Определение № 4313 от 30.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 977/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 във връзка с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община, чрез адв. Д. срещу решение №5834 от 15.11.2023г. по в. гр. дело №3683 от 2023г. на СГС, с което е потвърдено решение №20036291 от 17.05.2022г. по гр. д. №52035 от 2018г. на СРС, с което Столична община е осъдена да заплати на Ж. К. на основание чл. 49 ЗЗД сумата 2 200лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдание, претърпени в резултат на нападение от безстопанствени кучета, случило се на 21.02.2018г. в [населено място], ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 07.08.2018г. до окончателното изплащане на главницата, сумата от 102,06 лева, представляваща лихва върху главницата за периода от 22.02.2018г. до 07.08.2018г., и сумата от 40 лева имуществени вреди, като исковете са отхвърлени за разликата над уважения размер. Жалбоподателят счита, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Счита, че правните изводи на въззивния съд са дълбоко погрешни и в противоречие с ясната и категорична практика на ВКС относно понятието за противоправност и неговото проявление, поради което моли да бъде отменено. Касаторът сочи основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл по съществени правни въпроси, свързани със съдържанието, смисъла и значението на регламентираните в Закона за защита на животните задължения на общинската администрация по отношение на популацията на безстопанствените кучета в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът: „Процесният инцидент и настъпването на вреда само по себе си обосновава ли извод за противоправно неизпълнение и може ли да обуслови възникването на отговорност на общината и кога предприетите мерки от общината могат да изключат нейната отговорност?“ се поставя във връзка с мотивите на съда, че принципно предприетите мерки не могат да изключат отговорността на общината при наличието на причинени вреди при и по повод на възложената работа на нейни служители. Твърди се, че този извод е в пълно противоречие с постановените по реда на чл.290 ГПК Решение №279/28.09.2011г. на ВКС по гр. дело №1533/2010г. и Решение №262/11.05.2010г. на ВКС по гр.д.№1155/2009г., в които е прието, че отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД следва да бъде ангажирана при доказано бездействие на нейните органи и служебни лица във връзка със задълженията им за изолиране на безстопанствените кучета в определените за целта места. Излага, че в Решение №488 от 07.02.2012г. по гр.д.№899/2010г.- за разлика от съображенията в обжалвания акт, се приема, че когато едно лице бездейства и от това последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Доколкото Столична община е изпълнявала закона, то настъпилите вреди не могат да ангажират обезщетителната й отговорност, защото липсва целенасочена противоправна дейност- действие или бездействие от което в непосредствена причинна връзка да са настъпили те. Счита, че следва да се възприеме разрешението, съдържащо се в Решение 368/18.11.2015г. на ВКС по гр. дело №2045/2015г., според което “само по себе си обстоятелството, че безстопанствените кучета са проявили непредизвикана агресия и са наранили човек не означава бездействие на общината и неизвършване на предписаните от закона действия по овладяване на популацията на безстопанствените кучета.“ Тъй като вредата сама по себе си не може да обуслови противоправността, то и този извод на въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС в Постановление №7 от 29.12.1958 год. на Пленум на ВС, Постановление №9 от 28.12.1966 год. на Пленума на ВС и решение №488 от 07.08.2012г. на ВКС по гр.дело №899/2010г. По делото не е постъпил писмен отговор от ответната по касационната жалба страна. Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в едномесечния срок по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване, ако са налице някои от предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. По допустимостта на касационното обжалване ВКС приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният иск по чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата 2200лв. и имуществени вреди в размер на 40.00лв., въззивният съд е приел, че от гласните доказателства безспорно се установява, че Ж. К. е претърпяла травми в резултат от ухапване от безстопанствено куче докато е вървяла в района на 25-то Д. София. Посочено е, че от показанията на свидетелката В. /очевидец на инцидента/, които съдът намира за последователни, конкретни и обективно дадени, се установява, че през февруари 2018г. в „М.” 3 видяла как срещу ищцата върви глутница от около 4-5 кучета, като при разминаването с кучетата на тротоара, едно от тях я захапало за крака, и потекла кръв, а ищцата се разплакала и се свлякла на земята. Кучетата нямали нашийници или намордници и не били водени от никого; било ясно, че нямат стопани, а намиращите се наблизо хора споделили, че в този район често се случват подобни инциденти. За неоснователно е прието възражението на общината за недоказаност на факта, че нападналите ищеца кучета са безстопанствени. Съдът се позовава на пар. 1, т. 1 от ДР на Наредба №4 от 01.02.2021г. за прилагане на Националната програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на РБ и за процедурите по нейното изпълнение, механизма на финансиране и отчетност, издадена от МЗХ, според която безстопанствено е всяко изоставено, изгубено, родено на улицата или домашно куче, оставено на обществено място без надзор. Фактът, че кучета са били безстопанствени, се установявал от показанията на разпитания по делото свидетел, който посочва, че кучетата обитавали уличния район, живеели в глутница и нямало ясни данни за техни собственици. Прието е на следващо място, че отговорност за претърпените от нападението на безстопанствените кучета вреди носи Столична община с оглед предвиденото в чл. 40, ал. 1 от Закона за защита на животните, че М. съвет по предложение на Министъра на земеделието приема Национална програма за овладяване на популацията /с легална дефиниция в пар. 1, т. 12 от ДР на ЗЗЖ / на безстопанствените кучета на територията на РБ и план за действие на съответната община /чл. 40, ал. 3 от закона/, като задълженията на общинските власти са детайлизирани в посочената по-горе Наредба №4 от 01.02.2021г. Въззивният съд е счел, че макар и общината да е създала стройна система от мерки за надзор върху безстопанствените кучета, намиращи се на нейна територия, те не са приложени адекватно, след като по столичните улици са останали агресивни кучета, които нападат хора, причинявайки им телесни увреждания. За доказано е прието виновното неизпълнение на нормативно установеното задължение Столична община, чрез своите служители да осигурява безпрепятствено придвижване на хора по улиците на общината, незаплашвани от агресивни бездомни кучета, поради което е установен фактическият състав, обуславящ възникването на обезпечително-гаранционната отговорност на ответната община за противоправното бездействие на нейни служители по реда на чл. 49 ЗЗД. За неоснователно е прието възражението на ответника, че представените по дело програма, справки и отчети за изпълнението на мерките по Програмата за овладяване на безстопанствените кучета, доказват изпълнението на законово делегираното задължение на Столична община по ЗЗЖ, като са изложени съображения, че въпреки предприетите от ответника действия по чл. 41 и чл. 42 ЗЗЖ, те са били недостатъчни с оглед изискуемата от закона дължима грижа на ответната община да изпълни общото си задължение по чл. 59 ЗЗЖ за осъществяване на контрол върху изоставени животни на своята територия и за предотвратяване агресивното поведение на безстопанствени кучета. Безпричинното нападение на човек от безстопанствено куче е доказателство за неизпълнение на приетата програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на Столична община, а и принципното наличие на предприети мерки не може да изключи отговорността на общината при положение, че са причинени вреди при и по повод на възложената работа на нейни служители. Относно размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като е отчел, че на ищеца е причинена телесна повреда, изразяваща се в рани от ухапвания в областта на лявата подбедрица, кръвонасядане и оток в същата област. Преценявайки всички събрани доказателства, вкл. издаденият болничен лист за временна нетрудоспособност за 5 дни; отчитайки продължителността на възстановителния период – около 3-4 седмици, възрастта на пострадалата – навършила 53 години към момента на инцидента жена, обстоятелството, че следствие на увреждането е изпивала интензивни болки и страдания, липсата на данни за преживян психически и физически стрес по-голям от обичайния за подобни инциденти, съдът е определил справедливо обезщетение за причинените неимуществени вреди в размер на сумата от 2 200 лв. При така изложените мотиви в обжалваното решение не са налице основания за неговото касиране. По формулирания от касатора правен въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като приетото от въззивния съд не противоречи на посочената от него практика: решение №279 от 28.09.2011г. по гр. д. №1533 от 2010г. на ВКС и решение №262 от 11.05.2010г. по гр. д. №1155 от 2009г. на ВКС, ГК, решение №488 от 07.08.2012г. по гр. д. №899 от 2010г. на ВКС, ГК, решение №368 от 18.11.2015г. по гр. д. №2045 от 2015 г. на ВКС, ГК, ППВС №7 от 29.12.1958г. и ППВС №9 от 28.12.1966г. и решение №488 от 07.08.2012г. по гр. дело №899 от 2010г. на ВКС, ГК. Напротив, напълно в съответствие с нея, в обжалваното решение е прието, че настъпването на вредата само по себе си не обосновава извод за виновно неизпълнение на задълженията на общината по ЗЗЖ. Отговорността на ответника за настъпилите вреди от нападението от безстопанствени кучета е мотивирана с доказаното бездействие на неговите органи и служебни лица във връзка със задълженията им по чл. 50, т. 2 ЗЗЖ и чл. 11 и чл. 21, т. 3 от Наредбата №4 от 01.02.2021г. за вземане на мерки за изолирането на скитащите се кучета в определение за целта места, както и за осуетяване агресивното поведение на безстопанствените кучета към хората. Във всички, посочени от касатора съдебни решения се приема, че общината следва да носи отговорност за вредите, причинени от скитащи кучета, след като не е установила чрез пълно главно доказване изпълнение на задълженията си по чл. чл.40, чл.41, 47 и чл.48 ЗЗЖ, нито предприемането на конкретни действия по изпълнението на Плана за действие на съответната община. По този въпрос не е налице и соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като не са посочени актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на ЕС, на които обжалваното решение да противоречи. При преценка на останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящият състав счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска: Няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно, тъй като за да е налице такава като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗЗД, ЗЗЖ и Наредба №4 от 01.02.2021г. и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Следователно в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска. Ответната страна не е подала писмен отговор, не е претендирала разноски, нито е представила доказателства за направени такива, поради което съдът не присъжда разноски в нейна полза. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение