Определение № 6034 от 20.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5312/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 2587 от 15.08.2023 г., подадена от Ц. В. Ц. чрез адвокат В. Г. от АК – Д. срещу въззивно Решение № 146 от 07.07.2023 г. по в.гр.д.№ 172/2023 г. на Окръжен съд – Силистра.

Ответницата по жалбата Р. А. Р. е депозирала отговор чрез адвокат П. Н. от АК – С.. Поддържа, че липсват основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира присъждането на разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 693 от 02.12.2022 г. по гр.д.№ 600/2022 г. на Районен съд - Силистра, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Ц. В. Ц. срещу Р. А. Р. иск за делба на недвижим имот, представляващ апартамент № 17 с идентификатор № *** по КККР, с площ от 48,91 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня-бокс и сервизни помещения, ведно с прилежащо избено помещение № 4 с площ 4,37 кв.м. и припадащите му се 0,688% идеални части от общите части на сградата с идентификатор № по КККР и от отстъпеното право на строеж върху поземлен имот с идентификатор № * по КККР, върху който е построена сградата.

Въззивният съд е приел за установено, че имотът, предмет на иска за делба, е придобит от Р. А. Р. и А. Т. Р. по време на брака им с Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавни имоти, сключен на 21.04.1988 г. между съпрузите и ЗММ „Стомана”- гр. Силистра. Р. Р. е работила в предприятието на длъжност „продавач” и е поела задължението да продължи да работи в ЗММ „Стомана” още 10 години. На 10.10.1988 г. тя е подала молба за развод с А. Р. и с влязло в сила на 15.01.1990 г. съдебно решение на нея е предоставено ползването на семейното жилище и родителските права над роденото от брака дете А. Т., което е починало на 23.08.1996 г. Жилището се обитава единствено и само от ответницата.

Ищецът Ц. В. Ц. е син на втората съпруга на А. Т. Р. (починал на 02.07.2018 г.) - Е. Г. Р. (починала на 21.04.2021 г.) и неин единствен наследник.

От правна страна е прието, че процесният апартамент е придобит по време на брака на Р. Р. и А. Р., поради което е бил част от съпружеската им имуществена общност, като при развода и прекратяване на общността всеки от съпрузите е бил притежател на равна идеална част от имота. Съдът е приел, че двамата бивши съпрузи са били със съзнанието, че тази съсобственост след брака е една формалност, предвид обстоятелството, че имотът е бил закупен от ведомството, в което ответницата е работила и към което се е задължила да работи в продължение на 10 години. Няколко месеца след сделката съпрузите са се разделили и имотът е продължил да се ползва само от Р. Р. и малолетното им дете А., като тя е заплащала дължимите вноски по кредита, получен от ДСК за закупуване на имота. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния, че заплащането на вноските по кредита не е от значение за придобиване правото на собственост на имота и квотите на съпрузите. Съпоставяйки обаче тези доказателства с обясненията на ответницата и ангажираните от нея свидетелски показания, съдът е направил извод, че ответницата е започнала да свои имота за себе си още след раздялата със своя съпруг. Основание за това дава и фактът, че е отглеждала детето им, заплащала е вноските по кредита, спазвала е поетото задължение да работи при същия работодател. Бившият съпруг А. Р. не е претендирал дял от имота и съответно не е предприел никакви действия за ликвидиране на съсобствеността след раздялата им до своята смърт на 02.07.2018 г., т.е. почти 30 години. За това свидетелстват и показанията на водената от самия ищец свидетелка П. М., която заявява, че А. Р. е споменал, че апартаментът е предоставен на Р. и детето да живеят в него, „т.е. детето да си остане след време наследник на апартамента”. Свидетелката заявява също, че и след смъртта на сина им А., А.Р. не е споменавал да е водил с Р. някакви разговори по повод апартамента, не е предприел действия за подялбата на имота и не е оспорвал нейното владение върху него. През целия този значителен период от време – от 1996 г. до завеждане на делото, Р. Р. е своила апартамента, живяла е в него и в качеството си на негов едноличен собственик е извършила основен ремонт. Именно поради това самосъзнание тя не е предприела действия за подялба на имота и уреждане на имуществените отношения с бившия й съпруг. Придобивана давност е изтекла още приживе на другия съсобственик, поради което не е било необходимо тя да манифестира собственическите си намерения и пред ищеца.

Въззивният съд е приел за неоснователен доводът, че наличието на правно основание за упражняването на фактическата власт към момента на установяването й - предоставяне със съдебен акт на право на ползване на семейно жилище - изключва презумпцията по чл. 69 ЗС и означава, че фактическата власт е била с характер на държане, а не на владение. В случая е взето предвид, че жилището е било предоставено за ползване на ищцата и роденото по време на брака й с А. дете А. А. Т., но то е починало на 23.08.1996 г. и от тогава, а и преди това - след развода, ответницата е своила имота като свой със съгласието и без противопоставянето на бившия си съпруг, като и в двата случая е изтекла 10 годишната придобивна давност.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси:

1. за дейността на въззивната инстанция;

2. Следва ли да е налице изрично манифестиране на намерение за упражняване на фактическа власт върху целия имот само за себе си спрямо другия съсобственик, в случай, че съсобствеността не е възникнала по наследствено правоприемство, а основанието за осъществяване на фактическата власт е предоставянето на семейното жилище след прекратяването на брака;

3. Може ли да се приеме, че с постановяване на решение за прекратяване на брака, с което се предоставя ползването на семейното жилище на единия съпруг, е налице основание, което изключва владението на другия съпруг, при което намерението му за своене се предполага и е достатъчно да се докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, без да е необходимо да манифестира промяна в намерението за своене;

4. За да промени държането във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужд имот, държателят трябва ли да демонстрира промяна в намерението за своене на имота (interversio possessionis), която да е открито демонстрирана спрямо съсобственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос от изложението. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС, тъй като съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, относими към конкретния спор, доводите и възраженията на страните, и е изложил мотиви относно основателността на предявения иск.

Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по останалите въпроси, поставени от касатора. Преценката дали е налице владение или не винаги е конкретна, с оглед всички обстоятелства по конкретното дело. Тази преценка е обусловена от анализ на конкретните факти и доказателства по делото, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК и не може да бъде обсъждана в това производство. В случая въззивният съд е изследвал поведението на бившите съпрузи за разглеждания период от време и е приел, че фактическата власт, която ответницата е упражнявала върху имота, следва да се квалифицира като владение. Действията по преустановяване на достъпа на бившия съпруг до процесния имот, преценени в съвкупност с действията по извършване на ремонт и заплащане на разходи, представляват действия по демонстриране на намерение за своене на целия имот. До предявяване на иска бившият съпруг на ответницата не е предприел действия за прекъсване на започналата да тече придобивна давност. По делото е установено и това, че от момента, в който ответницата е установила еднолична фактическа власт, до предявяване на исковата молба за делба, е владяла имота в продължение на необходимия, съгласно чл. 79, ал.1 ЗС, давностен срок.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за посочените пороци не са заявени в касационната жалба, като служебната проверка не констатира да са налице данни, поставящи под съмнение валидността и допустимостта на атакуваното решение. То не е и очевидно неправилно, доколкото от прочита му не следва констатация за тази квалифицирана форма на неправилност.

С оглед настоящото произнасяне касаторът дължи разноски във връзка със защитата на ответницата по касация в производството пред ВКС. Съгласно ДПЗС № 085661 от 26.09.2023 г. е договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв., която сума следва да бъде присъдена на ответницата.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия