Определение № 3659 от 03.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3794/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 1953 от 01.04.2025 г. по в. гр. д. № 5174/2024 г. на Софийски градски съд е обезсилено решение № 4027 от 06.03.2024 г. по гр. дело № 23791/2023 г. на Софийски районен, 91 състав, в частта, в която е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от Ц. Ц. Т. срещу Я. К. Т. иск с правно основание чл.23, ал.1 СК за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищецът е изключителен собственик на апартамент № *, находящ се в [населено място],[жк], бл. * /стар блок */, вх. В, ет. 4, състоящ се от дневна, кухня и обслужващи помещения със застроена площ от 42.04 кв.м. и с идентификатор *, заедно с избено помещение № 10 с площ от 2.41 кв.м., с 2.932 % идеални части от общите части на вх. В на сградата и от правото на строеж върху мястото, съставляващо поземлен имот с идентификатор *** и е прекратено производството по делото.

Въззивният съд е приел, че Ц. Ц. Т. е предявил срещу Я. К. Т. иск по чл.23, ал. 1 СК за признаване в отношенията между страните, че по силата на осъществена трансформация на лично за ищеца имущество същият е изключителен собственик на придобит по време на брака недвижим имот, съставляващ процесният апартамент № * в [населено място], [жк], бл. *. Този иск е бил отхвърлен с първоинстанционното решение № № 4027 от 06.03.2024 г. г. по гр.дело № 23791/2023 г. на Софийски районен, 91 състав.

Въззивният съд е приел, че решението на районния съд е недопустимо. Позовал се е на ТР № 3/29.11.2018 г. по т. д. № 3/2015 г., ОСГК, според което ако в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл.99, ал.3 или чл.101, ал.1 СК /1985г./, респ. чл.49, ал.4 или чл.51, ал.1 СК /2009г./ съпрузите уговорят, че придобитият през време на брака им имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява по голям дял на единия съпруг, на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл.21 ал.2 СК /1985г./, респ., чл.23 ал.2 СК/2009г./. От разясненията, дадени с това ТР следва, че когато в споразумението съпрузите са изразили воля, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен, искът по чл. 21, ал.1 СК /отм./, респ. чл.23, ал.1 СК за признаване изключителна собственост на придобит по време на брака имот в режим на съпружеска имуществена общност не може да бъде проведен и е недопустим. Това е така, защото не подлежи на пререшаване въпросът за наличие на съсобственост между страните, бивши съпрузи, уреден със споразумението, имащо характер на договор за спогодба.

В настоящия случай страните са се споразумели, че въпросното имущество се трансформира в обикновена съсобственост между тях. Тази трансформация допуска последваща претенция за по-голям дял, защото не се променя договореният характер на имуществото като съсобствено, но изключва възможност за претенция за изключителна собственост върху него от единия от бившите съпрузи, тъй като се променя договореният характер на същото. Това е така, тъй като споразумението между страните в брачния им процес относно трансформацията на придобитото по време на брака имущество след развода, възпроизведено в диспозитива на бракоразводното решение, е с характер на договор за спогодба. Претенцията на ищеца-жалбоподател обаче не е за по-голям дял от имота, а за изключителна собственост върху него. Тази претенция променя договорения характер на имуществото като съсобствено и е недопустима. В същия смисъл е и съдебната практика на ВКС - решение № 116 от 21.01.2021г. на ВКС, II г.о. по гр. д. № 787/2020 г., основано на тълкувателно дело № 3/2015г. на ОСГК на ВКС. Когато в споразумението не са посочени квотите на съпрузите в съсобствеността е допустимо да се предяви иск по чл.23, ал.2 СК – за частична трансформация на лични средства. В случая такъв иск не е предявен и по него не се дължи произнасяне.

Приети са за неоснователни доводите във въззивната жалба, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. Правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на твърденията на ищеца за пораждащите спорното материално право факти. В решението си първоинстанционният съд правилно е квалифицирал иска като такъв по чл.23, ал.1 СК. Такава квалификация на иска е дадена и в определение № 66212/30.05.2023 г., постановено по реда на чл.140 ГПК, независимо от това, че СРС е допуснал очевидна фактическа грешка при цифровото обозначаване на квалификацията на предявения иск, като е посочена ал.2, вместо ал.1. Словесното изразяване обаче е правилно, тъй като в определението изрично е посочено, че е предявен иск за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищецът притежава правото на собственост върху недвижимия имот вследствие на „пълна“ трансформация и е разпределена доказателствена тежест. В становище вх. № 209630/24.07.2023 г. на СРС ищецът е заявил, че претендира пълна трансформация и признаването му за изключителен собственик, видно и от факта, че сумата за покупко-продажбата на процесния недвижим имот е заплатена изцяло от майка му. В становището си ищецът изрично е посочил, че докладът на съда е обоснован и законосъобразен, а в открито съдебно заседание, проведено на 04.12.2023 г. пред първата инстанция, процесуалният представител на ищеца е заявил, че няма възражения по проекта за доклад на съда.

Прието е, че предявеният иск по чл.23, ал.1 СК е недопустим, а СРС, като не е констатирал недопустимостта, е постановил недопустимо съдебно решение по съществото на спора, което следва да се обезсили изцяло, а производството по делото да се прекрати.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Ц. Ц. Т..

Жалбоподателят счита, че обжалваното решение е неправилно, тъй като съдът квалифицирал иска по чл.23, ал.1 СК, но се произнесъл без да се съобрази със събраните доказателства и без да ги анализира.

Съдът се произнесъл по непредявен иск. Видно от исковата молба искът бил установителен, с петитум да се признае за установено по отношение на ответника, че процесният имот е изключителна собственост на ищеца, закупен в негова полза от майка му, с нейни лични средства. В доклада си, респективно в решението, СРС приел, че бил предявен иск по чл.23, ал.1 СК. Искът бил заведен като установителен, видно от записаното в заглавната страница и петитума. Дори да е приел в доклада си такова основание, съдът не уведомил страните, че на практика следва да се приеме, че се предявява нов иск. Приемането на доклада не било предявяване на нов иск и това на практика не било възможно да се направи в същия процес, а следвало да се предяви нов иск.

Решението било и необосновано. Позоваването на изменение на иска било неправилно и незаконосъобразно. Изменение се правело евентуално на елементи от иска, но не и на основанието. Съдът безусловно приел, че майката на жалбоподателя е продала свой личен имот и след това е превела сума, равняваща се на точната сума на продажната цена по сметка на продавачката на процесния имот. Това било потвърдено и от съдебно-счетоводната експертиза. Същевременно съдът приел, че имотът е СИО, защото не било категорично установено, че преведената от майката сума била точно за този имот. Съдът изобщо не анализирал в мотивите си доказателствата, установяващи заплащането на цената за процесния апартамент от майката на жалбоподателя.

Неправилни били и мотивите, основани на споразумението, подписано пред брачния съд. Посоченият режим на обикновена съсобственост бил термин, лишен от съдържание сам по себе си, ако не са описани съответните имоти, не е представена данъчна оценка, не е изготвена експертиза от ВЛ, за да има сила на пресъдено нещо и характер на съдебна спогодба, която да се впише и да има тежестта на документ за собственост. Още повече, че в споразумението не бил цитиран конкретен имот, например процесният. Не на последно място искът по чл.23, ал.1 СК в настоящия процес бил неприложим поради преклузия с оглед датата на завеждане на иска, предвид колко години минали от прекратяването на брака между страните.

Поставят се следните въпроси:

1. Може ли съдът самоволно да изменя основанието на предявения иск; Може ли да се произнася по иск, чието основание е преклудирано с изтичане на определения от закона срок;

2. Може ли съдът да се произнася по непредявен иск;

Сочи се решение № 34/11.08.2016 г., 2-ро т.о, т. д. № 3107/14 г., ВКС.

3. Може ли въззивният съд, без да прави разбор на доказателствата, но възприемайки без мотиви само част от тях, в крайна сметка да откаже да се произнесе по съществото на спора и да обезсили решението;

Сочи се решение № 5007/11.04.24 г., 2-ро т. о., т. д. № 2121/2022 г., ВКС.

4. Длъжен ли е въззивният съд да върне делото за ново разглеждане от нов състав на първоинстанционния съд;

Сочат се решение № 157/30.10.13 г., І-во т.о., т. д. 1091/12 г. на ВКС, решение № 389/13.05.15г. 4-то г. о. по гр. д. № 6626/13г., ВКС.

5. Може ли въззивният съд едностранно да присъжда разноски, след като обезсилва решението на СРС.

В документ, озаглавен „Допълване на касационна жалба“, се излагат аналогични оплаквания за неправилност на въззивното решение.

Ответницата Я. К. Т. оспорва касационната жалба. Счита, че не е налице основание за допускането й до разглеждане по същество от ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.23, ал.1 СК за признаване изключителна собственост на недвижим имот, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На първо място – не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо като постановено по непредявен иск. Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл.23, ал.1 СК, отчитайки исковата молба, както и изразеното от ищеца становище вх. № 209630 от 24.07.2023 г. пред първоинстанционния съд, че претендира пълна трансформация и признаването му за изключителен собственик на процесния апартамент, тъй като сумата за закупуването му е заплатена изцяло от неговата майка. Отчетена е грешката в цифровата квалификация на иска – чл.23, ал.2 СК, дадена в определението по чл.140 ГПК, но същевременно е приета за меродавна словесната квалификация, дадена от първоинстанционния съд – че искът е за признаване на пълна трансформация на лично имущество на ищеца при закупуването на апартамента, т. е. искът е по чл.23, ал.1 СК. Предявяването на такъв иск не е обвързано със срок, както неправилно се твърди в касационната жалба. Дадената от въззивния съд правна квалификация на иска съответства на заявеното в исковата молба и в изричното становище на ищеца от 24.07.2023 г., поради което не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не се констатира противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по поставените въпроси в изложението към касационната жалба.

Въпрос № 1 в първата си част се разминава с данните по делото. В случая няма данни въззивният съд да е изменил основанието на предявения иск. Съображения за това са изложени по-горе в настоящото определение. Във втората си част въпросът не съответства на закона и на практиката на ВКС. Няма колебание в съдебната практика, че предявяването на исковете по чл.23, ал.1 и ал.2 ГПК не е обвързано със срок.

Въпрос № 2 отново е свързан с тезата за произнасяне от въззивния съд по непредявен иск. Данните по делото сочат обратното, т.е. въззивният съд е дал вярна квалификация на иска съобразно обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Този въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване.

По третия въпрос не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК между въззивното решение и посоченото в изложението към касационната жалба решение № 5007/11.04.2024 г., 2-ро т. о., т. д. № 2121/2022 г., ВКС. По посоченото дело ВКС е приел за допустим иск за установяване несъществуване на спорно правоотношение между страните със съдържанието по § 2 от ДР на ЗМИП, докато първоинстанционният и въззивният съд са се произнесли по иск, с който не са били сезирани – иск за неистинност на документ – подадена декларация по чл.63 ЗМИП. В съответствие с този извод ВКС е обезсилил въззивното решение и е върнал делото на въззивния съд, за да разгледа предявения иск. Тази правна конструкция не може да бъде приложена по настоящото дело, тъй като то разкрива точно обратния проблем – в случая е предявен недопустим иск и въззивният съд подробно е обяснил защо това е така. Предметът на настоящото дело е напълно различен от предмета на т. д. № 2121/2022 г., ВКС, затова не възниква противоречие между двете решения, което да даде основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Въпрос № 4 не поставя конкретен правен проблем. Питането дали въззивният съд е длъжен да върне делото за ново разглеждане от нов състав на първоинстанционния съд не е обвързано с конкретна хипотеза, в която това задължение възниква. След обезсилване на първоинстанционното решение делото се връща за ново разглеждане от първата инстанция само в хипотезите на т.5 и т.6 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, които в случая не са налице. Когато е предявен недопустим иск, въззивният съд обезсилва първоинстанционното решение и прекратява производството по делото, както в случая е процедирал и въззивният съд. Посочената в изложението към касационната жалба практика на ВКС не разглежда хипотеза като настоящата, затова не разкрива противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 5 е свързан с определението на въззивния съд по чл.248 ГПК, а не с обжалваното решение № 1953 от 01.04.2025 г. по в. гр. д. № 5174/2024 г. на Софийски градски съд, затова по него също не може да се допусне касационно обжалване.

При този изход на делото на ответницата Я. К. Т. следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 2250 лв. /1150,41 евро/, съгласно договор за правна защита и съдействие от 10.06.25 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,