Определение № 1485 от 05.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 265/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Лено „АД, [населено място] против решение №105 от 24.01.2023г. по гр.д. №1488/22г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба-П. Г. М., чрез пълномощника си – адв.Д. Т. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Н. П. е поддържал довод за недопустимост на съдебното решение, поради това, че ищците не били разграничили в исковата молба исковете диференцирано един от друг, нито са заявили активна солидарност, а едва пред въззивната инстанция е направено искане сумата да бъде заплатена на физическото лице- длъжник.Така според страната, съдът нарушил диспозитивното начало и се е произнесъл по иск, който не бил заявен. От тези доводи страната е извела и нередовност на исковата молба, а оттам отново и недопустимост н атакувания съдебен акт. Касаторът е поддържал довод и за очевидна неправилност на решението. Този извод е подкрепен с оплакване за неправилност на акта, поради това, че въззивният съд е приел, че М. има качество „потребител“. След това, касаторът, с оглед вече изложеното по отношение нередовността на исковата молба е поставил въпросите- 1/ „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното решение да обсъди самостоятелно всички твърдения, възражения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти, да направи самостоятелна всеобхватна и задълбочена преценка на събрания по делото доказателствен материал и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правни изводи?“ и 2“Допустимо ли е въззивният съд в нарушение правилата на диспозитивното начало, за пръв път във въззивното решение да приеме извършено от въззивника изменение на искането на предявения иск и да уважи същия като го подведе под недоказани от страната факти?“. По първия въпрос, страната е изброила съдебни актове на ВКС, разгледала е практиката на този съд по отношение приетото в тях относно задълженията на въззивният съд при разглеждане на делото и лаконично е направила оплакване, че съдът не съобразил тази практика. По втория въпрос също е изброена съдебна практика и е направено оплакване, че ищецът бил променил петитума, като поискал претендираната сума да се присъди само на М..В хипотеза на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е поставен въпросът „Попадат ли в субективния състав на понятието „ потребител“по смисъла на пар.13 ДР на ДЗЗП физическите лица регистрирани като еднолични търговци, еднолични собственици на капитала и управители на ООД, които като солидарни и ипотекарни длъжници са се задължили по договор за бизнес кредит?“. Страната е развила своите съображения по този въпрос. Други доводи не са развити. Касаторът е развил довод за недопустимост на съдебният акт, който се разглежда служебно без да са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. За да обоснове разбирането си за недопустимост на постановеното от САС решение, касаторът е посочил, че ищците не били разграничили в исковата молба исковете диференцирано един от друг, нито заявили активна солидарност, а едва пред въззивната инстанция е направено искане сумата да бъде заплатена на физическото лице- длъжник.Така според страната, съдът нарушил диспозитивното начало и се е произнесъл по иск, който не бил заявен. От тези доводи, страната е извела и нередовност на исковата молба, а оттам и недопустимост н атакувания съдебен акт. Доводите са правно необосновани. Фактически невярно е посоченото от касатора, че съдът е разгледал незаявен иск, присъждайки сумата на физическото лице – съдлъжник и съответно и ищец по исковете. Извън това, че с молба, представена с оглед определение на първостепенния съд за отстраняване констатирани недостатъци на исковата молба, тази „диференциация“ е била извършена, то и съдът / въззивният/ достатъчно мотивирано, след като е приел, че по първите два иска не са допуснати нарушения на закона и констатациите по отношение на тях са валидни и правилни, изрично е обосновал и това, че след като физическото лице- длъжник е осъществил изцяло плащане на задължението по процесния договор, то и той установява правото да иска от кредитодателя/ като платил чуждо задължение/ връщане на това, което последния е получил без основание. Т.е. налице са мотиви относно това защо съдът присъжда сумата на физическото лице, а не на двамата ищци. Тези мотиви са по приложение на закона и са свързани с основателността на исковете, а не с допустимостта им както неправилно счита касаторът. Или, исковата молба е била редовна и първостепенния съд е валидно сезиран, като същият е положил процесуални усилия да я уточни. Следователно, постановеното решение е валиден и допустим съдебен акт. Касаторът е поддържал основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, с оплакване за неправилност на акта поради това, че въззвният съд приел, че М. има качество „потребител“, което той е определил като явна необоснованост и противоречие с правилата на формалната логика. Изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, липсват доводи по очертаните хипотези, а оплакванията за неправилност, както е оплакването за несъгласие с правен извод на съда, който освен това е мотивиран и с константна практика на ВКС и на СЕС са такива по чл.281 ГПК и не са предмет на тази фаза на производството. С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод и за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивният съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. С оглед така приетото, поставеният от касатора първи въпрос, за да е релевантен, то страната следва да посочи конкретно кои от правнорелевантни факти не е обсъдил съдът, кои са възраженията и доводите, които е пренебрегнал и как това се е отразило на постановения правен резултат. В случая, обаче, страната не е посочила такъв факт, нито възражение, нито довод, а е направила общо оплакване за това, че съдът не бил изпълнил тези свои задължения и не бил извършил самостоятелна преценка на установените факти, което не отговаря на установеното по спора и на мотивите на съдебния акт. Или, този въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Вторият поставен въпрос също не е релевантен тъй като същият преповтаря довода за недопустимост на съдебния акт, който вече беше разгледан. Третият поставен въпрос също не е релевантен, тъй като съдържателно определя факти неустановени по спора като смислово обосноваване на въпроса. Така, същият съдържа твърдения на касатора, нерелевирана хипотеза, която да свърже въпроса с изводите на въззивния съд, тъй като физическото лице не е нито съдружник, нито управител на дружеството – кредитополучател. Ирелевантно към същите мотиви и тяхното решаващо съдържание е това дали физическото лице притежава фирма или не, тъй като не в това качество, то се е задължило по процесния договор. С оглед така депозираното изложение, не се обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение