Определение № 40 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4870/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Н. Н. А., изтърпяващ наказание лишаване от свобода, срещу определение № 417/22г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено определение на Пловдивски окръжен съд за връщане на исковата му молба като недопустима. Частният жалбоподател е предявил иск за присъждане на неимуществени вреди в размер на 30000лв., като е изложил следните обстоятелства: Административен съд гр. Пазарджик му е отказал освобождаване от държавна такса и предоставяне на правна помощ по подадена от него жалба срещу заповед на Директора на затвора в гр. Пазарджик, с която му е отказано да продължи образованието си, тъй като имал завършен само осми клас, а в момента изтърпявал наказание „доживотен затвор". Според ищеца, административният съд е нарушил чл. 47 от ХОПЕС, тъй като има право на реален достъп до правосъдие, поради което предявява иск по чл. 2в ЗОДОВ срещу административния съд за вреди от нарушение на правото на ЕС. За да потвърди разпореждането за връщане на исковата молба като недопустима, Пловдивският апелативен съд е приел, че ХОПЕС не се е прилагал пред административния съд, а Закона за правната помощ, и административният съд е отказал правна помощ и освобождаване от разноски, заради липса на предпоставките на закона, а не заради неправилно тълкуване на национална норма, в противоречие с ХОПЕС, поради което няма нарушение на ХОПЕС и не е налице хипотезата на чл. 2в ЗОДОВ. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване по следните въпроси: Налице ли е нарушение на правото на ЕС въз основа на нарушение на ХОПЕС и ЕКПЧОС? При нарушение на ХОПЕС и ЕКПЧОС, възниква ли право на иск за обезщетение за вреди от нарушението на правото на ЕС? При нарушение на право по Хартата, доразвито в национална правна уредба, престава ли то да е част от правото на ЕС, и дава ли основание за предявяване на иск по чл. 4§3 от ДЕС? По еднакъв ли начин се изследват предпоставките за допускане на правна помощ и освобождаване от разноски в рамките на главно исково производство и по частно производство? Настоящият състав на ВКС счита, че поставените въпроси не са обуславящи, поради което липсва общата предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първите три въпроси са хипотетични- предпоставени са от условието, че съдът е установил нарушение на ХОПЕС. В случая въззивният съд никъде не е констатирал това условие да се е осъществило, напротив, съдът е приел, че ХОПЕС не се прилагат. Изводът на въззивния съд е правилен съгласно чл. 51 ХОПЕС, защото Хартата ще се прилага в случай, че административният съд е прилагал съюзна правна норма, а в настоящата хипотеза административния съд е бил сезиран с жалба срещу отказ на директора на затвора да разреши на ищеца да се запише в девети клас на училище в [населено място]. Видно е, че административният съд е прилагал норми от вътрешното право, а не от правото на ЕС, поради което ХОПЕС не се прилага съгласно чл. 51 ХОПЕС. Твърдението за нарушение на ЕКПЧОС само по себе си е извън приложното поле на чл. 2в ЗОДОВ, защото ЕС все още не се е присъединил към ЕКПЧОС, поради което ЕКПЧОС не е част от правото на ЕС. Освен това ЕКПЧОС се прилагат субсидиарно, доколкото липсва вътрешна правна уредба или норма от вътрешното право е тълкувана и приложена в нарушение на норма от ЕКПЧОС. В случая обаче липсват фактически твърдения за тези обстоятелства. Ищецът се е ограничил само да извършва правна квалификация, която обаче не обвързва съда. Заради липсата на твърдения, които да се подвеждат под хипотезата на нормата на чл. 2в ЗОДОВ, въззивният съд е постановил недопустимост на иска, поради неотстранена нередовност- непълнота на обстоятелствената част на исковата молба. Последният въпрос от изложението също е неотносим към посочените в исковата молба факти- без значение за делото е обстоятелството, че предпоставките за освобождаване от разноски и предпоставките за предоставяне на правна помощ са едни и същи в исковото и в частното гражданско производство. Този въпрос е без значение за констатациите на въззивния съд, че обстоятелствената част на иска е непълна и нередовността на исковата молба не е отстранена своевременно. Неоснователно е твърдението в частната жалба, че определението на апелативния съд е недопустимо, поради липса на подсъдност. Това щеше да е така в случай, че ищецът е изложил твърдения в исковата молба, които да се подвеждат под хипотезата на чл. 2в ЗОДОВ. Въззивният съд обаче е констатирал нещо различно, а именно че липсват твърдения за факти, които да се квалифицират по чл. 2в ЗОДОВ. Воден от горното, ВКС, състав на III ГО