Определение № 119 от 25.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3429/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България против решение № 1331/24.06.2020 г., постановено по гр.д.№ 485/2020 г. от 12-ти състав на САС. Ответникът не е представил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен до размер от 15 000 лева и е постановил решение в този смисъл. Съдът е приел, че на ищеца е повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер, което е тежко умишлено по смисъла на чл.93, т.7 от НК, тъй като за неговото извършване е предвидено наказание лишаване от свобода от 1г. до 8г.Съдът е отчел обстоятелството относно периода, в който е започнало и приключило наказателното производство с влязъл в законна сила акт на съда/прокуратурата/, който в процесния случай възлиза на около 6г. и 3месеца. Прието е, че този срок не може да се определи като „разумен“ по смисъла на ЕКЗПЧОС, в който се е развило и приключило наказателното производство срещу привлеченото към наказателна отговорност лице. Отчетен е и периода, в който на лицето е била наложена най-тежката мярка за процесуална принуда - „задържане под стража”, която в процесния случай е продължила около 1г. и 5месеца. Съдът е приел за основателни са оплакванията на ответника, че по делото не е установена твърдяната причинна връзка между действията по наказателно преследване и влошеното здравословно състояние на ищеца. Прието е, че последният е представил медицинска документация, от която се установява проявили се кардиологични и неврологични проблеми, но по делото не е била изслушана медицинска експертиза, която да обснове твърдяната причинна връзка между незаконните действия по обвинение в извършването на пестъпление и тези проблеми в здравето на пострадалия. В тази връзка е посочено, че съдът не разполага със специалния знания, на базата на които да установи, че такава връзка е налице. Сочи се правен въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и критериите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. По тези правни въпроси също е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. По сочените правни въпроси е налице практика на ВКС, която е единна и съобразена от състава на въззивния съд, поради което не е налице и соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК относно същите правни въпроси, като не се сочи в каква насока следва да се промени трайната практика на ВКС по същите правни въпроси. Водим от горното, състав на ВКС