Определение № 60510 от 22.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 410/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Областна дирекция на МВР Пловдив, представлявана от директора Й. Р., чрез юрк. И. П., против решение № 260321 от 30 октомври 2020 г., постановено по в.гр.д. № 1400/2019 г. по описа на окръжния съд в гр. Пловдив в частта му, с която се потвърждава решение № 3278 от 25 септември 2017 г., постановено по описа на районния съд в гр. Пловдив, изменено с определение № 10279 от 6 ноември 2017 г., в частта му, с която касаторът се осъжда да заплати на В. С. К., с адрес в [населено място], сумата от 8642,22 лева обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между възнаграждението, което би получавал като полицай и получената пенсия за инвалидност за периода 01.12.2014 г.-01.01.2017 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска, и сумата 1119,72 лева обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от падежа на всяко едно задължение до предявяването на иска, и в тежест на касатора са присъдени такси и разноски. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. В нарушение на материалния закон и практиката на ВКС съдът бил излязъл извън обективните предели на силата на пресъдено нещо, като е разпрострял нейното действие върху доказателства и правнорелевантни факти, които не се обхващат от нея. Решението освен това е неправилно и очевидно неправилно поради необоснованост – не вземайки предвид представените с писмения отговор доказателства, съдът прави извод в противоречие със събраните по делото доказателства; вследствие на погрешни констатации, изводите на окръжния съд не могат да бъдат основа за правилен съдебен акт. Обжалваното решение е постановено и в противоречие с решение № 251 по гр.д. № 80/2009 г. на Софийския окръжен съд: длъжността „полицай на извънбюджетна издръжка“ не съществува от 2002 г., тъй като е отпаднало задължението на МВР единствено то да охранява банки, ведомства и големи предприятия, като това твърдение е подкрепено с доказателства. Разширявайки обективните предели на силата на пресъдено нещо по отношение на правнорелевантните към конкретното дело факти, които не се ползват с такава сила от предходните дела, съдът е постановил неправилно и необосновано решение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос, за който се твърди, че осъществява допълнителните критерии на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, и че решението е очевидно неправилно. Ответникът В. С. К., с адрес в [населено място], представляван от адв. Н. С., в отговор на касационната жалба оспорва наличието на поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване, а по същество сочи доводи за неоснователността на жалбата. С въззивното решение се съобразява, че с решение № 85 по гр.д. № 2456/2018 г., III г.о., ВКС, е отменено предходно въззивно решение по настоящия спор и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Посочено е, че с решение по гр.д. № 2926/1997 г. на окръжния съд в гр. Пловдив е установена причинната връзка между претърпяната на 10.05.1995 г. злополука и настъпилата нетрудоспособност на ищеца, който е уволнен по здравословни причини и на когото е определена пенсия пожизнено. В настоящото производство се претендира заплащане на обезщетение за последващ период. Не е спорно, че касаторът е предложил на ищеца да заеме длъжността „чистач“ в ОД МВР Пловдив, но ищецът е отказал да започне работа на тази длъжност; според изслушаната съдебно неврологична експертиза, здравословното състояние на ищеца е позволявало да изпълнява предложената му длъжност. При тези обстоятелства, и предвид указанията на ВКС в соченото по-горе решение, в случаи като процесния, когато служителят е отказал да заеме предложената му от работодателя работа, той може да търси обезщетение в размер на разликата между заплатата, която би получавал преди злополуката и сбора от пенсията и възнаграждението, което би получавал за работата, която е отказал да приеме. Съобразено е заключението на вещо лице, според което разликата в заплатите за процесния период възлиза на 8642,22 лева, а мораторната лихва върху тази главница за периода 01.12.2015 г.-29.03.2017 г., възлиза на 1119,72 лева, в които размери исковете са доказани, а върху главницата се дължи и законната лихва от предявяването на иска. Заключено е, че решението на първата инстанция следва да се отмени в частта, с която са уважени исковете над посочените по-горе размери за главницата и мораторната лихва, а за разликата до пълния предявен размер от 18462,22 лева за главницата и 2320,61 лева за мораторна лихва, исковете са неоснователни. Касационният съд приема, че поставеният правен въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване. При даването на отговор няма да се съобразява посоченото от касатора решение № 251 по гр.д. № 80/2009 г. на Софийския окръжен съд, тъй като решенията на въззивни съдилища не са предвидени като съдебна практика, която може да обоснове наличието на допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Пита се правилно ли е приложена разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК при определяне обективните предели на силата на пресъдено нещо и разпростирането на нейното действие върху доказателства, събрани по делото и върху правнорелевантни факти, относими към предмета на делото. Твърди се, че този въпрос въззивният съд е разрешил в противоречие със задължителната практика на ВКС според ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г., ОСГК, т. 18, и с практиката на ВКС според решение № 133 по т.д. № 133/2011 г., II т.о., решение № 50 по гр.д. № 6235/2013 г., II г.о., и решение № 378 по гр.д. № 148/2009 г., IV г.о. В т. 18 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС дава задължителни разяснения може ли страната в процеса да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като краен резултат, на което е даден отрицателен отговор. Именно във връзка с характера на мотивите към съдебните актове (отречено е те да са източник на правни последици), съдът излага съображения за това кой е източникът на силата на пресъдено нещо, а именно – диспозитивът на решението, а мотивите не са част от него. В първото от сочените решения на ВКС се разрешава въпросът ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на последващо решение, с което е уважен отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК /отм./ за недължимост на определена сума, за която е издаден изпълнителен лист, по отношение на предходно влязло в сила решение, с което е отхвърлен отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК /отм./ за друго вземане, произтичащо от същото правоотношение. Стъпвайки на задължителните разяснения в цитираното ТР, ВКС възприема, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Решението влиза в сила между страните по делото, по отношение на спорното материално право, по което съдът се е произнесъл, и на предявеното основание (чл. 298, ал. 1 ГПК, и чл. 221, ал. 1 ГПК /отм./). При тези предпоставки е счетен за неправилен изводът на въззивната инстанция, че обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението, с което е уважен отрицателният установителен иск за недължимост на сумата 100000 лева се разпростират не само по отношение на посочената сума, но и по отношение на цялото вземане, което произтича от несъществуващото основание поради неговата нищожност; обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по чл. 254 ГПК /отм./ се разпростират спрямо страните и по отношение на сумата, за която е издаден изпълнителен лист на извънсъдебно изпълнително основание. С второто цитирано решение на ВКС се тълкува въпросът за действието на силата на пресъдено нещо на решение по иск за собственост спрямо лицата, които са били на една страна в процесуалното правоотношение като ищци, и по-конкретно дали решение, с което е уважен иск за собственост на наследници на един наследодател срещу трето лице, преклудира бъдещи спорове между наследниците относно участието им в съсобствеността. Възприема се, че за да се зачете сила на пресъдено нещо на влязло в сила решение спрямо висящ правен спор, следва да е налице идентичност между въпроса, който стои за разрешаване пред съда и този, който е разрешен с влязлото в сила решение; при преценката за идентичност на делата съдът следва да изхожда от чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК, т.е. да има пълен идентитет в предмета на двете дела – в спорното материално право, с неговите индивидуализиращи белези - юридическия факт, от който е възникнало, съдържанието и субектите на правоотношението. В това решение се цитира и разрешението, дадено от ВКС в последното от цитираните от касатора решения – решение № 378 от 28.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 148/2009 г., IV г.о. По въпроса за обхвата на силата на пресъдено нещо е счетено, че съдебното решение обвързва срещупоставените страни - ищците и третите лица, които са конституирани да им помагат, от една страна, и ответниците и третите лица, които са конституирани да им помагат, от друга страна; обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат съществуването или несъществуването на правоотношението, което е предмет на делото; те не обхващат правоотношенията, които обуславят съществуването на спорното право, т.нар. преюдициални правоотношения. От сочената задължителна и казуална практика на ВКС става ясно, че е разгледан принципно въпросът за обективните предели на силата на пресъдено нещо – със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, между страните по спора. Поставеният от касатора въпрос не търси даването на принципен отговор в тази връзка, а изисква преглед на събраните по делото доказателства, за да може да се направи извод за правилното приложение на разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК. В задължителните разяснения на ВКС относно правния въпрос, на който от страна на ВКС се дължи отговор в процедура по чл. 290 ГПК (т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК), се приема, че материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му; правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Този извод на касационния съд се обосновава с необходимостта проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт да се извърши в открито съдебно заседание с участие на страните – след допускане на касационното обжалване и при разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290 ГПК, при спазване на основните принципи на гражданския процес за непосредственост и устност. Липсата на правен въпрос по обусловилите изхода на спора разрешения на въззивния съд препятства възможността касационното обжалване да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК и по двете поддържани допълнителни основания за това – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. Макар да липсва обосновка на това твърдение на касатора, от служебната проверка на въззивния съдебен акт не се установяват хипотезите на очевидната неправилност – непосредствено от мотивите на обжалваното решение не се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, или прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. При този изход на спора е основателно искането по чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата за присъждане на разноски за оказана безплатна правна помощ на ответника по договор за правна защита и съдействие за касационното производство, които са в размер на 818 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,