Определение № 162 от 16.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3763/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба с вх.№ 73360 от 03.09.2020 г., подадена от Б. А. А. чрез адвокат Т. И. от САК, която е насочена против въззивно Решение № 11659 от 22.07.2020 г. на Апелативен съд - София, постановено по в.гр.д. № 2279/2019 г.

Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена е от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и е насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване.

Ответникът по касация ТПК „Септември” – гр. Монтана е депозирал отговор чрез адвокат В. К. от АК – М.. Излага аргументи в подкрепа на становището си, че не са налице основания за допускане на обжалването. Претендира разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, Апелативният съд е потвърдил Решение № 68 от 18.03.2019 г., постановено по гр.д.№ 200/2018 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, с което като неоснователен е отхвърлен предявеният от настоящия касатор срещу ответника по касация иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за присъждане на сумата 51 000 лв. – част, съответна на 10/52 ид.ч., от наемите за периода от 26.07.2012 г. до завеждане на исковата молба (26.07.2017 г.), получени от ТПК „Септември” – гр. Монтана за Административно-производствена сграда, построена в парцел *, кв. 45 по плана на [населено място], с адрес [улица].

За да постанови този резултат, въззивният съд е съобразил, че страните по настоящото дело са били страни и по гр.д.№ 951/1999 г. по описа на РС - гр. Монтана. Предмет на това дело е бил предявеният от Е. Т. Х. и А. Т. А. срещу ТПК „Септември” – гр. Монтана, Б. А. А., Б. А. А., ОББ АД – гр. София и Държавата, представлявана от МРРБ, иск за делба на недвижим имот, представляващ административно-производствена сграда, находяща се на адм. адрес [населено място], [улица]. Както ищците, така и ответниците Б. А. А. и Б. А. А. са поддържали, че се легитимират като съсобственици по силата на Решение на Областния управител на област Монтана, с което по реда на ЗОСОИ им е призната собственост върху процесната сградата - построена върху имотите на техните наследодатели, одържавени по реда на ЗОЕГПНС /отм./. Б. А. А. е брат и единствен наследник по закон на починалия на 17.01.2010 г. Б. А. А..

Въззивният съд е приел, че по общо правило сила на присъдено нещо се формира по наведеното от ищцовата страна претендирано /спорно/ право. Ако първоначалния иск е бил отхвърлен като неоснователен, сила на присъдено нещо се формира относно претендираното от ищеца право, но не и по отношение на правата на насрещната страна, когато същите не са били предявени под формата на иск или възражение за подобрения и прихващания. В случая обаче е налице отклонение от общото правило, тъй като всеки от съделителите, (при условие, че не отрича допустимостта на съдебната делба) има в производството двойно качество - ищец относно своето право на делба и ответник относно правото на делба на другите съделители. Съдебната делба осъществява не само правото на делба на ищеца, но и това на ответниците (освен когато ищецът няма право на делба и ответниците изяват желание да останат неподелени). Именно поради това съдът е длъжен да допусне делба в случая, в който се установи, че ищецът няма качеството на съсобственик, но се установи, че процесните имоти са съсобствени между ответниците и някой от тях изяви желанието си за прекратяване на съсобствеността. В хода на делбеното производство ответниците Б. А. А. и Б. А. А. са изразили становище за основателност на предявения иск за делба, като в първото по делото с.з. са заявили своите права на собственост върху имота, които са претендирали за възникнали по реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОСОИ, въз основа на Решение № 494/1999 г. на Областен управител на област Монтана. Тъй като искът за делба е отхвърлен като неоснователен, то между страните е формирана сила на присъдено нещо, с която се отрича претендираното както от ищците, така и от ответниците Б. А. А. и Б. А. А. право на собственост върху делбения имот, което е възникнало на посоченото от тях основание. Б. А. А. е обвързан от СПН на решението по гр.д.№ 951/1999 г. на РС - гр. Монтана (потвърдено с Решение от 10.04.2003 г. по в.гр.д.№ 188/2002 г. на ОС – Монтана, потвърдено с Решение № 542 от 02.07.2004 г. по гр.д.№ 161/2004 г. на ВКС, І г.о.) в лично качество и като наследник на Б. А. А. (чл. 298, ал. 2 ГПК).

Въззивният съд е съобразил също, че по гр.д.№ 230/2013 г. по описа на ОС – Монтана Боян А. А. е предявил срещу ТПК „Септември” установителен иск относно собствеността върху 10/52 ид.ч. от административно-производствената сграда в [населено място], [улица]. Първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, е обезсилено в въззивно Решение № 1442 от 03.07.2015 г. по в.гр.д.№ 4072/2014 г. по описа на АС – София, което не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 127 от 01.03.2016 г. по гр.д.№ 5841/2015 г. на ВКС, І г.о.

В настоящото производство искането за допускане на обжалването се поддържа по цитираните по-долу въпроси:

1. „Дали със СПН на влязло в сила съдебно Решение по делбено дело № 951/1999 г. на Окръжен съд – Монтана, с което иска е бил отхвърлен като неоснователен и делбата не е била допусната, разпростира СПН и по предявения от доверителя ми иск по чл. 30, ал. 3 ЗС, който иск е на друго правно основание, за друго искане, между други страни ?”;

2. „Приетото от съда в мотивите на Решение по извършен от него косвен съдебен контрол на издаден на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и ал. 4, предл. 1 ЗОСОИ административен акт – Решение № 494/1999 г. на Областния управител на Област Монтана за обезщетение на доверителя ми с право на съсобственост на 10/52 ид.ч. от процесната сграда, за което съда е приел, че е трябвало да бъде обезщетен с компенсаторни записи, поради което не е допуснал делба и е отхвърлил иска като неоснователен, формира ли СПН, че доверителят ми, че СПН е отречено правото му на съсобственост от обекта ?”;

3. „Незачитането от съда на издаден административен акт - Решение № 494/1999 г. на Областния управител, обл. Монтана за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 1 и ал. 4, предл. 1 ЗОСОИ, отразено в мотивите по извършен косвен съдебен контрол (по стария ГПК, когато не са били регламентирани и действали разпоредбите на чл. 17, ал. 2 ГПК), но не отразен в диспозитива на решението на съда, ползва ли се със СПН и изключва ли правата на доверителя за право на съсобственост на 10/52 ид.ч. от процесния имот ?”

с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2004 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 58 от 26.04.2016 г. по гр.д.№ 5180/2015 г. на ВКС, І г.о., Определение № 262 от 27.06.2016 г. по ч.гр.д.№ 2406/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о., както и е допуснато нарушение на чл. 298, ал. 4 ГПК.

Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – „очевидна неправилност”.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Поставените от касатора въпроси поставят проблема за пределите на действие на силата на пресъдено нещо на решението по отхвърления иск за делба в последващо производство по иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС.

Отхвърлителното решение по чл. 344, ал. 1 ГПК се ползва с установително действие по въпроса за наличието на съсобственост между страните по делбеното дело спрямо процесното имущество, като отрича наличието на такава на основанията, заявени от ищците и от ответниците, поддържали становището за съществуване на съсобственост. В приключилото делбено дело настоящият касатор е упражнил своето право на делба, като го е извел от същото придобивно основание, което е релевирал като основание и на иска по чл. 30, ал. 3 ЗС - отстъпване по реда на ЗОСОИ на имот в съсобственост с ТПК „Септември”. В резултат от упражнения косвения съдебен контрол е формиран извод за незаконосъобразност на решение № 494/1999 г. на Областния управител на област Монтана, респ. – отречено е съществуването на заявеното от Б. А. А. придобивно основание. Макар изводът да се съдържа в мотивите, а не в диспозитива на влязлото в сила решение по чл. 344, ал. 1 ГПК, не е налице твърдяното от касатора противоречие с постановките на т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които със сила на пресъдено нещо се ползва диспозитивът на съдебното решение. Тълкуването не означава забрана съдът да почерпи данни за основанието на иска от мотивите към съдебния акт, защото именно в тях се съдържат констатациите относно спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Силата на пресъдено нещо се разпростира върху индивидуализиращите белези на спорното право. Тъй като диспозитивът на решението не винаги може да обхване всички тези белези, мотивите са допълнителен източник на данни относно предмета на решението, когато не противоречат и изясняват този диспозитив. В случая, влязлото в сила решение по гр.д.№ 951/1999 г. на РС - Монтана, зачетено от въззивния съд, е поставено между същите страни, по иск, в който е разрешен въпросът дали Б. А. А. (лично и като наследник на брат си Б. А. А.) има дял в процесния имот, като придобивното основание по ЗОСОИ е елемент от фактическия състав, от който произтича спорното право. Установено е, че претендираното от касатора право не съществува и този въпрос не подлежи на пререшаване съгласно разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК. Посочената от касатора практика (Решение № 58 от 26.04.2016 г. по гр.д.№ 5180/2015 г. на ВКС, І г.о. и Определение № 262 от 27.06.2016 г. по ч.гр.д.№ 2406/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о.) не третират проблема относно обективните предели на силата на пресъдено нещо на решение, с което е отхвърлен иск за делба, поради което тези актове на ВКС се явяват неотносими към преценката за наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предложение последно ГПК. Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не сочи кой е очевидният порок, установим от съдържанието на обжалвания акт. Посочените пороци на въззивното решение във връзка с основанията за допускане на касационно обжалване, не са такива, че да обусловят негова очевидна неправилност. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се констатира нарушаване на основни принципи на гражданския процес, на правото на участие на страните, на равнопоставеност и безпристрастен съд. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината.

Не е налице основание за допускане на обжалването, поради което касаторът следва да заплати на ответника по касация разноските за защита пред ВКС – сумата 600 лв., представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение съгласно ДПЗС № 0085115 от 20.10.2020 г.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.