Определение № 3410 от 02.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1595/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Г. Х. срещу решение № 59 от 28.03.2025г. по в.гр.д. №15/2025г. на Окръжен съд – Габрово, I състав, с което след частична отмяна на решение №335 от 04.07.2024г. по гр.д. № 1752/2023г. на Районен съд – Габрово, е отхвърлен предявеният от нея срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЕАД иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на ПТП от 12.05.2023г. по вина на водача на лек автомобил марка „Сеат“, рег. [рег.номер на МПС], застрахован при ответното дружество, за разликата над 5 000 лева до пълния предявен размер от 10 000 лева, ведно със законната лихва за забава върху тази сума от 28.06.2023г. до окончателното ѝ изплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационната жалбоподателка твърди, че въззивният съд не е изложил ясни мотиви поради какви обстоятелства счита, че определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде намален. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 от ГПК. Касаторката поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфични факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната практика - ППВС 4/1968?“; 3. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, които отразяват промените в икономическите условия? Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за периода 2004г. -2009г., но при лимит 2-5 по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия/?; 4. Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установеният лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява, или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието? Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит?; 5. Нарушен ли е принципът на справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, и задължителната съдебна практика - ППВС 4/1968, при липса на извършено от съда адекватно съпоставяне на търпени морални вреди от получените телесни повреди в резултат на ПТП с необходимото и еквивалентно на същите обезщетение?; 6. При определяне на обезщетение за неимуществени вреди и съпоставяне с икономическата конюнктура в страната, коя е една от проявните ѝ форми - минималната работна заплата за страната /както е приел въззивният съд/ или средната работна заплата за страната? Касационната жалбоподателка твърди общо противоречие на въззивния акт с решение №376 от 18.06.2024г. по гр.д. №3748/2023г. на ВКС, III г.о., решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2974/2013г. на ВКС, II т.о. По въпроса по т.2 от изложението поддържа противоречие с разясненията в решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 124 от 11.11.2010г. по т.д. № 708/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2974/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 88 от 09.07.2012г. по т.д. №1015/2011г. на ВКС, II т.о. За въпроса по т.4 поддържа, че е решен в противоречие с практиката, формирана с решение №27 от 15.04.2015г. по т.д. №457/2014г. на ВКС, II т.о., решение №28 от 09.04.2014г. по т.д. №1948/2013г. на ВКС, II т.о., решение №184 от 08.11.2011г. по т.д. №217/2011г. на ВКС, II т.о.; за въпроса по т.5 – с ППВС №4/1968г., решение №93 от 23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о., решение №111 от 01.07.2011г. по т.д.№76/2010г. на ВКС, ІІ т.о.; за въпроса по т.6 – с определение № 1169 от 14.03.2024г. по гр.д. №3748/2023г. на ВКС, III г.о. Касаторката въвежда и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК. Позовава се и на чл.280, ал. 2 от ГПК, без да посочи някоя от трите хипотези. Ответникът ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЕАД не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установен следния механизъм на ПТП: на 12.05.2023г., около 18:40 часа, в [населено място], лек автомобил „Фиат“, модел „Пунто“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от П. Г. Х. се движил по ул. „Христо Ботев“ - път с предимство. При достигането на кръстовището на тази улица с ул. „Преслав“, отдясно на автомобил „Фиат“ в ул. „Христо Ботев“ се включва лек автомобил „Сеат“, модел „А.“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от В. А. и настъпва удар между тях. Като причина за настъпване на ПТП-то съдът е посочил, че В. А. не е пропуснал движещия се по път с предимство л.а. „Фиат“, управляван от П. Х.. Съобразил е вида на получените телесни увреждания от ищцата П. Г. Х. – черепно-мозъчна травма без загуба на съзнание, рана в дясната челна област на главата и кръвонасядане по вътрешната средна и долна трета на дясна подбедрица; полученото мозъчно сътресение (леко по своя характер); продължителността на възстановителния период, който е протекъл за 2 седмици относно травмите на меките тъкани и за месец- месец и половина за главоболието, световъртежа и общата отпадналост; останалият неголям белег с размер 1 х 0,2 см. в областта на челото; факта, че единственото предприето лечение е консервативно с обезболяващи медикаменти и покой; възрастта на пострадалата, която към момента на ПТП е била на 34г.; обстоятелството, че е в трудоспособна възраст; пост – травматичният стрес, изразяващ се в тревожност и страх да шофиране, както и обстоятелството, че към момента на прегледа стресовото разстройство е отзвучавало и не са се установили усложнения. Въз основа на събраните доказателства е констатирал, че освен главоболието и световъртежа с неустановен произход, пострадалата не е търпяла по - интензивни болки и страдания от обичайните при такива травми. Решаващият съд е отчел обществено-икономическите условия в страната към настъпването на ПТП-то през 2023г., както и минималната работна заплата към този момент, която е възлизала на 780 лв. Навел е доводи, че определеното обезщетение трябва да възмездява претърпените болки и страдания на ищцата към момента на възникването им, като следва да съответства и на социалната справедливост. С оглед на гореизложеното е приел, че справедливо обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 5 000 лв. Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси са свързани с преценката на критериите, въз основа на които се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди при причинени телесни повреди. Тези въпроси са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващия му извод за частична основателност на исковата претенция, поради което е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК. Не е налице обаче поддържаното от касационната жалбоподателка допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/23.12.1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. С него са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които са видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. В този смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касационната жалбоподателка решения, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение №202/16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, ІІ т.о., решение №158/28.12.2011г. по т.д. №157/2011г. на ВКС, I т.о., решение №749/05.12.2008г. по т.д.№387/2008г. на ВКС, II т.о., решение №103/02.11.2020г. по т.д.№2181/2019г. на ВКС, I т.о., решение №240/15.01.2019г. по т.д.№518/2019г. на ВКС, I т.о. и други. Възприето е и становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В случая при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил: вида и характера на претърпените от ищцата телесни увреждания; интензивността на търпените болки и страдания; възстановителния период, продължил две седмици относно травмите на меките тъкани и месец-месец и половина относно главоболието, световъртежа и общата отпадналост; предприетото лечение с обезболяващи медикаменти и покой; липсата на настъпили усложнения; останалия неголям белег в областта на челото; отшумяващото стресово разстройство; възрастта на пострадалата към момента на ПТП – 34 години. Решаващият съд е взел предвид и обществено – икономическата обстановка в страната към момента на уреждането, включително е посочил и размера на минималната работна заплата в страната към този момент, с което е съобразил задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените по чл.290 от ГПК решение №83/06.07.2009г. по т.д.№795/2008г. на ВКС, II т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д.№299/2011г. на ВКС, II т.о., решение №25/03.04.2009г. по т.д. №504/2008г. на ВКС, I т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д. №916/2011г. на ВКС, I т.о. и други. Въззивният съд не е излагал съображения, че лимитите на отговорност на застрахователя следва да бъдат изключени при преценката на справедливия размер на обезщетението. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 34 от 27.03.2020г. по т.д. № 1160/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №177/27.10.2009г. по т.д. №14/2009г. на ВКС, II т. о., решение №59/29.04.2011г. по т.д. №635/2010г. на ВКС, II т.о., решение №212/11.01.2018г. по т.д. №738/2017г. на ВКС, II т.о., решение №182/31.01.2018г. по т.д. №187/2017г. на ВКС, II т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о. и други, установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно и водещо значение, а служат като ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Предвид изложеното следва, че окръжният съд се е произнесъл в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл.52 от ЗЗД, съответно не е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на обжалваното решение. В допълнение следва да се отбележи, че съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280, ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. С оглед доводите на касационната жалбоподателка в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК трябва да се посочи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор. Произнасянето на въззивния съд в съответствие с тази съдебна практика, дала отговор на поставените правни въпроси, обосновава извода за липса и на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК Съгласно чл.280, ал.2 от ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал.1 от ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Въпреки формалното позоваване на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, и то не е налице. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Извън изложеното, следва да се отбележи, че касационната жалбоподателка не обосновава нарушение на закона, което да насочва към уредената в чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК квалифицирана форма на неправилност. Аргументите за наличие на нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и явна несправедливост по своята същност представляват оплаквания за неправилност на акта по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК, която подлежи на преценка само по реда на чл.290 от ГПК след допуснато касационно обжалване. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касационната жалбоподателка не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника също не следва да се присъждат разноски, тъй като не е направено искане за това, нито са представени доказателства за извършването им. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд