Определение № 563 от 08.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2840/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. В. Ю. – непълнолетен, действащ със съгласието на своя баща В. И. Ю. чрез адвокати Д. и Д. против решение № 261 от 07.03.2023 г. по гр. д. №1481/2022г. на Апелативен съд–София (АС – София), 2-ри граждански състав.

Ответникът по жалба Гаранционен фонд – [населено място], чрез юрк. Ш. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 469 от 17.04.2023 г. по гр. д. № 1481/2022 г. на АС – София), с което е потвърдено решение № 260028 от 24.03.2022 г. по т. д. № 49/2021 г. на Окръжен съд – Враца в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против Гаранционен фонд иск с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, за разликата над присъдените 8 000 лева до предявените 40 000 лева.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че спорен между страните е единствено въпросът за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 03.07.2020 г. В тази връзка е съобразил заключението на приетата по делото медицинска експертиза, изготвена по данни по данни на пациента, че същият е получил счупване на ключицата на дясната ръка и тя била имобилизирана за 25 дни; че при прегледа не са установени никакви остатъчни последици и не се установява неблагоприятна прогноза за проявление на късни усложнения. Посочено е, че експертизата не обсъжда заявеното с исковата молба мозъчно сътресение. Според вещото лице травмата на ищеца е получена индиректно – тя не е пряка последица от съприкосновение на тялото на пострадалия и МПС, а се дължи на удара от падането на детето от собствена височина. Отчетени са и данните, събрани чрез показанията на свидетелката Пандурска (която след изписване на момчето полагала грижи за него), че след сваляне на превръзката то изпитвало болки, които постепенно ставали епизодични, най - вече обусловени от промяна на времето. Отречено е наличието на политравма у ищеца като резултат от произшествието, която да е предизвикала едновременни болеви усещания на различни места. Констатирано е още, че няма доказано травмиране, различно от установеното, а лечението е било консервативно. Изложени са съображения, че инцидентът е станал през време на лятната ваканция и детето не е изпускало училищни занятия. Имобилизацията на ръката е била за период по - кратък от месец и възстановяването е пълно – без ограничение в двигателния обхват, а видът увреждане не е изисквал спазване на постелен режим. Отчетено е, че не се доказва сериозна (различна от краткотрайна реактивна) психотравма поради инцидента. С оглед на горните факти инстанцията по същество е приела, че паричният еквивалент за справедливото възмездяване на търпените от ищеца нематериални вреди (болки и страдания) от деликт (процесното ПТП) възлиза на 8 000 лв., какъвто размер на обезвредата е определил и присъдил първостепенния съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Тези въпроси са със следното съдържание:

1. „При определяне размера на следващото се обезщетение за неимуществени вреди – телесни увреждания и съпътстващите ги болки, страдания, неудобства и негативни промени в ежедневието на ищеца, има ли решаваща роля възрастта на ищеца? В случай, че такава е налице, при по-млада или при по-зряла възраст се определя по-високо по размер обезщетение?“;

2. „При определяне справедливия размер на дължимо обезщетение за неимуществени вреди – физически болки и страдания, следва ли съдът подробно да се аргументира кои са конкретните обстоятелства, които взема предвид при определяне на размера на обезщетението или е достатъчно само да се отбележи, че определени обстоятелства са взети предвид, без да им се прави подробен анализ? Възрастта на пострадалия към момента на настъпване на вредите взема ли се предвид?“;

3. „Кои са конкретните факти и обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие увреждане на здравето на пострадалия?“;

4. „При постановяване на решение, обвързан ли е въззивният съд със съдебната практика на останалите съдебни състави от същия съд по аналогични случаи?“.

Поддържа се, че по тези въпроси въззивното решение не е съобразено с практика на Апелативен съд – София, обективирана в: решение № 1360/14.11.2022 г. по в. гр. д. № 1343/2022 г., решение № 1999/05.11.2013 г. по гр. д. № 2825/2013 г., решение № 1840/19.11.2012 г. по гр. д. № 3301/2012 г., решение по гр. д. № 99/2013 г.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане не закона и развитието на правото, както и при предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалвания въззивен акт.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Поставените от касатора питания (без втория) са относими към въпроса как се определя дължимото обезщетение за неимуществени вреди съобразно критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Така поставеният обобщен въпрос не може да обуслови достъп до касация. Питането удовлетворява обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, но не и допълнителната предпоставка на наведеното от страната основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (практиката, на която страната се позовава и прилага е на АС – София, а тя не е релевантна за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Липсата на обоснована една от кумулативно установените предпоставки за допустимост на обжалването е достатъчно за да се откаже искания достъп до касационен контрол.

Извън изложеното, по приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива и многобройна съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива постановките по т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., с които са определени критериите за понятието „справедливост". Изтъкнато е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В случая въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Той е присъдил обезщетение, което да възмезди ищеца за болките и страданията, получени в резултат от процесното пътно-транспортно произшествие, като е съобразил всички надлежно установени факти и обстоятелства, релевантни за определяне размера на обезщетението, (интензитета на болките и страданията на ищеца, обусловени от естеството на травмата), както и обществения критерий за справедливост на дадения етап на социално - икономическото развитие в страната. Противно на твърденията на страната, че въззивният съд не е съобразил възрастта на пострадалия при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, в обжалваното решение е съобразено, че пострадалият е дете – доколкото е посочено, че инцидентът е станал през време на лятната ваканция и то (детето) не е изпускало училищни занятия. Дали размерът на определеното застрахователно обезщетение е справедлив е въпрос, който е относим към правилността на обжалвания акт, подлежаща на проверка само при вече допуснат касационен контрол.

Втория повдигнат въпрос (касаещ процесуалната дейност на въззивния съд да разгледа и реши спора като инстанция по съществото му - с обсъждане на доводите и възраженията на страните, на доказателствата относно относимите факти и обстоятелства по спора, очертани с жалбата и отговора по чл. 263 ГПК, да формира свои фактически и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите на решението му) също не може да обуслови допустимост на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като макар да е принципно значим за всяко исково производство, в частност – с предмет деликтен иск за обезщетяване на неимуществени вреди, т.е. да удовлетворява общия селективен критерий, не удовлетворява специалния такъв, доколкото не се сочи практика на ВКС, в противоречие с която се твърди той да е разрешен от въззивния съд.

Неоснователно е искането за селектиране на касационната жалба по повдигнатите въпроси и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се изтъкне, че касаторът недопустимо се позовава по едни и същи въпроси едновременно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по т. 3 от същия текст. Това е така, защото се касае за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат свое самостоятелно приложно поле. При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е от значение формираната по въпроса практика на ВКС, с която обжалваното въззивно решение влиза в противоречие, докато основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение когато по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба - за да се създаде съдебна практика по прилагането й или да бъде тя осъвременена. Наличието на установена съдебна практика на ВКС по поставените питания (вкл. и по процесуалноправния въпрос) изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това, страната не е обосновала с твърдения наличието на специалната предпоставка – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Доводи за обстоятелствата от състава на това основание няма изложени.

В обобщение, по питанията достъп до касация не може да се осъществи.

Касационен контрол не може да се допусне и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - поради поддържаната от страната очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол.

При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по жалбата (защитаваната от юрисконсулт страна) своевременно претендираните разноски за настоящата инстанция, дължими на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Съдът определя възнаграждението в размер на 100 лева, съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ, във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.