Определение № 84 от 13.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1003/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд и по касационна жалба на С. И. Х. /привлечена в производството по делото като трето лице помагач на страната на ответника/ срещу решение №210/05.06.2023 г. по в.гр.д.№161/23 г. на Пловдивски апелативен съд. Първият от касаторите обжалва въззивното решение в частта, с която решение №№316/11.10.202г. по т.д.№699/21г. на Окръжен съд Пловдив е потвърдено за разликата над присъдените в полза на П. Х. Б. и Д. В. Б. обезщетения за неимуществени вреди от настъпилата в ПТП на 20.06.2021г. смърт на дъщеря им от по 75 000 лв. до 100 000 лв., както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение, в полза на ищците са присъдени още по 40 000 лв., ведно със законната лихва върху присъдените суми. Касаторката Х. обжалва въззивното решение в цялата му осъдителна част. В касационните жалби, със сходно съдържание, се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваните му части. Поддържа се,че при определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът не е приложил правилно ППВС №4/68г., както и относимата към определянето на справедливи размери на обезщетенията за неимуществени вреди от ПТП практика на касационната инстанция; не е съобразил постановките на ППВС 17/63г., ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д.№1/2014г. на ОСТК на ВКС и ТР №1/01.08.2022г. по тълк.д.№1/2021г. на ОСГТК на ВКС, определяйки размера на съпричиняването от страна на загиналата дъщеря на ищците; при формирането на изводите си въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото. В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът Гаранционен фонд се позовава на наличието на предпоставката по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, приложимостта на която обосновава със считаните от него за значими за изхода на делото въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства, оплаквания и възражения на страните? /противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и ППВС №1/53г./; 2.Може ли при определянето на обезщетението за неимуществени вреди съдът само декларативно да изброи кои критерии е приложил,без да е обсъдил и преценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди? 2.1 Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определянето на обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД? 2.2 Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението? /противоречие с ППВС №4/68г., решение по т.д.№566/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение по т.д.№157/2011г. на І т.о. на ВКС, решение по т.д.№1015/2011г. на ІІ т.о. на ВКС/; 3. Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост? 3.1 Следва ли съдът да приложи установените с ППВС №4/68г. общи и специални за конкретния случай критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди? / противоречие с ППВС №4/68г./ 4.Във връзка с приложението на установените в ППВС №4/68г. критерии,длъжен ли е въззивният съд да съобрази съдебната практика по сходни казуси,когато присъжда обезщетение с по-висок от обичайния размер? /противоречие с ППВС№4/68г., решение по т.д.№1879/19г. на І т.о. на ВКС, решение по т.д.№608/17г. на ІІ т.о. на ВКС, решение по т.д.№2275/16г. на ІІ т.о./; 5. По въпроса за начина на формиране на вътрешното убеждение на съда? 5.1.До какъв порок на съдебния акт води несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхващащо грешките при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд, при прилагане на правила от неюридически характер – на формалната логика или на емпиричното и научно – теоретичното знание? /противоречие с ТР №1/17.07.2001г. по гр.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение по т.д.№2546/19г. на ІІ т.о. на ВКС, решение по т.д.№2546/19г. на второ т.о. на ВКС/; 6.Какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценката дали е налице съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД? 6.1. При определяне степента на съпричиняването длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите? 6.2 Следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП? /противоречие с ППВС №17/63г., ППВС №1/53г., ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д.№1/2014г. на ОСТК на ВКС, ТР №1/01.08.2022г. по тълк.д.№1/21г. на ОСГТК на ВКС, решение по т.д.№1748/17г. на І т.о. на ВКС, решение по т.д.№316/11г. на ІІ т.о. на ВКС, решение по т.д.№3540/13г. на І т.о. на ВКС, решение по т.д.№3871/13г. на І т.о. на ВКС, решение по т.д.№1117/09г. на ІІ т.о. на ВКС/. В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторката С. Х. поддържа също,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК/ по съществените за изхода на делото въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди отново и самостоятелно да прецени всички събрани по делото доказателства? /противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и ППВС №1/53г./; 2. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира своите изводи в решението, позовавайки се на неговата нова преценка на доказателствата? /противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС/; 3.По какъв начин съдът следва да определи обезщетението за неимуществени вреди? Длъжен ли е съдът да направи нова преценка на претърпените неимуществени вреди с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото,вземайки предвид отношенията на всеки един от близките с починалата? /противоречие с ППВС №4/68г., решение по т.д.№566/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение по т.д.№157/2011г. на І т.о. на ВКС, решение по т.д.№1015/2011г. на ІІ т.о. на ВКС/; 4. По какъв начин съдът следва да определя процента на съпричиняване от пострадалия? / противоречие с ППВС №17/63г., ППВС №1/53г., ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д.№1/2014г. на ОСТК на ВКС, ТР №1/01.08.2022г. по тълк.д.№1/21г. на ОСГТК на ВКС, решение по т.д.№1748/17г. на І т.о. на ВКС, решение по т.д.№316/11г. на ІІ т.о. на ВКС, решение по т.д.№3540/13г. на І т.о. на ВКС, решение по т.д.№3871/13г. на І т.о. на ВКС, решение по т.д.№2461/14г. на ІІ т.о. на ВКС,решение по т.д.№1117/09г. на ІІ т.о. на ВКС/. Насрещните по касационните жалби страни – ищците П. Х. Б. и Д. В. Б., в писмени отговори са оспорили наличието на законоустановените и сочени от касаторите предпоставки за допускане и осъществяване проверка на правилността на обжалвания въззивен акт. Оспорвайки касационните жалби като неоснователни, молят решението на апелативния съд да бъде оставено в сила. Претендират направените по делото пред касационната инстанция разноски, включително платеното адвокатско възнаграждение. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което са допустими. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, Пловдивски апелативен съд е приел,че съдът е сезиран с иск по чл.557 ал.1 т.2 б.а КЗ вр. чл.558 ал.5 КЗ, доколкото ангажирането на безвиновната отговорност на ответника за обезщетение за неимуществени вреди от ПТП се търси при наличието на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане - виновно и противоправно деяние и настъпили вреди, в пряка причинно-следствена връзка с установеното противоправно деяние, както и на специалните предпоставки, предвидени в посочените разпоредби на КЗ - ПТП, настъпило на територията на Република България от моторно превозно средство, което обичайно се намира на територията й и за което няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Съобразявайки събраните по делото доказателства, съдът е приел за установено в разклеждания случай наличието на всички тези елементи - ПТП, настъпило на 20.06.2021г. по вина на водача на лек автомобил без наличие на сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, в който е пътувала дъщерята на ищците, починала на място. От заключението на вещото лице съдът е намерил за установен /същевременно и безспорен между страните/ механизмът на ПТП, като причина за настъпилото произшествие е неправомерното поведение на водача на лекия автомобил – управление със скорост около 164 км/ч без съобразяване на скоростта и траекторията на автомобила с конкретната пътно - климатична обстановка; вследствие на настъпилия сблъсък на автомобила със стълб,а впоследствие и с каменен зид наследодателката на ищците, която е пътувала на предната дясна седалка е получила множество телесни увреждания, несъвместими с живота и е настъпил летален изход, което безспорно е довело до негативни изживявания за ищците,представляващи неимуществени вреди. Като основен спорен между страните въпрос, пренесен и пред въззивната инстанция, съдът е определил въпроса за еквивалентния размер на дължимото от фонда обезщетение за репариране на тези претърпени неимуществени вреди. За приложим при определянето му, доколкото отговорността на Гаранционния фонд е обусловена от отговорността на деликвента, съдът е посочил въведения с чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост. Съобразил е приетото с ППВС №4/1968г. тълкуване при прилагането на този принцип,сочейки,че това означава да бъде определен онзи точен паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от конкретното увредено лице, но и на всички онези неудобства, емоционални, физически и психически сътресения, които съпътстват същите при преценка на редица конкретни обстоятелства от обективна и субективна страна. Като такива обстоятелства е посочил характера на увреждането, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, последиците, възрастта на увредения, общественото му положение, като при настъпилата смърт е взел предвид и връзката между пострадалия и претендиращите обезщетение, личния характер на тази претенция, свързана пряко с изживяванията и личността на ищците, понесли вредите. Като релевантни, с оглед установяването на вредите,според тези критерии, съдът е кредитирал събраните по делото гласни доказателства – показанията на свидетелите - колеги на ищците. От тях е приел за доказано, че между пострадалата и ищците са съществували не само съответстващата на българския бит семейна свързаност, но и близки отношения, обусловени не само от роднинската връзка - починалата е живеела в едно домакинство със своите родители, споделяли са ежедневните радости и проблеми. Съдът е кредитирал изцяло като непосредствени, убедителни и незаинтересовани, почиващи на лични възприятия, показанията на свидетелите, от които се установява тежкото състояние, в което са изпаднали ищците вследствие трагичния инцидент, поради което приемали успокоителни, както и факта,че скръбта им не е преодоляна и понастоящем. Освен характеризиращите от субективна страна преки последици от емоционален и психически характер по отношение на ищците от смъртта на дъщеря им, съдът е преценил като осъществяващи обективните критерии - обстоятелството, че починалата М. е била в изключително млада възраст – едва на 20 години, както и това, че смъртта на дете, независимо от неговата възраст, представлява едно от най-тежките негативни изживявания за преживелите го родители. Посочил е,че освен младата възраст на загиналата и близката й родствена връзка с ищците, при която претърпените вреди са от непреодолим характер, взема предвид като база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди също и стандарта на живот в страната и средностатичическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането. Без да възприема за отделен критерий нивата на застрахователно покритие по застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /възлизащи към момента на ПТП на 10 420 000лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица/, приложими и към отговорността на Гаранционен фонд, съдът ги е отчел като индиция за икономическата конюнктура, съобразявайки практиката на ВКС по този въпрос. На базата на тези разсъждения съдът е достигнал до извод, че съобразно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, справедлив паричен еквивалент за претърпените от ищците психически болки и страдания е сумата от по 200 000лв., което е посочил като съобразено и с казуалната съдебна практика по аналогични случаи. Позовал се е допълнително на ППВС №4/1961г. и ППВС №5/1969г. в които се сочи, че връзката на родство по права линия от първа степен е достатъчна предпоставка за реализиране правото на обезщетение за неимуществени вреди. По втория спорен въпрос, очертан с предметните предели на въззивните жалби - налице ли е съпричиняване от страна на пострадалата и в каква степен, съдът се е основал на релевантната материално-правна норма на чл.51 ал.2 от ЗЗД и на задължителната практика на ВКС,обективирана в ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д. №1/2014г. на ОСТК, като е посочил,че намаляването на обезщетението за вреди от деликт е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди,а дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Приел е за безспорно доказано от последователните, конкретни и убедителни показания на свидетелката Ц. твърдяното от ответника и третото лице поведение на пострадалата, способстващо за настъпване на вредоносния резултат, изразяващо се в това ,че същата е доброволно се е качила и пътувала в автомобил, управляван от водач под въздействието на алкохол, с концентрация, поставяща го в долната граница на средна степен на алкохолно опиване, в стадий на елиминация, характеризиращ се със значителни нарушения в мисловната дейност, речта, съобразителността, вниманието, ориентировката, координацията на движенията, силно забавени реакции, афекти, понякога сънливост, сърдечносъдови разстройства, признаци на значително потискане на ЦНС. Развил е съображения срещу възраженията на ищците,свързани със съпричиняването, приемайки,че загиналата е действала съзнателно при свободно формиран избор, обусловен от знание за факта, че водачът на МПС е употребил алкохол; че същата е спомогнала за собственото си увреждане, поемайки предвидим и реално очакван риск или неоправдано го е игнорирала, което поведение съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. За да определи степента на съпричиняване, съдът е извършил съпоставка между поведението и тежестта на нарушенията на делинквента и това на пострадалата, определяйки действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. По отношение поведението на водача на МПС съдът е съобразил,че същият е допуснал нарушения на правилата за движение по пътищата по чл.20 ал.2 от ЗДвП /водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране на скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със съгласието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие/; по чл.5 ал.3 т.1 от ЗДвП / на водачите на пътно превозно средство е забранено да управляват пътно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда/; по чл.21 ал.1 от ЗДвП /при избиране скоростта на движение от водача на пътно превозно средство е забранено да превишава допустимите стойности на скоростта/.Съпоставяйки ги с поведението на пострадалата, която е формирала съзнателния и свободен избор да пътува в автомобил, управляван от водач след употреба на алкохол, като поведение, при липса на което крайният вредоносен резултат би бил предотвратим, съдът е намерил,че нейното поведение, преценено като съпричиняване, е в процентно съотношение с поведението на деликвента – 30%, а не 50%, както е определил първостепенният съд и не е в по-висока степен, както се твърди от жалбоподателя – трето лице-помагач и от присъединилия се към жалбата му ответник. При така определената степен на съпричиняване обезщетението за неимуществени вреди от по 200 000лв. за всеки от ищците е намерил,че следва да бъде определено на по 140 000лв. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Не са такива въпросите, свързани с правилността на обжалваното решение, с възприемането на фактическата обстановка от страна на въззивния съд и с обсъждането на събраните по делото доказателства. Поставените в изложенията на касаторите въпроси могат да бъдат обобщени и сведени до три групи такива, касаещи задълженията на въззивния съд като инстанция по същество, критериите за определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди от деликт и приносът на пострадалия от деликт за настъпването на претърпените вреди. Тъй като всички те са от значение за изхода на делото по предявен иск за обезщетение за неимуществени вреди, настъпили при ПТП, включително касателно безвиновната отговорност за такова на Гаранционния фонд, настоящият състав приема въпросите за принципно осъществяващи общото основание за достъп по чл.280 ал.1 ГПК. Не може да бъде направен извод, че при разрешаването им въззивният съд се е отклонил от сочената от касаторите задължителна и постоянна съдебна практика по чл.290 ГПК на ВКС. В практиката на касационната инстанция /не само сочената от касаторите, но и в служебно известната такава на настоящия състав/ въпросът за задълженията на въззивния съд при осъществяването на решаващата му дейност е константно и безпротиворечиво разрешаван, като се приема,че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи,че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т.см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др., като същите са приложими и относно дейността на въззивната инстанция, като такава по съществото на спора. С оглед тази практика се налага извода,че не всяко необсъждане на доказателства и възражения на страната може да бъде квалифицирано като съществено процесуално нарушение, което, отнесено към приложението на основанията за допускане на касационен контрол на въззивното решение по чл.280 ал.1 ГПК, следва да е довело до постановяването на крайния резултат на спора. В двете касационни жалби, както и в мотивите към въпросите, формулирани в изложенията към тях, касаторите навеждат общи твърдения за необсъждане от страна на въззивния съд на всички доказателства и неизлагане на мотиви защо кредитира едни,а не кредитира други, без да сочат конкретните доказателства, които са останали необсъдени от съда или са кредитирани безмотивно,въпреки наличието на други, които им противоречат. Видно от мотивите на решението, съдът е приел за установен от писмените доказателства и от заключението на експертизата по безспорен начин механизма на автопроизшествието, а настъпилите от него вреди и приносът за настъпването им - за установени от свидетелските показания, разпитани в производството пред първата инстанция. Доколкото не е констатирал противоречие в тях, ги е ценил в тяхната съвкупност, като доказващи приетите от него факти. Освен въз основа на доказателствата, съставът е формирал вътрешното си убеждение, съобразявайки и правилата на формалната логика, като е взел предвид и съдебната практика в сходни случаи. В този смисъл не се е отклонил от дадените от касационната инстанция разрешения по въпроса за начина, по който въззивният съд следва да процедира при постановяването на решението си като втора инстанция по същество, а това налага извод за неприложимост на сочения от касаторите с процесуалните въпроси допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По въпросите, свързани с приложението на залегналия в разпоредбата на чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта при определянето на обезщетението за понесените неимуществени вреди от деликта, задължителната и трайна практика на ВКС приема,че справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. За да се постигне справедливо възмездяване на тези вреди, съдът следва при определяне на размера на обезщетението да обсъди и анализира общите и специфичните, относими към съответния случай, обуславящи вредите, факти, които са установени със съответните доказателствени средства. При определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди при причиняване на смърт, от значение са възрастта на загиналия, общественото му положение, отношенията между него и претендиращия обезщетението, обстоятелствата, при които е настъпил вредоносния резултат, както и други специфични за случая обстоятелства. Освен това при произнасянето му по размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото, при отчитане на конкретните икономически условия в страната, а като ориентир за последните, следва да се съобразят и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането, като застрахователните лимити нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий за икономическите условия в страната, но имат значение при произнасяне по отговорността на застрахователя при предявен пряк иск. Всички тези критерии, с оглед конкретно установените обстоятелства въззивният съд е съобразил и отчел в постановеното от него решение, определяйки размера на полагащото се на ищците обезщетение. Взел е предвид,че загубата на ищците на детето им е настъпила внезапно и неочаквано при трагични обстоятелства; че загиналата е била в твърде млада възраст – едва на 20 години, че отношенията помежду им са надхвърляли обичайните отношения, обусловени от роднинската връзка, като са споделяли ежедневни радости и проблеми. Съобразил е тежестта на състоянието,в което ищците са изпаднали вследствие трагичния инцидент, наложило употребата на медикаменти, както и, че скръбта им не е преодоляна и към настоящия момент, а тя ще ги съпътства през целия им живот, доколкото нищо не е в състояние да запълни липсата на детето у родителя. Отчетени са от съда и обществено –икономическите условия в страната към датата на настъпване на увреждането 2021г. при съобразяване посочените по-горе разрешения в практиката на ВКС.С подробния анализ на събраните по делото доказателства, на базата на които съдът е установил обстоятелствата, относими към възприетите в тълкувателната и правораздавателна дейност на Върховния касационен съд критерии при определяне на справедливия размер на обезщетението, въззивният съд не само не се е отклонил,но и стриктно е приложил релевантната съдебна практика, което налага извод ,че поставените от касаторите въпроси по приложението на чл.52 ЗЗД не биха могли да обусловят разрешаване на достъп до касационен контрол на обжалвания от тях съдебен акт, поради липса на допълнителен критерий в сочената от тях хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Не отговарят на допълнителния критерий за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и поставените от касаторите въпроси, касаещи приложението на разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД относно съпричиняването. Според поддържаната практика на ВКС по този въпрос от значение при формирането на извода за наличие на и определяне степента на съпричиняването от страна на пострадалия е установяването на конкретното обективно поведение на последния и причинната му връзка с настъпилия вредоносен резултат, отнесени в съотношение към противоправното поведение на виновния водач на увреждащото моторно превозно средство, като съдът следва да определи конкретния принос за настъпването на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели между тях отговорността за увреждането. В този смисъл обстоятелствата, които следва да обсъди съда, за да оцени размера на съпричиняването са тези, отнасящи се до конкретното поведение на участниците в ПТП /действия или бездействия/. Невъзможно е в отговор на въпроса на третото лице Х. по какъв начин съдът следва да определя процента на съпричиняване от пострадалия да бъдат конкретно посочени и изброени всички обстоятелства, които обуславят процента на съпричиняване, тъй като те са специфични за всеки отделен случай, поради което в този му аспект въпросът се явява фактологично обусловен. От друга страна въззивният съд е съобразил посочената по-горе съдебна практика, като е изложил конкретни мотиви защо приема,че тежестта на приноса на водача обуславя по-големия процент на съпричиняване от този на пострадалата, обосновавайки се с по-високата степен на обществена опасност в поведението му на водач на МПС с нарушаването на редица разпоредби от ЗДвП. Предвид изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд намира за необосновано искането за допускане на касационен контрол на въззивния акт при предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Това го мотивира да постанови определение за отказ за предоставяне на достъп до касационен контрол. На основание чл.78 ал.10 ГПК касаторът Гаранционен фонд дължи на процесуалните представители на ответниците по касационната му жалба П. Х. Б. и Д. В. Б. възнаграждение за един адвокат по чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата в размер на 4500 лв. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение