Определение № 153 от 18.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 920/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „44 БИТ“ ЕООД (н.) срещу решение №1520/13.11.2020г., постановено по в.т.д.№2143/2020г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в, с което е потвърдено решение №5773/07.08.2017г. по гр.д.№1704/2016г. на Софийски градски съд, ГО. С първоинстанционното решение по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено, че „44 БИТ“ ЕООД дължи на Д. К. Р. на основание чл. 92, ал.1 ЗЗД сумата от 200 000лв. - неустойка по чл.6.2 от споразумение между страните от 26.02.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаването на заявлението за издаване заповед за изпълнение (07.09.2015г.), за което вземане е издадена заповед по чл.417 ГПК от 24.11.2015г. по ч.гр.д.№ 53841/2015г. на СРС, ГО, 87-ми с-в. и са присъдени разноски, направени от ищеца пред първата инстанция и в заповедното производство.

В касационната жалба, депозирана в деловодството на САС на 30.12.2020г., се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, респективно, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че въззивният състав е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като не е разгледал и не се е произнесъл по аргументите на ответника, съдържащи се в основната въззивна жалба и в допълнението към нея от месец май 2020г. Претендира се обезсилване на атакуваното решение, а при условията на евентуалност – неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции, респ. – връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.

В писмено допълнение на касационната жалба, представено с молба от 10.02.2021г., касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, респ.- неправилно, тъй като е постановено в противоречие с диспозитивното начало, доколкото съдът не се е произнесъл по заявените основания в първоначалната въззивна жалба и в допълнението към нея. Сочи се, че по необясними причини допълнението към въззивната жалба липсва в кориците по делото, което, в противоречие с процесуалните правила, не е констатирано от въззивния съд. Според касатора допълнението е подадено в срока за въззивно обжалване. Непроизнасянето по всички доводи в допълнението към въззивната жалба е въведено от касатора и като касационно основание за отмяна на решението поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Същевременно се твърди, че въззивният състав не е обсъдил всички релевантни за спора обстоятелства и в частност: значението на споразумението от 27.04.2015г.; значението на споразумението от 26.06.2015г.; значението на уведомлението от 31.03.2015г.; възражението, че уговореното обезщетение не представлява отметнина и противоречи на чл.308 ТЗ. Подробно са изложени съображения за противоречие на въззивното решение с материалния закон, свързани с твърдяната от касатора нищожност на клаузата на чл.6, ал.2 от споразумението от 26.02.2015г. На последно място в допълнението към касационната жалба се излагат доводи, че решението е очевидно неправилно поради неприлагането от съда на императивната правна норма на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД относно забраната неустойката да накърнява добрите нрави, както и поради липсата на произнасяне относно значението на ненастъпилата изискуемост на задължението за прехвърляне на дялове от капитала на притежаваното от касатора дружество „Пропърти Метросити А21" ЕООД.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен твърдението за вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, като предпоставка да допускането му до касационен контрол на основание чл.280, ал.2, предл.2 и предл.3 ГПК, касаторът е формулирал следните значими според него за изхода на делото три процесуалноправни правни въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях? и относно правомощията на въззивния съд относно подаденото в срок допълнение към въззивна жалба, което съдържа аргументи в какво се състои порочността на решението и с което се пояснява или допълва подадената въззивната жалба, както и релевантността на това допълнение за очертаване рамките, в които следва да е произнасянето на въззивният съд, както и за задължението на въззивния съд да следи и изиска допълнението към жалбата, когато констатира данни за наличието на такива и липсата на екземпляр по делото?“

2. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора като изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща, без възможност направо да потвърди фактическите и правни констатации на първата инстанция като запише в мотивите си, че те са законосъобразни и обосновани?“;

3. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?“.

Твърди се, че с оглед посочените по-горе три процесуалноправни въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация, тъй като те са решени от въззивния съд в противоречие с т.19 от TP №1 от 04.01.2001г. по тълк.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, както в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение №95/21.01.2020г. по гр.д. №3579/2018г. на II г. о.; решение №46/14.06.2019г. по гр.д.№1913/2018 г. на I г.о.; решение №221/08.02.2016г. по гр.д.№1453/2015г. на I г.о.; решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. №761/2010г. на IV г.о; решение №92/16.03.2012г. по гр.д.№980/2011г. на, II г.о., решение №323/27.09.2012 г. по гр.д.№408/2011г. на I г.о.; решение №480/07.11.2011г. по гр.д.№1347/2010г. на I г.о.; решение № 94/28.03.2014г. по гр.д.№2623/2013г. на IV г.о.; решение №210/15.08.2014г. по гр.д.№6605/2013г., на IV г.о.; решение №142/30.03.2020г. по т.д.№ 2970/2018г. на I т.о.; решение №221/08.02.2016г. по гр.д.№1453/2015г. на I г.о.; решение № 480/07.11.2011г. по гр.д.№1347/2010г. на I г.о и решение №217/09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на IV г.о.

В изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК касаторът е поставил и следните три материалноправни въпроса:

4. „ Допустимо ли е кумулиране на санкцията по чл. 93 от ЗЗД (връщане на задатък - чл. 93, ал.2 ЗЗД) с тази по чл. 92 от ЗЗД (неустойка) за неизпълнение на едно и също действие, когато купувачът се отказва, а насрешната страна е готова за изпълнение в частта относно своите задължения, респективно за прекратяването на договора при упражнение на усвояването на задатъка ?“

5. „Спазил ли е съдът критериите по чл. 20 ЗЗД - при тълкуване на договорни клаузи, във връзка със задължението на съда при тълкуване на договорна клауза да търси действителната, а не предполагаема воля на страните, да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и с оглед целта на договора, да тълкува само неясните и непълни уговорки ?“

6. „Кои са критериите, които следва да се съобразяват при произнасяне по възражение за нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави /във връзка с това, дали при възражение за нищожност на клауза за неустойка поради противоречието й с добрите нрави и при използване на критериите - съотношение на размера на неустойката с естеството на задължението и вида на неизпълнението, съдът следва да преценява паричния еквивалент на престацията на страната, в чиято тежест е уговорена неустойката/ ?“.

По посочените три материалноправни въпроса касаторът поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касация с твърдение, че същите са решени в противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение №137/20.04.2011г. по гр.д.№1161/2010г. на III г.о.; решение 474/13.07.2010г. по гр.д.457/2009г. на IV г.о.; решение №67/30.07.2014 г. по т.д.№1843/2013г. на II т.о.; решение №173/24.02.2010г. по гр.д.467/2009г. на III г.о.; решение № 127/23.11.2009г. по т.д.252/2009г. на I т. о.; решение №81/07.07.2009г. по т.д.№ 761/2008г. на I т. о.; решение №202/13.07.2012г. по гр.д.№680/2011г. на ВКС, I г. о.; т.4 от ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС; решение № 229/29.06.2017г. по т.д.№3550/2015 г. на II т.о.; решение №36/08.03.2017г. по т.д.№318/2016г. на II т. о. и решение №110/21.07.2016г. по т.д.№1226/2015г. на ВКС, I т.о. По отношение на въпрос №4 се поддържа и допълнителната предпоставка за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответника по касация Д. К. Р., в който се твърди, че касационната жалба е нередовна, тъй като допълнението към нея е представено на 10.02.2021г., т.е. след изтичане на срока за касационно обжалване. Излагат се аргументи, че с допълнението на касационната жалба се навеждат доводи за нови касационни основания, неизложени нито в касационната жалба, нито в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Същевременно се поддържа, че допълнението към въззивната жалба е било депозирано от „44 БИТ“ ЕООД (н.) на 27.05.2020г., а не на 20.05.2020г. (както се твърди от касатора). Според ответника по касация в това просрочено допълнение се сочат нови факти и обстоятелства във въззивното производство. Излагат се съображения за липсата на инвокираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване във връзка с поставените в изложението правни въпроси.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК синдикът на „44 БИТ" ЕООД (н.) - Р. С. Т., не е взела становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.2 и предл.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №5773/07.08.2017г. по гр.д.№1704/2016г. на Софийски градски съд, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено, че ответникът „44 БИТ“ ЕООД дължи на ищеца Д. К. Р. на основание чл.92, ал.1 ЗЗД сумата от 200 000лв. - неустойка по чл.6.2 от споразумение между страните от 26.02.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаването на заявлението за издаване заповед за изпълнение (07.09.2015г.), за което вземане е издадена заповед по чл.417 ГПК от 24.11.2015г. по ч.гр.д.№53841/2015г. на СРС, ГО, 87-ми с-в. С потвърденото решение на СГС са присъдени разноските на ищеца, направени пред първата инстанция и в заповедното производство.

Въззивният съд е посочил, че въззивната жалба е била подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, посочвайки че жалбоподателят е получил препис от съдебния акт на 12.10.2017г., а въззивната жалба е депозирана по пощата на 25.10.2017г. Приел е също, че на основание чл.694, ал.7 ТЗ въззивникът не дължи предварително внасяне на държавната такса за въззивната жалба, тъй като предмет на делото е спорно вземане в производство по несъстоятелност с установително действие на решението в отношенията на длъжника, синдика и останалите кредитори на несъстоятелността.

С оглед доказателствата по делото, препращайки към мотивите на първата инстанция по чл.272 ГПК, въззивният съд е приел за установени следните релевантни за спора обстоятелства:

• съгласно чл.4.2 от споразумение с нотариална заверка на подписите от 26.02.2015г. въззивникът „44 БИТ" ЕООД се е задължил да предприеме необходимите правни и фактически действия за извършване на продажба от дяловете от капитала на дружеството „Пропърти Метросити А21" ЕООД на въззиваемия Д. Р. срещу заплащане на цена от 515 000лв., която продажба на дялове е следвало да бъде осъществена след извършване на непарични /апортни/ вноски в капитала на „Пропърти Метросити А21"ЕООД;

• към датата на сключване на споразумението "44 БИТ" ЕООД е било едноличен собственик на „Пропърти Метросити А21"ЕООД. Към настоящия момент едноличен собственик на „Пропърти Метросити А21"ЕООД (с променено наименование - „Пропърти А21 М. 51 "ЕООД), е офшорното дружество Кабинет Холдинг Лимитид с регистрация в С. Л.;

• съгласно чл.6.2 от споразумението „44 БИТ" ЕООД е разполагал с правото да поиска разваляне на споразумението поради отказ да го изпълни в частта за продажба на дялове от капитала на „Пропърти Метросити А21" ЕООД, като при упражняването на това право, страната която е поискала разваляне на споразумението ще дължи на другата страна обезщетение за неизпълнение на задължението по чл.4.2 в размер на сумата от 200 000лв.;

• на 31.03.2015г. „44 БИТ" ЕООД е упражнил правото си по чл.6.2 от споразумението, като е изпратил на въззиваемия Д. Р. уведомление с нотариална заверка per.№ 7631 на нотариус №310-А. Ч., с което го е уведомил, че няма да изпълни споразумението от 26.02.2015г., в частта му за продажбата на дяловете от капитала на „Пропърти Метросити А21" ЕООД и в тази част го счита за развалено от датата на нотариалната заверка на уведомлението, т.е от 31.03.2015г. Със същото уведомление „44 БИТ" ЕООД е декларирал, че се съгласява да заплати договорената неустойка по чл.6.2 от споразумението в срока по чл.6.4 от същото- до 2 месеца от разваляне на споразумението;

• със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 24.11.2015г. по ч.гр.д.№53841/2015г., СРС, е разпоредил на основание чл.417, т.З ГПК длъжникът „44 БИТ "ЕООД да заплати на Д. Р. сумата 200 000лв. - дължима неустойка по чл.6.2 от Споразумение от 26.02.2015г. с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва от 07.09.2015г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 4 000лв. - съдебно-деловодни разноски по производството. В срока по чл.414, ал.2 ГПК е постъпило възражение от длъжника, като кредиторът е предявил настоящия установителен иск срока по чл.415,ал.1 ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявения от Д. К. Р. установителен иск, въззивният състав е приел за правилни и законосъобразни изводите на първата инстанция, че произтичащата от чл.6.2 от споразумението от 26.02.2015г. едностранна възможност за всяка от страните да се откаже от договора, по същество не представлява разваляне на договора по см.на чл.87 ЗЗД, а представлява изрично предвидена в договора едностранна възможност на всяка от страните да се откаже от него. Този извод е аргументиран със становището, че правото да се развали договора принадлежи единствено на изправната страна, а в случая страните изрично са предвидили възможността да се прекрати за в бъдеще съществуващата между тях облигационна връзка по инициатива на която и да е от тях, без да има значение дали тя има качеството на изправна страна, както и дали другата страна е изпълнила своите насрещни задължения по правоотношението. Според съда, именно поради това е било предвидено в клаузата на 6.2 от споразумението задължение на страната, по чиято инициатива е прекратено правоотношението, да заплати на другата обезщетение (имащо характер на неустойка), което има компенсаторен характер и с което се цели да се обезщети тази страна за вредите от прекратяването на договора независимо, че е започнало неговото изпълнение. Въззивният състав е посочил, че уговорената възможност по чл.6.2 от споразумението наподобява института на отметнината, но с тази разлика, че отказът е упражнен, след като изпълнението на договора е започнало. В тази връзка съдът е обосновал извода, че с упражняването на правото по чл.6.2 от споразумението да се прекрати едностранно действието на договора от страна на „44 БИТ "ЕООД, (обективирано в уведомлението от 31.03.2015г.), е възникнало правото на другата страна Д. Р. да получи сумата 200 000лв., представляваща дължима неустойка по чл.6.2 от споразумението от 26.02.2015г.

Въззивният състав е приел, че клаузата за неустойка е валидна, а възражението на въззивника за липса на индивидуализация на поетото задължение за прехвърляне на дружествените дялове от капитала на „Пропърти Метросити А21"ЕООД - за неоснователно. Подчертал е, че доводите на жалбоподателя за противоречие с чл.134 ТЗ са ирелевантни за правния спор, тъй като в чл.4.2 от споразумението от 26.02.2015г. страните са постигнали недвусмислена и ясно изразена уговорка за продажбата на дяловете притежавани от „44 БИТ“ ЕООД в това дружество при цена от 515 000лв., след като въззивникът като негов едноличен собственик извърши непарична вноска - апорт на описаните в приложението към споразумението недвижими имоти, с което на практика ще се увеличи капитала на дружеството и за което ще са приложими правилата на чл.72 и сл. ТЗ.

Според апелативния състав не са основателни доводите на въззивника, че дължи връщане на получения задатък по чл.5.7 от 20 000лв. в двоен размер, а не заплащане на неустойка от 200 000лв., тъй като по арг. от чл.93, ал.2 от ЗЗД, задатък в двоен размер може да претендира единствено изправната страна, която се е отказала от договора, поради неизпълнението му от длъжника. Съдът е отразил, че в случая разпоредбата на от чл.93, ал.2 от ЗЗД не е относима доколкото отношенията между страните не се разглеждат на базата на виновното неизпълнение на задълженията на страните, а на изрично предвидената в договора възможност, която и да е от тях едностранно да се откаже от договора независимо от липсата на виновно поведение на другата и за което е предвидено да й дължи компенсаторно обезщетение в размер на исковата сумата от 200 000лв. В тази връзка е потвърдено виждането на първата инстанция, че не е налице конкуренция между уговорените в споразумението задатък и неустойка. На последно място въззивният състав е изложил съображения за неоснователност на доводите на въззивника за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави, посочвайки, че същата не е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. Според съда предвидената в споразумението неустойка в размер на 200 000лв., не е и прекомерна по размер, тъй като освен обезщетителна, неустойката има и санкционна функция, целяща да стимулира страните да изпълнят договореното. Акцентирано е, че процесната неустойка е точно и ясно отнапред определена по размер.

Настоящият състав намира, че следва да се произнесе относно поддържаните от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, които са относими към оплакванията в касационната жалба, депозирана на 30.12.2020г., т.е. – представена в едномесечния срок за касационно обжалване по чл.283 ГПК. Касационният състав не дължи проверка на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол по въпросите в изложението, които са изцяло относими към оплакванията в допълнението на касационната жалба, представено с молба от 10.02.2021г. по следните съображения:

Въззивното решение е съобщено на „44 БИТ "ЕООД (н.) на 01.12.2020г. С разпореждане от 04.01.2021г. по в.т.д.№2143/2020г. съдията-докладчик по делото е оставил без движение подадената в срок от „44 БИТ "ЕООД (н.) на 30.12.2020г. касационна жалба с указание към касатора в едноседмичен срок да представи доказателство за заплатена държавна такса в размер на 30 лв., да представи изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, като жалбата и изложението да бъдат приподписани от адвокат. Съобщението с указанията е връчено на „44 БИТ "ЕООД (н.) на 03.02.2021г. В едноседмичния срок по чл.285, ал.1 ГПК касаторът е изпълнил всички указания, дадени с разпореждането от 04.01.2021г., като с молбата от 10.02.2021г. е представил ( в повече от указаното) - допълнение към касационната жалба.

С разпореждането от 04.01.2021г. съдията-докладчик не е давал указания за отстраняване на недостатъци на жалбата във връзка с изискванията на чл.284, ал.1 ГПК. Допълнението към касационната жалба (макар и наименувано от касатора в молбата „допълнение към касационната жалба – изложение по чл.280, ал.1, т.3 ГПК“), представлява допълнителна касационна жалба, в която се излагат нови фактически и правни твърдения във връзка с бланкетното оплакване за противоречие на въззивното решение с материалния закон и необоснованост. Като се има предвид, че допълнителната касационна жалба е подадена след изтичане на срока за касационно обжалване и с оглед непротиворечивата практика на ВКС (определение №116/12.03.2019г. по ч.гр.д.№514/2019г. на ІІІ г.о. и др.), съгласно която, след изтичане на срока по чл.283 ГПК, страната може да „допълва“ съдържанието на жалбата си като уточнява основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК само в изпълнение на дадените от съда указания за изправяне на нередовности в тази насока, подаденото допълнение към касационната жалба не следва да се обсъжда в настоящото производство по чл.288 ГПК. Не следва да се обсъждат и въпросите в изложението, които са относими единствено към оплакванията в допълнението от 10.02.2021г. В тази връзка материалноправните въпроси на касатора от №4 до №6 в изложението относно допустимостта за кумулиране на санкцията по чл.93 ЗЗД с тази по чл. 92 ЗЗД, относно критериите по чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорни клаузи и относно критериите за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави, не могат да бъдат приети като въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, обуславящи допускане на въззивното решение до касационен контрол. Не следва да бъдат обсъждани и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване и процесуалноправните въпроси №2 и №3, касаещи задълженията на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, тъй като липсва такова оплакване в касационната жалба. По същите съображения, касационният състав не може да обсъжда и твърдението на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение, което е направено за пръв път в просроченото допълнение към касационната жалба.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо по смисъла на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК като основание за допускането на касационно обжалване. Въззивният съд се е произнесъл в рамките на предмета на спора по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване на задължение за договорна неустойка, т.е. съдът не е разгледал непредявен иск, което би обосновало недопустимост на въззивното решение. Оплакването в касационната жалба, аргументирано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, за вероятна недопустимост на въззивното решение поради липса на произнасяне от съда по заявените основания в първоначалната въззивна жалба и в допълнението към нея, е относимо към правилността на въззивното решение с оглед касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и към неговата допустимост.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първата част от въпрос №1: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?“ е значим за конкретния правен и обосновава предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните съображения:

Първоинстанционното решение №5773/07.08.2017г., постановено по гр.д.№1704/2016г. на СГС, е съобщено на ответника „44 БИТ "ЕООД на 12.20.2017г. В срока за обжалването му – с молба от 16.10.2017г., ответникът е уведомил съда, че на 05.10.2017г. е постановено решение по т.д.№8992/2016г. на СГС, с което е открито производство по несъстоятелност по отношение на „44 БИТ "ЕООД, което обуславя спиране „ex lege“ на производството на осн. чл.637, ал.1 ТЗ. Производството по делото е възобновено на 18.06.2020г. Докато производството е било спряно, ответникът „44 БИТ "ЕООД (н.) е депозирал съответно - на 27.10.2017г. въззивна жалба, а на 27.05.2020г. ( видно от отразяването от съдията-докладчик върху молбата на „44 БИТ "ЕООД от 20.05.2020г.) - допълнение към въззивната жалба. С определението за възобновяване от 18.06.2020г. е разпоредено препис от въззивната жалба и от допълнението към нея да бъдат връчени на насрещната страна за отговор в двуседмичен срок. Допълнението към въззивната жалба е получено от пълномощника на Д. Р. на 19.06.2020г., а отговорът на въззивната жалба, включително и на допълнението към нея е представен на 02.07.2020г.

С оглед горните обстоятелства настоящият състав приема, че както въззивната жалба, така и допълнението към нея, са представени в срока по чл.259 ГПК и е следвало да бъдат взети предвид от въззивния съд. Този извод е съобразен с постановеното определение №3231/23.10.2018г. по ч.гр.д. №4840/2018г., потвърдено от ВКС, (по спор дали решението на СГС е влязло в сила), в което апелативният състав е посочил, че делото е спряно по силата на закона – чл.637, ал.1 ТЗ с откриване производството по несъстоятелност на ответника, в резултат на което срокът по чл.259 ГПК е спрял на тече. В тази връзка следва да се приеме, че въззивната жалба и допълнението към нея, подадени преди възобновяване на производството на 18.06.2020г. (възобновяването става по силата на определение на съда по чл.637, ал.3 ТЗ и продължава с участието и на синдика), са депозирани в срока за обжалване на първоинстанционното решение.

Допълнението към въззивната жалба не се намира в кориците на въззивното дело, независимо, че: 1.) първоинстанционният съд изрично е отразил, че допълнението към въззивната жалба е представено на 27.05.2020г.; 2.) че с молба на „44 БИТ "ЕООД от 27.05.2020г. до САС е бил представен още един екземпляр от допълнението и 3.) че допълнението е получено от пълномощника на ищеца и е обсъдено в отговора на въззивната жалба. Анализът на мотивите на въззивното решение също сочи, че въззивният съд е решил спора като е взел предвид в по-голямата им част оплакванията на въззивника, съдържащи се в допълнението към въззивната жалба, приложено за сведение във фотокопие от касатора към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Апелативният състав е приел за неоснователни съдържащите се в допълнението към въззивната жалба оплаквания и доводи относно твърдението на въззивника за нищожност на чл.6.2 от споразумението от 26.02.2015г.: поради неиндивидуализиране на задълженията на страните по него; поради противоречието с материалния закон - чл.87, ал.1 и ал.2 ЗЗД и поради противоречие с добрите нрави – чл.26, ал.1, т.3 ЗЗД. Съдът е обсъдил оплакванията и твърденията на жалбоподателя в допълнението към въззивната жалба, че неустойката не е дължима, доколкото задължението е уговорено под отлагателно условие, че обезщетението в случая представлява отметнина, а не неустойка и че е налице конкуренция между уговорените задатък и неустойка. Въззивният съд не е взел отношение и не е обсъдил единствено оплакването на въззивника, конкретизирано в допълнението към жалбата му, за значението за правния спор на сключените впоследствие споразумения от 27.04.2015г и от 26.06.2015г.

Независимо от обстоятелството, че поставеният от касатора въпрос дали въззивният съд е длъжен да обсъди всички възражения и доводи на страните за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях, би могъл да бъде разгледан като предпоставка за допускане на касация с оглед оплакванията в липсващото по делото допълнение към въззивната жалба, следва да се има предвид, че оплакването за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, състоящо се в необсъждане на значението за конкретния правен спор на последващите споразумения между страните, е въведено и в самата въззивна жалба, депозирана на 27.10.2017г. В тази връзка преценката за наличието на основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол може да се направи и само въз основа на представената в срок въззивна жалба от „44 БИТ "ЕООД (н.). Ето защо втората част от въпроса на касатора №1 относно задължението на въззивния съд да следи и изиска допълнението към жалбата, когато констатира данни за наличието на такива и липсата на екземпляр по делото, в случая, не е решаващ за производството по чл.288 ГПК.

В отговора на исковата молба ответникът е поддържал, че към датата на издаване на заповедта за изпълнение споразумението от 26.02.2015г. е прекратено по силата на клаузите на допълнителното споразумение от 27.04.2015г., свързвайки го със съдържанието на уведомлението от 31.03.2015г. и с клаузите на допълнителното споразумение от 26.06.2015г. Въпреки, че във въззивната жалба ответникът прави доводи за недължимост на неустойката с оглед сключените допълнително споразумения и възможността те да бъдат отменяни по всяко време, въззивният съд не е изложил мотиви дали тези последващите споразумения имат значение за спора, и евентуално ако имат – какви са правните последици от тях. В тази връзка настоящият състав намира, че въпросът на касатора: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?“, е решен от въззивния състав в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1, т.1 ГПК, обективирана в решение №178/24.04.2017г. по т.д.№1340/2015г. на I т.о.; решение №72/18.07.2017г. по т.д.№3310/2015г. на ІI т.о.; решение № 142/30.03.2020г. по т.д.№ 2970/2018г. на I т.о. и др., съгласно която практика, съдът е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, съобразно оплакванията във въззивната жалба и отговора към нея.

С оглед разпоредбата на чл.694, ал.7 ТЗ във връзка с чл.637, ал.4 ТЗ касаторът – дружество в несъстоятелност, не дължи предварително внасяне на дължимата такса по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Възобновено производство по чл.637, ал.3 ТЗ е с аналогичен предмет на производството, регламентирано в чл.694, ал.2 ТЗ и решението по него има същото установително действие според чл.637, ал.4 ТЗ, поради което разпоредбата на чл.694, ал.7 ТЗ относно липсата на задължение за предварително внасяне на държавна такса, в случая е приложима по аналогия.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,