Определение № 3970 от 20.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1449/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Подадена е частна касационна жалба от Т. И. К., чрез адв. С. С., срещу определение № 514/12.11.2025 г. постановено по възз. ч. гр. д. № 407/2025 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено определение № 2120/22.08.2025 г. по гр. д. № 1464/2025 г. на Окръжен съд – Бургас за прекратяване на производството по делото на основание чл. 126 ГПК. В частната касационна жалба са изложени доводи за нищожност и незаконосъобразност на въззивното определение, поради неправилно приложение на процесуалния закон. В изложението си касаторката се позовава на селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1) „допустимо ли е прекратяване на производство по чл. 440 ГПК на основание чл. 126 ГПК, когато предходното идентично производство е прекратено окончателно с влязъл в сила акт на ВКС, постановен след завеждане на второто дело“; 2) „длъжен ли е въззивният съд, а ако той не е могъл - ВКС, в случай на касационно обжалване да съобрази настъпили след постановяване на първоинстанционния акт факти, които отнемат основанието за прекратяване и са от значение за допустимостта на исковата молба“; 3) „осигурява ли искът по чл. 440 ГПК необходимата защита на правото на собственост и ползване от нея на трето лице при/срещу непарично изпълнение (въвод във владение), насочено към имот - негова собственост и несобственост на длъжника, когато изпълнението по публична продан, като част от паричното вземане, е формално приключило, но непаричното такова продължава“. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 – очевидна неправилност на обжалваното определение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: Производството е образувано по предявен от Т. К. срещу К. Б., в качеството й на взискател, и Л. П. и М. К. - П., двамата в качеството им на длъжници, отрицателен установителен иск по чл. 440, ал. 1 ГПК за признаване на установено, че длъжниците по изпълнително дело № по описа на ЧСИ С. Н., рег. №, не са собственици на имот с идентификатор и имот с идентификатор по КККР на [населено място], с административен адрес - [населено място], [улица], вх.. Твърденията на ищцата са, че тя е собственик на процесните имоти, които придобила на публична продан, респ. - че повторно извършената такава продан, при която те са възложени с влязло в сила постановление за възлагане на взискателя К. Б., е незаконосъобразна и правото на собственост не е транслирано, тъй като длъжниците не са били вече собственици на имотите. В изпълнение на правомощията си по чл. 130 ГПК, след извършена служебна справка в ЕИСС съдът е установил, че в по-ранен момент в ОС – Бургас е образувано гр. д. № 1196/2024 г. със същия спорен предмет, основание и страни. При извършеното сравнение на делата е констатирано, че единствената разлика в обстоятелствата е, че по първото образувано дело е поискано спиране на въвод в имотите, насрочен по изпълнителното дело за 08.08.2024 г., а по настоящото дело е поискано спиране на насрочения за 27.08.2025 г. въвод във владение. Позовавайки се на данните в ЕИСС, съдът е посочил, че производството по първото дело (гр. д. № 1196/2024 г. на ОС – Бургас) е прекратено на основание чл. 130 ГПК, поради недопустимост на предявения иск по чл. 440 ГПК (липса на правен интерес от иска по чл. 440 ГПК и възможност за защита чрез ревандикационен или положителен установителен иск за собственост). Това определение е било потвърдено с определение № 185/24.04.2025 г. по възз. ч. гр. д. № 123/2025 г. на Апелативен съд – Бургас, като към момента на постановяване на обжалваното сега въззивно определение (по ч. гр. д. № 407/2025 г. на АС – Бургас) не е имало произнасяне на ВКС по образуваното пред него ч. гр. д. № 3771/2025 г. по подадената от К. частна касационна жалба. При тези данни въззивният съд е приел, че е налице висящо производство, което не е приключило и образуваното второ дело между същите страни, на същото основание и със същото искане следва да се прекрати на основание чл. 126 ГПК. За неоснователни са приети доводите на жалбоподателката, че в случая приложение следва да намери изключението на разпоредбата на чл. 126 ГПК, при което второто дело не се прекратява, ако има за предмет присъждане на първоначално непредявена част от вземането. Посочено е, че цитираната разпоредба касае случай на непредявена част от вземането, т.е. от спорния предмет на делото, а не съпътстващото искане за обезпечаване на иска, но с друга обезпечителна мярка. По тези съображения е потвърдено определението на първата инстанция, с което производството по делото е прекратено на основание чл. 126 ГПК. С настоящата частна касационна жалба е представено определение № 5873/16.12.2025 г. по ч. гр. д. № 3771/2025 г. на ВКС, ІІ г.о., с което не е допуснато касационно обжалване на определение № 185/24.04.2025 г. по възз. ч. гр. д. № 123/2025 г. на Апелативен съд – Бургас. С постановяване на определението на ВКС е отпаднала висящността (по смисъла на чл. 126 ГПК) на първото образувано дело - гр. д. № 1196/2024 г. на ОС – Бургас. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че поставените в изложението въпроси нямат претендираното от страната значение и не обуславят селектирането на частната касационна жалба, тъй като какъвто и да е отговорът на въпросите, то той не би променил резултата по делото. Въпросите са формулирани според защитните твърдения на касаторката, които не съответстват на приетото за установено от решаващия съд и фактите по делото към момента на постановяване на обжалваното определение. Съдебният акт е постановен на 12.11.2025 г., към която дата производството по предходно заведеното дело (гр. д. № 1196/2024 г. на ОС – Бургас) безспорно е било висящо (приключващото спора определение на ВКС е постановено след това - на 16.12.2025 г.). Поначало, новонастъпили/ новоосъществили се след произнасянето на въззивния съд факти, както и нови доказателства за тях, не могат да бъдат съобразявани от касационната инстанция, когато те касаят основателността/неоснователността (съществото) на спора. Съдът обаче (вкл. и Върховният касационен съд), е длъжен служебно да съобрази всички факти, в т.ч. и новонастъпилите, които са от значение за допустимостта на производството. Това задължение произтича от основния принцип в гражданския процес, че при всяко положение на делото и до приключването му съдът следи служебно за процесуалните предпоставки (положителни и отрицателни) за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. В случая, с влизане в сила на 16.12.2025 г. на прекратителното определение по гр. д. № 1196/2024 г. на ОС – Бургас, действително е отпаднала пречката по чл. 126 ГПК за настоящото (второ между страните) дело. Този новоосъществил се факт касационният съд е длъжен да съобрази, но той не обуславя промяна в крайния резултат за недопустимост на производството. Целта при уважаването на иск по чл. 440 ГПК е да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице. Поради това, за да е допустим искът, освен останалите предпоставки, трябва и принудителното изпълнение върху вещта да не е приключило (вж. – т. 4 от ТР № 3/2015 г. на ОСГТК). В случая, тази специална предпоставка не е налице, доколкото публичната продан е проведена, респ. – принудителното изпълнение (публичната продан) върху вещта е приключило. Ищцата, която твърди, че е собственик на имотите, няма правен интерес да установява правата си чрез иск по чл. 440 ГПК, а има възможност да направи това с иск по чл. 108 ЗС или положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. Аналогично е и правното разрешение, дадено с влязлото в сила прекратително определение по първото дело (недопуснато до касационно обжалване), по което е бил предявен същият иск (по чл. 440 ГПК), между същите страни и на същото основание. Селективното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение – също не се установява. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която предполага възможност касационната инстанция да констатира пряко от съдържанието на обжалвания акт тежко нарушение на закона (материален или процесуален) или явна необоснованост. В случая, такива пороци на обжалваното определение не се констатират от съдържанието на мотивите, нито жалбоподателката е изложила в тази връзка надлежна аргументация. Предвид това, обжалваното определение не би могло да се оцени като очевидно неправилно. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение