Определение № 3969 от 20.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4000/2025 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на област София, приподписана от юрисконсулт Н. Б., срещу въззивно решение № 951 от 03.07.2025 г. по в. гр. д. № 975/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за признаване за установено, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС, по отношение на касатора, че Д. Й. А. е собственик на основание давностно владение в периода 1.06.1996 год.-4.04.2023 год., на следния недвижим имот, за който е бил съставен акт за частна държавна собственост № 06190/02.03.2007 год.: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място], [улица], ет. *, ап. *, който обект представлява втори етаж от жилищната сграда с идентификатор ****, със застроена площ 93,16 кв. м., с прилежащи мазе № * и № *, с обща застроена площ 48,09 кв. м., ведно с 54,55 % ид. ч. от общите части на сградата и ведно с 47,60 % ид. ч. от дворното място с идентификатор ***.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и към същата има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което е допустима.

Ответникът по касация Д. Й. А. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който е изразила становище, че не следва да се допуска касационно обжалване.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното:

Производството е образувано по предявен от ищцата положителен установителен иск срещу Българската държава за установяване правото й на собственост върху втори жилищен етаж от сграда, на основание придобивна давност чрез упражнявано давностно владение в периода 1.06.1996 год.-4.04.2023 год.

В исковата молба са изложени твърдения, че сградата, в която се намира процесният имот, представлява двуетажна къща с трети тавански етаж. Същата е построена през 1931 г., като до 1947 г. тя и дворното място, са били собственост на семейството на ищцата. Имотът е одържавен на основание Договор за мир между България и Съюзените и Сдружени сили от 10.02.1947 г. /Парижки мирен договор, в сила за България от 15.09.1947 г./. В собственост на семейството й е останал първия жилищен етаж. През 1987 г. цялата сграда била отчуждена за благоустройствено мероприятие-строеж на булевард, като на майката на ищцата е отстъпен в обезщетение апартамент. Със заповед на кмета през 1994 г. отчуждаването е отменено, като през месец ноември 1995 г. семейството на ищцата се е нанесло в сградата, извършило е цялостен ремонт, включително и на втория етаж. Ищцата, която е навършила пълнолетие през 1999 г. е живяла с майка си и брат си на втория жилищен етаж. След смъртта на майка си същата година е продължила да осъществява фактическа власт върху процесния жилищен етаж.

Ответникът е възразил, че имотът е актуван като държавна собственост през 1979 г., а впоследствие през 2007 г. е издаден и акт за частна държавна собственост. Същият не е бил годен обект на придобивна давност.

По делото е отделено като безспорно обстоятелството, че държавата е собственик на процесния втори етаж към момента, от който ищцата твърди, че е установила владение. Актът за частна държавна собственост от 2007 г. е издаден въз основа на акт № 10687/21.09.1979 г., според който съгласно чл. 24 от Мирния договор с НРБ от 10.02.1947 г. „се отчуждават 2/3 ид. ч. от втори етаж от жилищната сграда, а с акт № 10687а/22.10.1979 г. на основание чл. 6 ЗС, като безстопанствен се отчуждава 1/3 ид. ч. от втори етаж“. Ищцата е подала молба-декларация на 19.07.2006 г., за да се снабди с констативен нотариален акт за втория жилищен етаж въз основа на обстоятелствена проверка.

В показанията си свидетелката М. /приятелка на майката на ищцата/ възпроизвежда факта, че семейството й е ползвало цялата къща от 1995 г. Свидетелката е живяла на първия етаж 2 години. Ищцата, майка й и брат й живеели на втория етаж. През 2001 г. свидетелката също е живяла на квартира. В сградата не е имало настанени наематели от държавата.

Свидетелят Д. /брат на ищцата, който е роден през 1989 г./ установява, че към настоящия момент той живее на първия етаж. Семейството му се е нанесло в сградата през 1996 г. През месец декември 1999 г. баща му е дарил на него и сестра му собствените си 4/6 ид. ч. от първия етаж. След 2000 г. сестра му е давала под наем този етаж, а те са живели на втория жилищен етаж.

Свидетелката М., която има впечатления от 2003 г. е посочила, че тогава на първия етаж е живял братът на съпруга й със семейството си.

Първоинстанционният съд е изложил съображения за упражнявано от ищцата владение в периода от 1.06.1996 год. до 31.05.2006 год. Посочил е, че течението на давностния срок е спряно на 31.05.2006 г. до 31.12.2017 г., откогато давността отново е продължила да тече до 19.01.2018 г. /общо 20 дни/. От последната дата е спряла да тече до 8.03.2022 г., като до датата на предявяване на исковата молба /4.04.2023 г./ са изтекли още 1 година и 26 дни или общо 11 години и 45 дни. По делото са установени действията на ищцата по обитаването на втория етаж от къщата, преустановяването достъпа за други лица, и неговото стопанисване, включително предприемането на действия по съставяне на констативен нотариален акт. В обобщение е направен извод, че ищцата явно и недвусмислено е своила процесния имот.

Оплакванията във въззивната жалба на ответника са били свързани с липсата на намерение за своене от страна на ищцата, наличието на противоречиви изводи относно началния момент на упражняваната фактическа власт, като според жалбоподателя не е налице и присъединяване на владението, осъществявано от майката до навършването на пълнолетие от ищцата.

С обжалваното въззивно решение е прието за установено въз основа анализ на свидетелските показания, че през 1995 год. майката на ищцата е започнала да живее в цялата къща, като е обитавала двата етажа, заедно с двете си деца. Поведението на майката до смъртта й, а впоследствие и на ищцата, недвусмислено сочат не само за непрекъснато упражнявана фактическа власт, но и за намерение за своене. Свидетелите са възприемали майката и ищцата като единствени собственици на цялата къща. Единствено те са имали ключ от нея, като са предоставяли достъп на трети лица-наематели и обитатели на първия етаж. Фактическата власт е имала характеристиките на владение от момента на установяването й, с оглед на което е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС. Държавата не е ползвала имота.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба са поставени следните въпроси:

1. „длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички относими и релевантни за спора факти и доказателства, както и да се произнесе по всички искания, доводи и възражения на страните, които са от значение за правилното решаване на делото?“;

2. „длъжен ли е въззивният съд да действа като инстанция по същество, като формира самостоятелни изводи от приетото за установено и да обоснове решението си върху приетите за установени по делото обстоятелства и закона?“;

3. „длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички факти и доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?“;

4. „при преценка на свидетелските показания, съдът длъжен ли е да вземе предвид начина, по който свидетелите са узнали правнорелевантните факти, способността и желанието им вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си, тяхната заинтересованост?“.

По първите три въпроса се сочи противоречие със следната практика на ВКС: Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г., първо т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на второ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на първо т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на второ т. о., решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на четвърто г. о., решение № 164/04.06.2014 г. па гр. д. № 196/2014 г., трето г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на четвърто г. о., решение № 83/23.06.2015 г. по т. д. № 1940/2014 г. на второ т. о.., решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г.

По четвъртия въпрос твърдяното противоречие е с решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на ВКС, първо г. о., решение № 31/09.04.2020 г. по т. д. № 355/2019 г. на ВКС, първо т. о. и решение № 800/22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на ВКС, четвърто г. о.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението първи и трети процесуалноправни въпроси.

Обобщени, въпросите са относими към задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните.

Съдът е преценил всички допустими и относими доказателства, като в мотивите на решението е посочил кои факти намира за установени и кои намира за недоказани.

Въпросите са обосновани с преценката на доказателствата по отношение осъществяването на въведеното придобивно основание, както и с обсъждане на оплакванията за липса на намерение за своене и прибавянето на владението на майката на ищцата.

Тези оплаквания са обсъдени. Решаващите изводи на въззивния съд са изведени от приетото за установено, че в случая фактическата власт върху собствения на държавата имот е придобита при липса на правно основание. Според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане.

Следва да се посочи, че при универсалното правоприемство владението на универсалния праводател се прибавя към владението на универсалния правоприемник. Ако универсалното правоприемство е основано на наследяване, наследникът по закон или завещание получава владението в деня на откриване на наследството, без да има действия по предаването му. В цитирания смисъл са решение 48/11.09.2018 г. по гр. д. № 1669/2019 г. на ВКС, второ г. о., решение № 33/19.06.2018 г. по гр. д. № 1931/2017 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 50033/31.07.2023 г. по гр. д. № 2211/2022 г. на ВКС, първо г. о.

Въззивното решение съдържа обсъждане на всички относими доказателства, като въз основа на същите е прието за установено, че е доказано въведеното придобивно основание.

Вторият въпрос е свързан с излагане на собствени мотиви от въззивната инстанция като такава по същество.

В обжалваното решение са изложени самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с всички направени оплаквания и доводи на жалбоподателя.

Четвъртият въпрос е обоснован със задължението на въззивния съд да прецени събраните свидетелски показания и да изложи мотиви защо кредитира показанията на свидетели, които са заинтересовани от изхода на спора /конкретно показанията на свидетеля Д./.

В практиката на ВКС по прилагането на нормата на чл. 172 ГПК се приема, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали в тях има противоречие, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани. Приема се също, че за посочените в хипотезата на цитираната норма лица е възможна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото. Във всички случаи свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Поради това съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна.

Основно доказателство за установяване на придобивна давност са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т.е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката. Дали е основателно позоваването на придобивна давност съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота явно и необезпокоявано и демонстрирано ли е намерение за своене, като при това научните, логическите и опитните правила следва да бъдат съобразявани от съда и при обсъждане и преценка на показанията на свидетелите. Изводът на показанията на кои свидетели следва да бъде дадена вяра също следва да се основава на цялостна преценка на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, тъй като е възможно данни, относими към истинността на казаното от свидетелите, да се съдържат в писмените доказателства по делото, респ. да поясняват казаното от свидетелите, да го удостоверяват или отричат.

Не се разкрива противоречие с цитираната съдебна практика.

В Решение № 800/22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на ВКС, ІV г. о., е посочено, че заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно. Именно по този начин е процедирал съдът в мотивите на обжалвания акт. Посочил е защо дава вяра както на показанията на свидетеля Д., така и на показанията на свидетелката М., които са житейски логични и безпротиворечиви, както помежду си, така и с останалите доказателства. Освен това двамата свидетели са имали непосредствени възприятия за правнорелевантните факти. Необходимо е да се посочи, че самата преценка на гласните доказателства по същество не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК.

В обобщение следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, касаторът трябва да заплати на ответницата по касация направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 533,88 евро, представляващи равностойност на заплатената сума от 3 300 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.