Определение № 4554 от 11.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1951/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Перник, представлявана от Станислав Владимиров – кмет на Община Перник, чрез адв. А. А. от АК-Перник, срещу постановеното в производство по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД решение № 1261 от 25.10.2022 год. по в. гр. д. № 909/2022 год. на Софийски апелативен съд.

Касаторът е останал недоволен от частта на въззивното решение, с която, като се отменя решение № 436 от 6.12.2021 год. по гр. д. № 455/2020 год. на Окръжен съд – Перник /с решение № 404 от 5.04.2024 год. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в него/, е осъдена Община Перник да заплати в полза на В. С. Б. сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, изразяващи се във физически болки и душевни страдания от счупване на дясна седалищна кост, вследствие на подхлъзване и падане на непочистен от сняг тротоар, водещ към касите на „Автогара Перник“, ведно със законната лихва от 11.08.2017 год. до окончателното плащане. Обжалва се съдебното решение и в частите, с които Общината е осъдена да заплати адвокатско възнаграждение за оказано безплатно процесуално представителство пред първа (сумата от 1 500 лв.) и въззивна (1 500 лв.) инстанция на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА и да заплати държавна такса в размер на 1 200 лв. на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.

Касаторът поддържа в жалбата, че въззивното решение е необосновано и незаконосъобразно, тъй като е постановено при съществени процесуални нарушения и в противоречие на материалния закон - касационни отменителни основания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен изцяло, както и да му се присъдят направените съдебно-деловодни разноски. В изложението към жалбата се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с цитираната практика на ВКС по следните процесуалноправни въпроси:

1. „Когато въззивният съд отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него постанови друго решение по правния спор, съгласно чл. 12 от ГПК задължен ли е въззивният съд да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право, както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка.“;

2. „Предвид разпоредбата на чл. 12 от ГПК, която задължава съда да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, има ли задължението въззивния съд да се произнесе по всички възражения и доводи на ответната страна, които са направени своевременно, като обсъди и изложи мотиви по тези възражения и доводи.“;

3. „Предвид, че дейността на възззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, при предявен иск по чл. 49 от ЗЗД във вр. с чл. 45 от ЗЗД за вреди от вещ (от недвижим имот) трябва ли въззивния съд: да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване; да обсъди всички доказателства по делото, като извърши преценка на обстоятелствата и според твърденията на ищеца; да извърши преценка на тези обстоятелства съгласно приложимата нормативна уредба.“;

4. „Трябва ли въззивният съд да се произнесе по всички своевременно направени възражения и доводи на ответната страна, като обсъди и всички относими доказателства и релевантни обстоятелства по делото.“;

5. „При предявен иск по чл. 49 от ЗЗД във вр. с чл. 45 от ЗЗД за вреди от вещ – от недвижим имот, трябва ли въззивният съд да изясни в кой недвижим имот са настъпили вредите и чия собственост е този имот, вкл. и чрез съдебно-техническа експертиза съгласно т. 3 от ТР №1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.“.

Твърди се, че въззивния съд не се е съобразил със задължителните за съдилищата указания по т. 3 от ТР №1/09.12.2013 год. на ОСГТК на ВКС. На следващо място се посочва, че не е съобразена задължителната съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 12 ГПК, касаещ задължението на съда да обсъди в решението си всички допустими и относими към предмета на спора възражения и доводи на страните, както и всички събрани по делото доказателства и да изложи мотиви по отношение на тях.

Релевират се основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В срока за отговор В. С. Б., чрез адв. Т. Х., поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на жалбата до разглеждане по същество, респ. за неоснователността й. Претендира съдебни разноски.

При преценка за допустимост на производството, настоящият състав на ВКС, II г. о., намира, че касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което и въз основа на данните по делото, намира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд от фактическа страна приел за установено, че на 04.01.2017 год. около 7 ч. сутринта В. Б., която е била придружавана от съпруга си, се е придвижвала по заледен тротоар към касите на „Автогара Перник“, като е стъпила в неравност, подхлъзнала се е и паднала. Съпругът й и помогнал да се изправи и тя тръгнала за работа в ресторант „Европа – Р“. Непосредствено след инцидента обаче, изпитала силни болки и се наложило да бъде транспортирана до МБАЛ „Рахила Ангелова“ АД. Направена й била рентгенография на тазобедрена става, вследствие на която е поставена диагноза счупване на дясна седалищна кост. Извършена е мануална репозиция на фрактурата и е назначен постелен режим, като са предписани обезболяващи медикаменти. В. Б. била изписана от болницата по-късно същия ден. В следствие на злополуката, пострадалата била в отпуск поради временна неработоспособност за периода от 16.01.2017 г. до 30.03.2017 г. В продължение на три месеца след инцидента съпругът на ищцата е полагал грижи за нея, както и я е мазал с обезболяващи мазила, а тя е приемала обезболяващи медикаменти. В този възстановителен период пострадалата се нуждаела от чужда помощ ежедневно, тъй като не можела да става от леглото и да се придвижва, изпитвала силни болки в десния крак и тазобедрената става. След този период започнала да се придвижва самостоятелно, но изпитвала постоянен страх от падане. Наложило се да напусне работа, тъй като заеманата от нея длъжност „помощник готвач“ на 8 часов работен ден изисквала да стои изправена, а получената травма не й позволявала това. След прекратяване на трудовото й правоотношение започнала работа при друг работодател.

Горната фактическа обстановка е установена въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, включително заключение на съдебно-медицинска експертиза. Въз основа на свидетелските показания на И. Б. съдът е приел за установено, че инцидентът се е случил поради факта, че наличните сняг и лед по стълбите на пешеходния подлез не били почистени. Съдът е преценил показанията като напълно кореспондиращи с метеорологичните условия за периода около датата на процесния инцидент /04.01.2017 год./. От представените от застрахователните дружества удостоверения е видно, че пострадалата не е получила твърдяното от ответника обезщетение за претърпените в следствие на инцидента. Заключението на вещото лице по изслушаната по делото съдебно-медицинска експертиза е кредитирано от съдебния състав като компетентно и обективно дадено и не е оспорено от страните. От него се установява, че вследствие на претърпяната злополука пострадалата е получила тежка средна телесна повреда, а именно: счупване на дясна седалищна кост, което увреждане се характеризира като трайно затруднение на движенията на долен десен крайник за срок повече от 30 дни. Според вещото лице е възможно вследствие на падане от собствен ръст да се получат увреждания от вида на тези, претърпени от ищцата, както и да се получат по механизма, описан в исковата молба. Продължителността на възстановителния период при такъв вид увреди е около три месеца, при първоначален постелен режим за около три седмици, след което започва постепенно вертикализиране и раздвижване на пациента, което кореспондира с посоченото от Б.. Съгласно заключението по делото няма данни за оказване медицинска помощ и проведено лечение относно психичното здраве на пострадалата, както и липсва медицинска документация за наличие на заболявания на опорно - двигателния й апарат преди инцидента. Получената травма и последвалото лечение обикновено създават затруднения при движението, самообслужването, неудобства при спане за период не по-малък от 6 месеца. Пострадалата се е нуждаела от помощ от близки за ежедневните си нужди.

Въззивният съд приел, че са налице всички предпоставки за ангажиране на отговорността на Община Перник на основание чл. 49 ЗЗД, като е възприел за установено, че инцидентът се е случил на пешеходен подлез на ул. "Софийско шосе", който е част от общинската пътна мрежа. Като такава е прието да е и тротоарът, водещ до подлеза и автогарата, в противоречие на приетото от първоинстанционния съд. Въззивният съд е достигнал до извод за наличие на противоправно бездействие от страна на Общината, която не е изпълнила задълженията си, вменени й с чл. 11 ЗОС и чл. 31 ЗП. Според съда ответника е нарушил и задълженията си по чл. 167, ал. 1 ЗДП, като не е поддържал в изправност уличната мрежа и не е отстранил в най-кратък срок опасностите по нея. Поради тази причина е възприето, че е налице пряка и непосредствена причинна връзка между бездействието на служителите на общината, настъпилия деликт и получените в резултат на него вреди, поради което отговорността на общината следва да бъде ангажирана. Съобразявайки цитираната практика на ВКС, апелативния съд е определил за справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение в размер на 30 000 лв. Размерът на неимуществените вреди е определен като са взети предвид: възрастта на пострадалата /53 години към момента на настъпване на инцидента/; икономическата обстановка в страната за 2017 год.; тежестта на получената средна телесна повреда, която изисква консервативно лечение и пълно обездвижване, което ще се отрази на двигателните функции в бъдеще предвид възрастта на В. Б. и дегенеративните промени, които настъпват с нея; възстановителният период от около 3 месеца; затрудненията, които е имала в битовото си обслужване и нарушение на обичайният й ритъм на живот; интензитета на болките и страданията, които е изпитвала непосредствено след травмата; промените настъпили в стереотипа на живот на ищцата, както и в нейната походка, фактът, че се е страхувала да излиза сама; наложило се е да напусне работа, тъй като длъжността й на „помощник готвач“ е изисквала да стои права по 8 часа на ден, което тя не е била в състояние да прави след получената травма.

При предявен иск по чл. 45 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД съдът следва да установи онези факти, които имат значение за деянието, за извършването му от ответника, неговата противоправност или изключването й; за увреждащия резултат, пряката причинноследствена връзка между резултат и деликтно поведение; за опровергаване на презумпцията за вина; за освобождаването от отговорност. Решението е обжалвано от касатора с оплаквания относно възприетото от съда място, където е паднала ищцата и неизясняването на този релевантен факт с оглед на нейните твърдения и свидетелските показания, което е от значение за определяне на отговорността на общината. Поддържа се и липса на произнасяне на съда относно наличие на съпричиняване от страна на ищцата. Предвид данните по делото и изложените в решението съображения по релевантния факт относно мястото на падане и липсата на произнасяне относно твърдяното съпричиняване на вредите, се налага извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд, като съд по съществото на спора, да обсъди всички събрани доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи самостоятелен анализ и преценка с оглед произнасянето по спора, включително и да събере служебно доказателства, за изясняването му от фактическа страна, който въпрос касационният съд конкретизира с оглед правомощието си да обобщи формулираните такива в изложението на касатора. По този общ процесуалноправен въпрос следва да се провери дали не е налице произнасяне в противоречие на задължителната съдебна практика /ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС/.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.