния установителен иск, доколкото и двата иска целят установяване на едно и също право /например на парично вземане/.

В разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК е регламентирана забрана за едновременно разглеждане в съда на две дела, които имат идентичен спорен предмет и страни и в рамките на които се търси идентична съдебна защита. С решение № 46 от 08.04.2013 г. по т.д. № 96/2012 г., II т.о. е разгледат идентичен на спора, предмет на т. д. № 2477/2024 г. по описа на Софийски градски съд и е приел, че предявеният иск по чл. 422 ГПК е недопустим, тъй като преди подаване на заявлeнието за издаване на заповед по чл. 417 ГПК длъжникът е подал искова молба, обективираща отрицателен установителен иск относно същото вземане. В соченото решение касационният състав е приел, че наличието на висящо дело по отрицателния установителен иск се явява абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на иска по чл. 422 ГПК и е обезсилил обжалваното пред него решение, съответно е прекратил производството по иска с правно основание чл. 422 ГПК. Настоящият състав напълно споделя това разрешение и намира, че неудовлетворена се явява специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване по втори и трети въпрос.

Що се отнася до първия въпрос, който е относим към задълженията на съда при разглеждане и решаване на спора по делото, т.е. налице е общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол, принципен негов отговор директно произтича от разпоредбата на чл. 121, ал. 4 КРБ, чл. 12 и 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

Настоящият съдебен състав се придържа и подкрепя даденото тълкуване в задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд по ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, както и в редица решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно: решение № 108 от 20.02.2024 г. по гр. д. № 363/2023 г. на ВКС, 1-во гр. отд.; решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, 2-ро търг. отд.; решение № 69 от 10.05.2022 г. по гр. д. № 2530/2021 г. на ВКС, 3-то гр. отд.; решение № 98 от 14.07.2022 г. по гр. д. № 2954/2021 г. на ВКС, 3-то гр. отд. и др.

С цитираната практика е разяснено, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като извърши своя самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, въз основа на която да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Ограниченията на въззива по чл. 269 ГПК засягат единствено възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, но това не променя характеристиките на въззивната инстанция като решаваща такава. Предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК не замества задължението на въззивната инстанция за мотивиране на решението и не я освобождава от задължението да излага собствени фактически и собствени правни мотиви. В конкретния случай въззивният съд е разрешил въпроса в съответствие с практиката на ВКС, поради което не следва да се допусне касационно обжалване. Поставеният въпрос представлява оплакване за незаконосъобразност поради несъгласие на касатора с мотивите на въззивния съд. Това обстоятелство не може да обоснове достъп до касационно обжалване.

При липса на релевираните от касаторите основания за достъп до касационен контрол, такъв следва да бъде отказан.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС,