Определение № 2126 от 26.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 592/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба и частна касационна жалба, подадени от ищеца “Юридическа агенция “П. И К.” ООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 390/20.11.2023 г. по в.т.д. № 264/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 133/14.12.2022 г. по т.д. № 3/2022 г. на Окръжен съд - Пазарджик, поправено с решение № 27/24.02.2023 г., за отхвърляне на искове с правно основание чл. 286 вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявени против ИВАН С. С. и С. Н. Д. – С. за заплащане от всеки от тях на сумата от 30 000 лева, представляваща частична претенция за уговорено възнаграждение по т.2.1. от сключения между тях договор от 05.09.2018 г. и формирана като 20% с ДДС от уважения иск по чл. 432 КЗ на всеки от ответниците срещу ЗД “БУЛ ИНС” АД по т.д. № 39/2020 г. на ОС – Пазарджик - обезщетение за неимуществени вреди по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите вследствие смъртта на сина им С. С. при настъпило на 30.08.2018 г. ПТП, причинено от Г. Доков при управление в пияно състояние на л.а. “Опел Астра” с рег. [рег.номер на МПС] на пътя [населено място] – [населено място]. Със същото е потвърдено и решение № 27/24.02.2023 г. по т.д. № 3/2022 г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта, имаща характер на определение, с което е оставено без уважение искането на ищеца за изменение на решението по делото в частта за разноските.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява се несъгласие с извода на апелативния съд за нищожност на процесния договор за поръчка от 05.09.2018 г. на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, тъй като уговарянето на възнаграждение за мандатаря в процент от размера на полученото от доверителите обезщетение за неимуществени вреди, вследствие смъртта на единственото им дете, е несъответно на възложеното за извършване на правно и фактическо действие. Аргументира се, че въззивната инстанция се е ограничила да посочи единствено, че е налице нееквивалентност на престациите по договора, но не в какво се изразява същата. Според касатора, липсват детайлни мотиви и преценка относно: характера и съдържанието на релевирания договор, действително уговорените и извършените по обем и качество действия на ищеца (ангажиране на конкретни адвокати, които да представляват ответниците в наказателното и гражданското/търговско дело, без те да им заплащат, а това да бъде извършено от дружеството след фактическото получаване на обезщетението от застрахователя; извършване на разноски за сметка на ищеца; юридическо консултиране относно делата и преговорите), печалба от присъщата на ищеца търговска дейност, липсата на нарушение на принципа за свобода на договарянето по чл. 9 ЗЗД. Счита се, че единствената неопределеност при така уговорената престация е броят на инстанциите, за които следва да останат ангажирани адвокатите, общото времетраене на разглеждане на делата и продължителността на водените преговори за сключване на споразумение със застраховател, каквато обаче има във всеки договор, касаещ пряко или косвено съдебен процес и/или преговори, тъй като тяхната продължителност не може да бъде предвидена изначално. Изтъква се, че приемайки, че договорът от 05.09.2018 г. е нищожен, ПАС не е намерил за необходимо да подложи на анализ неговото изпълнение от страна на ищцовото дружество, а в случая обещателят ищец е изправна страна по него. По отношение на възложеното в т. 1.1. от същия се сочи, че процесуалното представителство на адв. П. и адв. К. – П. е факт, за което са ангажирани множество гласни и писмени доказателства, а и това не се оспорва. На дружеството се дължи възнаграждение за това, че е изпълнило това си задължение, а не за осъществено от самото дружество процесуално представителство. Акцентира се, че обстоятелството, че в производството по т.д. № 39/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик на адв. Р. П. е било присъдено възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА (поради предоставена безплатна адвокатска помощ на сем. С., изразяваща се в процесуално представителство по договор за правна защита и съдействие от 20.10.2020 г., сключен по тяхно искане), не изключва, задължението на последните да заплатят възнаграждение на довереника по договора за поръчка от 05.09.2018 г., което се дължи на друго основание и на друг контрагент. Релевира се, че не е отчетено от съда, че са налице две различни правоотношения, и поради това неправилно е прието, че възнаграждението от 20% върху присъдените суми по т.д.№ 39/2020 г. на ПзОС се претендира от “Юридическа агенция “П. И К.” ООД заради осъщественото в това производство процесуално представителство, което не е така. Добавя се, че дори да се приеме, че е налице връзка между двата договора, то исковите претенции следва да се уважат частично след приспадане на изплатеното по договора от 20.10.2020 г. адвокатско възнаграждение, но не и да се отхвърлят изцяло. Излагат се доводи, че е изпълнен и ангажиментът на дружеството за водене на преговори със застрахователното дружество, макар и да не е постигнато споразумение с него. Обстоятелството, че двете заявления до застрахователя изхождат от адв. Р. П. не изключва изготвянето им в изпълнение на процесния договор за поръчка от 05.09.2018 г., тъй като в изпълнение на същия сем. С. са предоставили нотариално заверено пълномощно на адв. П. за представителство пред застрахователя и адвокатът е съдружник в ищцовото дружество. Според страната, изпълнени са и задълженията по т.1.2. от договора, тъй като дружеството е поемало разходите на доверителите С., за нотариални такси, пощенски и пътни разходи, дневни и др., консултирало ги е относно водените дела и преговори от м. 09.2018 г. до м. 10.2021 г., т.е. 3 години, както и е заплатило дължимото възнаграждение на ангажираните адвокати. Споделени са съображенията на ПАС за отхвърляне като неоснователни възраженията на ответниците за нищожност на договора за поръчка поради липса на определено или определяемо възнаграждение за изпълнението му, тъй като такова е определено достатъчно ясно в размер на 20% от обезщетението на пострадалите. Според касатора, доколкото върху застрахователното обезщетение се дължат и лихви, то възнаграждението по процесния договор следва да се изчислява върху сбора от получените от С. главници и лихви върху тях. Заявено е искане за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените частични искове срещу всеки от ответниците, които са доказани по размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Длъжен ли е съдът на основание чл. 235 и чл. 236 ГПК да разгледа и обсъди всички факти, обстоятелства, искания, твърдения, възражения, доказателства и доказателствени средства от значение за точното прилагане на закона с решението си относно “нееквивалентност на насрещните престации” по договор за поръчка (чл. 286 ЗЗД) с договорено “възнаграждение от 20% с ДДС” срещу “извършване на различни фактически и правни действия, без процесуално представителство по НПК и ГПК”, описани в договора?”.

2. “Има ли накърняване на добрите нрави ( нееквивалентност на престациите ) при свободното сключване (чл. 9 вр. с чл. 20 ЗЗД) на търговски договор за поръчка (чл. 1, ал. 1, т. 4 ТЗ вр. с чл. 280 - 292 ЗЗД), когато срещу конкретни фактически и правни действия, които са извършени до оттегляне на мандата, за мандатаря е договорено възнаграждение от 20% с ДДС?”.

3. “Преценката за наличие на нееквивалентност единствено до сравняване на насрещните престации по договора ли се свежда или тя обхваща и всички останали обстоятелства, установени по делото във всеки един конкретен случай, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните?”.

4. “ Всяка нееквивалентност ли представлява нарушение на добрите нрави и е основание за нищожност, или само значителната и явна такава, при която едната от насрещните престации е толкова незначителна, че има практически нулева стойност?”.

Искането за достъп до касационен контрол се основава и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност.

Ответниците по касация ИВАН С. С. и С. Н. Д. – С. оспорват искането за достъп до касационен контрол и подадената жалба като неоснователни.

В частната касационна жалба на “Юридическа агенция “П. И К.” ООД се оспорва горецитираното решение в частта, имаща характер на определение за потвърждаване на отхвърлянето на искането на ищеца за изменение на първоинстанционното решение в частта за присъдените в негова тежест разноски от 2 930 лева. Същото се оспорва като неправилно. Сочи се, че от събраните по делото доказателства се установява, че по образувани изпълнителни дела на двамата ответници са изплатени общо 363 287,32 лева, което е достатъчно да се приеме за опровергано изявлението, че заради материална затрудненост същите са договорили с адв. Р. М. предоставянето на безплатна правна помощ. Поддържа се, че съдът е длъжен да съобрази горното и да отхвърли искането за присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 вр. с чл.38, ал. 1, т. 2 ЗА, тъй като против принципа за справедливост е да се приеме, че при налични данни за добри финансови възможности на ответниците такъв хонорар се определя на процесуалния им представител.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обективирано в частната касационна жалба, се релевира наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като е поставен следният въпрос: “Има ли право съдът, към който е отправено искане за присъждане на разноски в хипотезата на чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата /поради предоставяне на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица/ да извърши преценка за реалното наличие на твърдяната материална затрудненост и да приеме, че такава липсва, когато без да събира целенасочено доказателства в тази насока, от другите събрани по делото доказателства, релевантни към предмета на доказване, се установява обратното - че представляваната от адвоката страна има доход, който очевидно изключва твърдяната материална затрудненост?”.

Въвежда се и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното определение.

Ответниците по касация оспорват искането за достъп до касация и подадената частна касационна жалба като неоснователни.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че с договор от 05.09.2018 г. ИВАН С. С. и С. Н. Д. – С. са възложили, а “Юридическа агенция “П. И К.” ООД е приело да извърши следното: 1. Да договори процесуално представителство на доверителите по дела с адвокат д-р Р. Ц. П. от АК и/или други адвокати и адвокатски дружества до окончателното им свършване във всички инстанции, вкл. за отмяна, както и в изпълнителното производство, за което заплащането е част от уговореното възнаграждение; 2. Да договори, подготви и подпише евентуално споразумение със застрахователя, за което се дават пълномощия. Посочил е, че от преамбюла на договора е видно, че доверителите са пострадали вследствие станало на общински път [населено място]– [населено място] ПТП, при което л.а. “Опел Астра” с ДК [рег.номер на МПС], управляван от Г. Доков в пияно състояние, е блъснал велосипедиста С. И. С. – техен единствен син, и е причинил смъртта му, което е обусловило необходимостта от представителството им пред съдебни органи за конституираните им като частни обвинители за предявяване в наказателен процес на граждански иск за получаване на обезщетение за неимуществени вреди, както и пред застрахователя, при който е застрахована гражданската отговорност на причинителя по водене на преговори и сключване на споразумение за получаване на обезщетение за /не/имуществени вреди. Съгласно чл. 2.1. доверителите са се задължили да платят на довереника възнаграждение в размер на 20 % с ДДС, включващо дължимо такова за пълномощно, всички пътни разноски и други разходи, като в чл. 2.2.1 е уточнено, че уговореното възнаграждение се заплаща в 3-дневен срок от постъпване на сумата за обезщетение по сметка на доверителя и/или плащането й в брой. От изложеното въззивният съд е направил извод, че целта на възложените за извършване правни и фактически действия по учреденото облигационно правоотношение от 05.09.2018 г. е получаване на обезщетение от доверителите в качеството им на пострадали родители, вследствие смъртта на детето им, настъпила при ПТП. При тези данни е намерено за неоснователно възражението на ответниците, че възнаграждението по договора не е нито определено, нито определяемо.

Въззивният съд е разгледал и наведените от ответниците правоизключващи възражения за нищожност на договора от 05.09.2018 г., първото от които се свързва с противоречие и/или заобикаляне на закона и конкретно на разпоредбата на чл. 17 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която забранява уговарянето на резултативен хонорар по наказателни дела, аналогичен текст, на която е и разпоредбата чл. 36, ал. 4 ЗА. Преценил е, че в конкретният случай довереникът не е адвокат, а търговско дружество, поради което не намират приложение разпоредбите на Закона за адвокатурата и горецитираната наредба, както и че възложеното, съобразено с приетата вече цел на сключване на договора, не включва процесуално представителство, което да се осъществява от дружеството ищец. За неоснователно е намерено и възражение на ответниците за нищожност на сключения договор поради липса на съгласие, предвид непостигане на такова за дължимото възнаграждение. Изтъкнато е, че твърдението за липса на уговорено такова не се споделя от решаващия състав, а дори и да бъде споделено, това не може да обоснове нищожност на сделката на соченото основание, тъй като договорът за поръчка по правило е безвъзмезден - чл.286 ЗЗД. Апелативният съд е преценил като неоснователно и възражението за нищожност на сделката поради невъзможен предмет, тъй като престацията е определена. За недоказано и поради това неоснователно е намерено възражението на ответниците за унищожаемост на договора, поради въвеждането им в заблуждение.

За основателно е прието наведеното от ответната страна възражение за нищожност на процесния договор, като сключен в противоречие с добрите нрави, проява на което е нееквивалентността на насрещните престации. Изложени са аргументи, че законът не забранява уговаряне на възнаграждение в процент от изплатеното от застрахователя обезщетение, но горното не означава, че определеното по този начин възнаграждение, без да е ясно какъв обем действия ще извърши мандатаря, няма за последица нарушение на добрите нрави, проява на които е нееквивалетност на престациите. Отбелязано е, че тази преценка се дължи към момента на сключване на договора за поръчка, в който смисъл е без значение дали ищецът е предприел действия, като е договорил процесуално представителство на доверителите с адв. Р. П., както и че последният ги е представлявал в наказателното производство, съответно по търговското дело, образувано след несъгласие с предложения от застрахователя размер на обезщетението, до оттегляне на пълномощията. Въззивният съд е стигнал до извод, че уговарянето на възнаграждение за мандатаря в процент от размера на полученото от доверителите обезщетение за неимуществени вреди, вследствие смъртта на единственото им дете, е несъответно на възложеното за извършване правно и фактическо действие, поради което и договорът е нищожен на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД. Заключил е, че поради това искът е неоснователен, в който смисъл е и оспореното първоинстанционно решение, което е потвърдил.

По отношение на подадената частна жалба срещу постановения от първата инстанция акт по чл. 248 ГПК въззивният съд е дал отговор, че преценката за наличието или липсата на съответната хипотеза на чл. 38, ал.1 ЗА, при която е учредено безплатното процесуално представителство в полза на осъществилия го адвокат, не подлежи на проверка от съда. След като е представен договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено безплатно такова и насрещната страна носи отговорност за разноски в производството съгласно чл. 78 ГПК, то тя следва да понесе и отговорността за тези за дължимото се при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение. По тези мотиви е потвърдил обжалвания първоинстанционен акт.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

По подадената касационна жалба:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира допуск на въззивното решение до касационен контрол поради “очевидна неправилност” на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция. Според формираната казуална практика на ВКС по приложение на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното от страната несъгласие с мотивите на апелативния съд и приетото от него, че процесният договор за поръчка е нищожен поради противоречие с добрите нрави, не обосновава наличието на очевидна неправилност по смисъла на сочената разпоредба, а представлява оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК. Тези доводи биха могли да бъдат преценени едва при произнасяне по същество по реда на чл. 290 ГПК, а не в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради гореизложеното не се обосновава наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Поставените от касатора първи и втори въпрос са некоректно зададени, тъй като предпоставят извършване на преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, съответно на правилността на въззивното решение. Съдържанието им обуславя и проверка на валидността на процесния договор за поръчка, както и да релевираната нееквивалентност на насрещните престации, вкл. “при договорено възнаграждение от 20% с ДДС”. Това излиза извън предметния обхват на фазата по селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Следователно така формулираните въпроси нямат характер на правно питане по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. не е налице общата предпоставка за допуск до касация. Липсата на обосноваването й изключва необходимостта от обсъждане на сочения от страната допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставените от касатора трети и четвърти въпрос, свързани с преценката на насрещните престации при изследване валидността на сделката, са материалноправни. Същите са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция и покриват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доводите обаче за допуск до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС са неоснователни. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. В решение № 119/ 22.03.2011 г. по гр.д. № 485/2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 24/09.02.2016 г. по гр.д. № 2419/2015 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 50180/24.10.2022 г. по гр.д. № 3362/2020 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 156/10.02.2021 г. по гр.д. № 2451/2019 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 241/15.01.2021 г. по гр.д. № 3796/2019 г. на ВКС, ГК, IV г.о. (последните три посочени от страната), се приема, че значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД. Преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва при съобразяване на преследваната от страните цел, т.е. удовлетворяване на значим допустим от закона интерес. В решение № 153/24.07.2015 г. по гр.д. № 3014/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., касационната инстанция е намерила, че нарушаването на добрите нрави произтича и от това, че предмет на договора за застрахователна и правна помощ е договаряне на обезщетение, което ищците следва да получат от застрахователя за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния син, загинал при ПТП. С оглед на това и при липса на данни, че договорът за поръчка би бил сключен и без клаузата за възнаграждение (чл. 26, ал. 4 ЗЗД), нищожността е обявена по отношение на целия договор. В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с формираната практика на ВКС и след анализ на процесния договор за поръчка, е намерил, че в конкретния случай определеното отнапред в полза на мандатаря възнаграждение от 20%, без да е ясно какъв обем действия същият ще извърши, налага извод за нееквивалентност на насрещните престации. Съобразил е, че предвид момента на дължимата проверка – към датата на сключване на сделката, е без значение дали ищецът е предприел действия, като е договорил процесуално представителство на доверителите с адв. П., както и дали последният ги е представлявал в наказателното производство, съответно по образуваното търговско дело след несъгласие с предложения от застрахователя размер на обезщетението до оттегляне на пълномощията. Направил е извод, че уговорянето на възнаграждение за мандатаря в процент от размера на полученото от доверителите обезщетение за неимуществени вреди, вследствие смъртта на единственото им дете, е несъответно на възложеното за извършване правно и фактическо действие, поради което договорът за поръчка е нищожен на основание чл.26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. След като не се обуславя отклонение на даденото от втората инстанция разрешение с формираната практика на ВКС, не може да се обоснове наличие на поддържаното от страната допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

По частната касационна жалба:

Предвид липсата на въведени от ищеца основания, сочещи на извод за очевидна неправилност, както е разяснена по-горе, не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допуск до касация на въззивното решение в частта с характер на определение по чл. 248 ГПК.

Поставеният в частната касационна жалба въпрос, касаещ преценката на съда при искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, е материалноправен и покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Налице е формирана практика на ВКС, обективирана в множество служебно известни на настоящия състав определения (така в определение № 395/09.07.2018 г. по ч.т.д. № 1314/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., определение № 257/09.05.2018 г. по ч.т.д. № 226/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., определение № 442/28.06.2019 г. по ч.т.д. № 502/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., определение № 50439/26.10.2022 г. по ч.т.д. № 2158/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., определение № 43/10.02.2022 г. по гр.д. № 2611/2021 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о., и др.), в които се приема, че при своевременно направено искане за присъждане на разноски наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА не може да бъде обсъждано от съда. Този извод следва от самия закон, където са визирани изчерпателно предпоставките за присъждане на възнаграждение на адвоката, оказал безплатна правна помощ, а именно: да е осъществена такава на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗА и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски. Съдът не извършва проверка дали посоченото в договора основание за безплатната адвокатска помощ действително е налице. Предвид формираната практика на касационната инстанция относно дължимата от съда преценка при искане по чл. 38, ал. 2 ЗА, която не се обосновава да се нуждае от осъвременяване, не може да се обуслови допуск до касация по поставения от частния касатор правен въпрос на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В случая въззивният съд се е произнесъл в съответствие с така цитираната практика на ВКС, като е приел, че наличието на конкретна хипотеза по чл. 38, ал. 1 ЗА при уговорена безплатна правна помощ не подлежи на проверка от съда. С оглед на горното по поставения от частния касатор правен въпрос не може да бъде обоснован достъп до касация и на допълнителния критерий по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив.

По подадената касационна жалба ответниците по касация имат право на разноски. Претендират се такива за адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Като съобразява фактическата и правна сложност на делото, извършените от адвоката действия – подаване на отговор на касационна жалба и изложение на основанията за допускането й, както и че Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, към която препраща чл. 38, ал. 2 ЗА, не съответства на правото на ЕС, съгласно даденото тълкуване в решение по дело С-438/22 на СЕС, настоящият състав намира, че възнаграждението следва да бъде определено на 2 000 лева. Разноски във връзка с частната касационна жалба против съдебния акт по чл. 248 ГПК не са дължими.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,