Определение № 50209 от 14.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3489/2022 г.

Образувано е по касационна жалба от И. К. В. – ответник в производството, подадена чрез процесуалния й пълномощник адв.Х. Т. Х. от АК - В., срещу въззивно решение № 676/26.05.2022 г. по в. гр. д. № 339/2022 г. на ОС – Варна, с което е уважен предявен срещу нея иск с основание чл.108 ЗС. С касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, поддържа се наличието на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал.2, предложение последно ГПК, развити в касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. Насрещната странa по касационната жалба- ищците Д. И. Д. и Т. И. Д., оспорват същата с писмен отговор чрез пълномощника си адв.С. С. от АК – В.. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване: Касационната жалба е допустима. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 1937 от 06.12.2021 г. по гр. д. № 9005/2021 г. на Районен съд – Варна за осъждане на И. К. В. да предаде на Д. И. Д. и Т. И. Д. на основание чл.108 ЗС владението върху реална част с площ от 14 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед РД-18-96 от 28.12.2015 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в землището на [населено място] - местност П., с площ от 583 кв.м, при съседи: ПИ с идентификатори № ***, № ***, № *** и № *** при граници на частта - ПИ с идентификатор № ***, път и останалата част от ПИ с идентификатор № ***, която реална част е заключена между точки 1, 2, Б и А на скица на лист № 52 от въззивното дело, която скица, приподписана от въззивния състав на съда, съставлява неразделна част от съдебното решение. Въззивният съд е приел за безспорно, че ищците са собственици на ПИ с идентификатор № ***, а ответницата е собственик на ПИ с идентификатор № *** на твърдените от тях основания, както и че първоначално между двата имота имало денивелация, при което ищците поставили междусъседската ограда между тях не по границата между имотите, а навътре в имота на ищците. Приел е за установено, че след придобиване на своя имот ответницата В. през 2017 г. е засипала имота си със земна маса така, че имотът й се е изравнил с околния терен, че установената на място ограда между двата имота на страните не съответства на кадастралната им граница. Последният извод е обоснован от въззивния съд с установеното от заключението на приетата пред въззивния съд съдебно-техническа експертиза, че ПИ с идентификатор № *** (на ищците) е ограден изцяло с паянтови огради, а ПИ с идентификатор № *** (на ответницата) е ограден с паянтови огради по северната, западната и източната граници и с масивна ограда по южната граница, като общата паянтова ограда между двата съседни ПИ се отклонява от правата линия, с което има навлизане в ПИ с идентификатор № ***; отклонението в общата граница на двата имота е до 1 м, а площта, с която се навлиза в ПИ с идентификатор № ***, е 14 кв.м; в частта, с която се навлиза в ПИ * е видимо наличието на ивична бетонна основа, на която са закрепени бетоновите стълбове на оградата; терените на двата имота са на едно ниво; разликите в площите на ПИ, измерени по изградени огради, с площите по граници по плана се дължи на разликата на местоположението на оградите със съответните им граници по КК. Така е формиран краен извод, че поради навлизане на оградата между двата съседни имота с 14 кв.м. площ навътре в имота на ищците, ответницата владее тази площ от 14 кв.м неправомерно и за нея не се позовава на никакво придобивно основание. За ирелеванто е счетено в случая възражението на ответницата В., че не тя е поставила оградата там, където е установено да се намира сега. В изложението на касатора В. по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (направено изложението след дадени указания от въззивния съд по чл. 285, ал.1 ГПК) се твърди наличие на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „дали наличието на т.нар. търпими или съизволителни действия, които не пораждат последиците на владение, водят до отхвърляне на ревандикационната претенция“, произнасянето по който въпрос ще допринесе до точното прилагане на закона и развитие на правото. Въпросът е изведен от твърдението на касатора, направено за първи път едва с касационната жалба и изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, че ответницата В. е осъществявала само търпими действия спрямо спорната част, че след като не ответницата е поставила оградата между двата съседни имота, а поставянето й е осъществено от самите ищци, то тя - ответницата не владее спорната част по смисъла на чл.108 ЗС, а осъществява спрямо нея т.нар. търпими действия, и доколкото последните съдебната практика приема, че не покриват характеристиката на владение, то по делото не е установено наличието на една от предпоставките за основателност на иск по чл.108 ЗС, а именно владение без основание, и искът следва да се отхвърли. Въззивният съд обаче, не е обсъждал в решението си въобще осъществяваната от В. фактическа власт спрямо спорната реална част от поземлен имот като търпими действия, такива доводи не са били правени в процеса до приключване на въззивното производство (и във въззивната жалба ответницата твърди, че е мислела винаги, че владее 601 кв.м. от своя имот, колкото е купила), поради което и поставеният въпрос се явяват необуславящ за изхода на спора, и така не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Както е изяснено в съдебната практика, с иска по чл. 108 ЗС собственикът може да се защити срещу лицето, упражняващо фактическа власт върху имота без основание. Общото между владението и държането е, че и при двете се упражнява фактическа власт върху вещта /чл. 68 ЗС/, и в двата случая ответникът следва да предаде фактическата власт върху имота, при което постановеното от съда да се предаде владение или държане няма специфично значение при уважаване на иска по чл.108 ЗС. Следва да се отбележи още, че разграничаването на владението от държане и от търпими действия има значение в други хипотези – при направен довод за придобиване на вещ по давност или за правата на владелеца по чл.73-73 ЗС, каквито хипотези в настоящето дело не са налице, при което въпросът се явява неотносим към настоящия спор. Същевременно касаторът и не е обосновал с какво произнасянето по такъв въпрос би имало изискваното с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика - не е посочил кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновал съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми, поради което не е налице и специалната предпоставка за селекция на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице и соченото от касатора основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Прочитът на мотивите на въззивното решение не сочи на тежък порок, който да се квалифицира като очевидна неправилност по смисъла на това понятие според изложеното по-горе. Мотивите на въззивния съд са ясни и логични спрямо установените факти, иска е уважен поради извод, основан на приетата пред въззивния съд повторна съдебно-техническа експертиза, че съществуваща сега между двата съседни имота на страните ограда е разположена не на линията между имотите по кадастралната карта, а частично в отклонение от нея така, че наличната ограда навлиза частично в имота на ищците и така част от имота на ищците с площ 14 кв.м. попада реално в имота на ответницата, и че фактът кой е поставил съществуващата сега на място оградата между двата имота, е ирелевантен, по отношение на които извод не се констатира грубо нарушение на материалния или процесуалния закон или превратното му прилагане, нито нарушение правилата на формалната логика. Предметът на делото съгласно чл.6 ГПК е само този, очертан от исковата молба, и в случая този предмет се отнася само до това налице ли е разположение на оградата в имота на ищците в несъответствие с имотната им граница така, както е посочена границата в кадастралната карта /КК/, при което установяването на площта от земната повърхност, която попада в очертанията между границата по кадастралната карта между двата имота на страните и съществуващата на място ограда навътре в имота на ищците, обосновава извод за осъществяване на фактическата власт върху тази част от ответницата, след като тази част от 14 кв.м. попада в очертанията на нейния имот според оградата на място, и при липсата на доказателства за тази фактическа власт ответницата да има противопоставимо на ищците правно основание. Не е предмет на делото дали в останалата си част (извън мястото, където се навлиза в имота на ищците) ограда между двата имота съответства на границата по КК, не е предмет на делото дали другите огради по имота на ищците и на ответницата (тези към други съседни имоти и улицата) съответстват на границите на имотите по КК, нито е предмет на делото дали имотът на ответницата, след предаване фактическата власт на спорните 14 кв.м. на ищците, ще е с площ от закупените от нея 601 кв.м., поради което и въззивният съд не е излагал мотиви по тези други граници, нито е излагал мотиви относно площите на имотите така, както са оградени на място, с площите им по КК, и направеният довод от касатора за очевидна неправилност поради владение от нея на 601 кв.м. колкото е закупила, не може да обоснове извод за очевидна неправилност на въззивното решение. Не се констатират при извършената служебна проверка също така нарушения, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство. На ответниците по касация се дължат от касатора заплатените от тях разноски за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение, в размер на 3000 лв., заплащането на която сума в брой е удостоверено с представения с отговора на касационната жалба договор на страните с адв. Ст.С.. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК