Определение № 4022 от 12.12.2023 г. на ВКС по д. № 2035/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на ЗК „Лев инс“ АД срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №1558/22 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен в размер на 18 000 лв. и отхвърлен за разликата до претендираните 100 000 лв./ частична претенция с пълен размер 200 000 лв./ искът на А. И. срещу касатора по чл.432, ал.1 КЗ – за обезщетяване на неимуществени вреди от настъпило на 31.10.20 г. застрахователно събитие - ПТП, ведно със законната лихва върху присъдената сума от 1.07.21 г. до изплащането й. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Поставя като значими за спора въпросите за това кои обективни елементи от поведението на участник в ПТП могат да се определят като обективни и определят противоправност и как спрямо извода за закономерно следствие на даден вредоносен резултат от конкретно поведение на участник в ПТП се определя кой елемент се е проявил като обективен и съответно кой елемент, определян като обективен, обуславя извода за осъществено деликтно поведение? Намира, че по тези въпроси решението на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС – ППВС №7/59 г., р. по гр.д. №1336/91 г. на четвърто г.о. и р. по гр.д. №1144/17 г. на трето г.о. на ВКС. Правните изводи на въззивния съд по тези въпроси според касатора са формирани при несъответствие на приетото от фактическа страна с установеното чрез научно – теоретичното знание, в противоречие с ППВС №1/85 г. Очевидната неправилност на обжалваното решение според касатора произтича от неправилно разбиране и възприемане на текста на официален свидетелстващ документ / сочения в касационната жалба констативен протокол №К 552/31.10.20 г., издаден от служител на ОПП – СДВР/ и на удостоверените чрез неговото съдържание обстоятелства, въз основа на които е формиран извод за предотвратимост на произшествието, респ. за нарушение на правилата на движение от страна на водача на автомобила и причиняването на деликт. По допускане на обжалването ВКС намира следното: въззивният съд е приел, че соченият от касатора констативен протокол и протокола за оглед на местопроизшествието, са официални свидетелстващи документи- чл.179 ГПК и се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила. Въз основа на доказателствената съвкупност по делото / протоколи, експертизи, св. показания и др./ въззивният съд е приел, че в конкретния случай преди да навлезе в лентата за движение на процесния автомобил, пешеходецът се е намирал вече на пътното платно – т. нар. затревен разделителен "остров" е бил част от пътното платно, тъй като той само е разделял двете пътни платна, но не е бил предназначен за престояване на пешеходци. Дори да се приеме, че затревеният участък е бил "пътен остров", то този участък е представлявал пътно платно по смисъла на § 6, т. 7 от ДР на ЗДвП. "Пътно платно" е общата широчина на банкетите, тротоарите, платното за движение и островите на платното за движение". Следователно, намиращият се на пътното платно пешеходец винаги представлява опасност и водачите на МПС са длъжни да съобразят неговото поведение и да го възприемат като съществено предвидимо препятствие на пътя. Водачът на процесния л. а. е имал обективната възможност (при сумрак, респ. при добро улично осветление) да възприеме пешеходеца като опасност на пътното платно (поне от 60-80 метра) и е могъл и е бил длъжен да предвиди и предотврати общественоопасните последици, като съобрази конкретната пътна обстановка (сумрачна част от денонощието, пешеходец на затревен разделителен "остров"). Но вместо да намали значително скоростта – 70 км. /ч., с готовност да спре, той е продължил своето линейно движение (не е установено управляваният от него автомобил да е оставил спирачни следи, поради което трябва да се приеме, че делинквентът не е забелязал пешеходеца преди да се появи пред автомобила; вкл. и преди да навлезе в неговата пътна лента), поради което неговото противоправно поведение се явява една от причините за настъпване на процесния противоправен резултат. От фактическите (доказателствените) изводи на вещото лице от допуснатата допълнителна САТЕ се установява, че ако водачът на МПС бе забелязал стоящият на затревения разграничителен "остров" като значителна опасност (а той е могъл и е бил длъжен да го възприеме като предвидимо препятствие на пътното платно – арг. чл. 20, ал. 2 ЗДвП, поне от 60 м.), при разстояние от 60 м., той е имал техническата възможност да спре преди мястото на удара. Поради гореизложеното въззивният съд е приел, че водачът на л. а. "Рено Меган" е извършил противоправно деяние. Макар да е бил длъжен и да е могъл съобразно конкретната пътна обстановка да предвиди настъпването на общественоопасните последици – причиняване телесна повреда на преминаващ на неразрешено за това място пешеходец (с бърз ход – подтичвайки), той не е изпълнил своето правно задължение, регламентирано в правата норма на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД, като тази презумпция не е оборена в настоящото производство чрез обратно доказване от ответника. Тъй като причинените травматични увреждания на ищцата са закономерна, естествена, необходима последица от противоправното поведение на делинквента, всички елементи на фактическия състав, пораждащ деликтната отговорност на водача на л.а. "Рено Меган" с посочен рег.номер В. Я., са осъществени в обективната действителност. Обстоятелството, че през релевантния период ответното застрахователно дружество е обезпечавало деликтната отговорност на собственика, ползвателите, държателите, вкл. и на водачите на този лек автомобил, не е спорно между страните (този факт се доказва и от удостоверените обстоятелства в Констативния протокол за ПТП и в Справката от Гаранционния фонд). Следователно, ищцата е установила чрез пълно и главно доказване възникването на всички юридически факти (материални предпоставки) за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на понесените от нея неимуществени вреди. Според въззивния съд при определяне на заместващото обезщетение следва да се вземат предвид нанесените на ищцата травматични увреждания:1) навяхване и изкълчване на ставите и ставните връзки в шийния отдел на гръбначния стълб; 2) фрактура на носните кости; 3) счупване на таза, съставляващо фрактура на двете рамена на двете срамни кости и счупване на кръстната кост (сакрум); 4) открито счупване на костите на дясната подбедрица; 5) фрактура на 7-мо ребро (вляво); 6) пневмотракс, пневмомедиастиниум, плевралев излив (отляво); масивен подкожен емфизем вляво (простиращ се от нивото на шията до нивото на малкия таз). В съвкупност тези травматични увреждания са довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота и до трайно затруднение на движенията на долните крайници (за срок повече от 30 дни). Първоначално е била поставена дренажна тръбичка в гръдния кош и вакуум система за отстраняване на навлезлия въздух в гръдната кухина. Наличието на кръв и въздух в гръдната кухина (извън белия дроб) е представлявало животозастрашаващо състояние, тъй като този въздух блокира белия дроб и той не може нормално да функционира. Извършена е оперативна интервенция – 3 см. разрез на нивото на 5-то междуребрие вляво по средна аксиларна линия. За лечението на счупването на дясната подбедрица е била поставена гипсова имобилизация (мануална репозиция на фрактурата), а за навяхването на шията – имобилизация с шийна яка за 7 дни и обезболяване с локално приложение на медикаменти. При консултацията с ортопед непосредствено след приемането на ищцата в лечебното заведение се установява, че е употребила алкохол; в съзнание, грубо контактна, елементарно адекватна.На 19.11.2020 г. е проведено оперативно лечение на дясната подбедрица, при което е поставена остеосинтензис металика (фиксация с инграмедуларен заключващ пирон). Вещото лице – СМЕ е изяснило, че общият лечебен и възстановителен период е бил около 8 месеца, вкл. за зарастване на фрактурата на таза (6-8 месеца), като през първите 30 дни болките са били с по-интензивен характер. От показанията на разпитаната свидетелка- позната на ищцата, които въззивният съд е ценил като житейски логични и непротиворечиви, се установява, че първоначално пострадалата е била в критично състояние, като се е лекувала в болничното заведение около 2 месеца, а по-късно е извършена операция. Спомня си, че ищцата била неподвижна около 2-3 месеца. Първоначално започнала да се движи с проходилка, оплаквала се от болки в десния крак, имала затруднено дишане. Травмата се отразила тежко и върху нейната психика. При така посочените и преценени правнорелевантни факти въззивният съд е приел, че заместващото обезщетение на ищцата за причинените й от противоправното поведение на делинквента В. Я. неимуществени вреди е в размер на 90000 лв., с оглед броя и тежестта на уврежданията, продължителността на лечението и свързаните с него болки, ограничения и неудобства за ищцата, младата й възраст – 34 години и обществено-икономическите условия към момента на настъпване на ПТП. Въззивният съд е приел за основателно и релевираното в отговора на исковата молба възражение от ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата, по чл.51, ал.2 ЗЗД.. Според съда, от приетата като компетентно изготвена и неоспорена от страните САТЕ се установява по несъмнен начин, че пострадалата е предприела пресичане на пътното платно на място, където не е разрешено движение на пешеходци, и това е изключително рисковано и опасно, при все че е била длъжна да се съобрази с приближаващите пътни превозни средства (арг. чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП ). Вместо да изчака преминаването на процесния автомобил ( и под влияние на констатираното алкохолно опиянение), тя е предприела с притичване преминаване на пътното платно – на забранено място, при очаквано силен пътен трафик на скоростен път с разрешена скорост от 90 км. /ч.. Установява се, че ако ищцата бе навлязла в пътното платно с нормален ход, процесният автомобил би се разминал с нея и не би настъпил процесният пътен инцидент. При съобразяване с каузалния принос на всички участници в процесното ПТП, въззивният съд е приел, че ищцата чрез своето противоправно поведение е допринесла с 4/5 за настъпване на описаните тежки травматични увреждания, поради което определеното застрахователно обезщетение за причинените й неимуществени вреди в размер на 90000 лв. е намалено с 80%, и така възлиза на сумата от 18000 лв. Предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е уважен до размера от 18000 лв., а в останалата част е отхвърлен. Приетото от въззивния съд по въпросите за деликта и съпричиняването / както най-общо могат да се определят поставените от касатора/ не противоречи на цитираната в изложението практика. В ППВС №7/59 г., т.2 е прието, че отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД се поражда при наличността на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки конкретен случай. Вината се предполага до доказване на противното. В същия смисъл са и цитираните от касатора р. на ВКС по гр.д. №1336/91 г.на четвърто г.о. и р. по гр.д. №1144/17 г. на трето г.о. Въззивният съд е следвал тази практика при формиране на извода си за причинения деликт от водача на автомобила, основан на установените факти по делото. Приетото от фактическа страна е обосновано с доказателствата по делото – вкл. изготвените с използване на специални научни знания и кредитирани експертизи, поради което не е налице противоречие с ППВС №1/85 г. и по –новата практика на ВКС – ТР №1/13 г. ОСГТК. Въззивното решение не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито извън закона, нито в явно противоречие със закона, нито е очевидно необосновано, поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика при преценката на събраните доказателства. Затова не са налице основания за допускането му до касационно обжалване и ВКС на РБ, трето гр. отделение