Определение № 2982 от 18.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2487/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Р. И. И., представляван от адв. С. П., срещу определение №1973/06.08.2024г. на Апелативен съд - София, постановено по ч.гр.д. №1317/2024г., с което е оставена без уважение частната му жалба и е потвърдено определение № 5447/10.04.2024г., постановено по гр.д.№ 12693/2022г. по описа на СГС, с което е отменено постановеното по делото определение № 657/16.01.2024г. за освобождаването му от заплащане на държавна такса и разноски по делото, и е оставено без уважение искането му за освобождаване от държавна такса и разноски.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е необосновано и очевидно неправилно. Счита, че неправилно въззивният съд е приел, че към момента на подаване на декларацията за имуществено състояние, той не е декларирал притежавани от него имоти, като е допусната фактическа грешка относно датата на отчуждаването им, която е 2013г., а не 2023г. Сочи и че ако съдът е установил, че има разминаване между декларираното и установено имуществено състояние, е следвало да му даде указания да уточни декларацията си или да подаде нова. С оглед подробно изложените доводи претендира отмяна на определението и освобождаването му от авансово внасяне на държавна такса.

В представеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, се позовава на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Следва ли когато по делото липсват доказателства, че молителят по чл. 83, ал. 2 ГПК притежава недвижими имоти, представил е пред съда справка от имотен регистър, в която е отразено, че имотите, които съдът е приел, че са собственост на молителя, са отчуждени през 2013г., а не през 2023г., както очевидно неправилно приема САС, може ли съдът да предполага наличие на имущества, които не съществуват в патримониума на молителя и на това основание да прави преценка по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК?“;

2. „Следва ли въззивният съд да даде възможност на молителя по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, когато първоинстанционният съд е пропуснал да събере служебно доказателства, или когато въззивният съд е събрал такива, да представи в определен срок допълнителна или пълна декларация, респ. доказателства за декларираните обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК с цел изясняване на имущественото състояние на молителя?“;

3. „Следва ли когато по делото липсват доказателства, че молителят по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК получава доходи от управление на дружество, представил е пред съда декларация, в която е посочил липсата на доходи от договори за управление, допустимо ли е съдът да предполага / без наличие на никакви представени по делото доказателства/, наличие на доходи, които постъпват в патримонуима на молителя и на това основание да прави преценка по чл. 83, ал. 2 ГПК?

Частният касатор поддържа, че по посочените въпроси съдът се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в опр. №481/11.11.2019г. по ч.т.д.№ 2062/2019г., 1 т.о., опр. №73/05.04.2019г. по ч.гр.д. №723/2019г., 2 г.о., опр. №69/12.02.2019г. по ч.гр.д.№4354/2018г., 3 г.о., опр.№ 399/06.11.2018г. по ч.гр.д.№3821/2018г., 3 г.о., опр.№ 342/10.08.2018г. по ч.гр.д.№1790/2018г., 3 г.о. и др.

Настоящият състав на ВКС като обсъди доводите на частния жалбоподател и материалите по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт, в законоустановения срок, представено е изложение с посочени основания за допускане на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Производството пред Софийски градски съд е образувано по искова молба на Р. И. И. срещу „Юробанк България“ АД и „Пиреос недвижими имоти“ ЕООД за заплащане на сумата 41 202,18 лева, представляваща стойност на подобрения, извършени в недвижим имот, като заплащането й се претендира и на други, наведени при евентуалност, основания. Легитимацията си като кредитор, ищецът извежда от сключен договор за цесия на вземането от 15.04.2021г., по силата на който то му е прехвърлено от „Крит“ ЕООД, представлявано от самия ищец - Р. И..

С декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК, към молбата за освобождаване от държавна такса, ищецът е посочил, че притежава два имота в [населено място], и че не получава други доходи, освен пенсия в размер на 990 лв., която е частично запорирана. Към молбата е приложена и справка от Агенция по вписванията по партидата на Р. И., която е за периода 1991г. до 08.09.2023г.

С определение № 658/16.01.2024г., СГС първоначално е освободил Р. И. от внасяне на държавна такса и разноски по делото. След възражение от ответниците, с определение № 5447/10.04.2024г. СГС е отменил определението си, с което ищецът Р. И. И. е бил освободен от заплащане на държавна такса и разноски по делото, и е оставил без уважение искането му по изложените мотиви. Въззивният съд е бил сезиран с частна жалба срещу този акт.

Въззивният съд е приел, че обжалваното пред него определение е валидно, тъй като е акт, който съдът може да изменя при наличие на предпоставките по чл. 253 ГПК. Счел е, че определението е свързано с дължимостта на държавната такса за водене на производството и въпросът може да се поставя и решава по всяко време до приключване на делото, при настъпване на нови обстоятелства - промяна на имущественото състояние на молителя, промяна на цената на предишните искове, невярно деклариране пред съда и др. Посочвайки предпоставките за освобождаване от държавна такса по чл.83, ал.2 ГПК, въззивният съд е приел, че ищецът не е декларирал, че притежава дялове в търговски дружества, което е невярно, с оглед на справка в Търговския регистър, показваща, че към момента на подаване на декларацията същият е бил собственик на капитала на четири търговски дружества, а е посочил само, че не получава дивиденти. САС е посочил също така, че при служебно извършена справка е установено, че към датата на подаване на декларацията за имуществено състояние - 25.07.2023 г., ищецът не бил декларирал притежавани към този момент недвижими имоти - апартамент от 174кв.м., гараж и ид.ч. от УПИ от 2 081кв.м. в София, местност „Жилищна група Южен парк“, за които била заличена наложена възбрана, и УПИ от 830 кв.м. в София, местност „Д. разширение Юг“, като е посочил, че с тях ищецът се е разпоредил на 21.12.2023г. С оглед изложеното, позовавайки се на практиката на ВКС, обективирана в определение № 51/2.03.2021г по т.д.№ 2848/2019г., 1 т.о., САС е приел, че невярното деклариране на обстоятелства се явява пречка да бъде направен обоснован извод, че молителят не разполага с достатъчно средства за заплащане на държавна такса. С тези мотиви е потвърдил обжалваното определение за оставяне без уважение на молбата на ищеца за освобождаването му от държавна такса по производството.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 ГПК. Касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивния съдебен акт, по отношение на който се установява вероятност да е нищожен - основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК, да е недопустим – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК или очевидно неправилен – основание по чл. 280, ал.2, т. 3 ГПК. В случая не е налице нито едно от горепосочените основания. Извън тях, касаторът следва да обоснове основание за допускане на касационно обжалване и предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е налице когато с обжалвания акт, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос.

Първият поставен от касатора въпрос е свързан с доводите му за неправилно фактическо възприемане от страна на въззивния съд, че описаните имоти са отчуждени през декември 2023г., вместо през 2013г., но не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като не удовлетворява нито общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, нито допълнителния по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Така както е поставен, въпросът е относим към правилността на атакуваното въззивно определение и преценката на фактите от апелативния съд, която не може да се проверява в стадия по допускане на касационно обжалване. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не подлежат на проверка в стадия по селекция на касационните жалби. Наред с горното следва да се отчете и че доводът във връзка с имотите, не е единственият и решаващ мотив на въззивния съд за потвърждаване на обжалваното определение. САС е възприел, че непосочването на имущество от страна на молителя – а именно участието му в търговския оборот чрез няколко търговски дружества, е деклариране на неверни обстоятелства и съставлява основание за отказ за освобождаване от държавна такса. Преценката за наличие на правото на собственост върху недвижим имот е само част от дължимата от съда преценка на имущественото състояние на ищеца, наред с тази за неговото семейно положение, възраст, здравословно състояние и трудова заетост, която е обща и комплексна. Съобразно разпоредбата на чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК имущественото състояние на молителя се установява с декларация, която е приета за невярна, и с оглед на това въззивният съд е счел, в съответствие с трайната практика на ВКС, че следва да се приложат последиците от невярно деклариране. Предвид горното този въпрос не удовлетворява селективните критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Вторият поставен въпрос - следва ли при преценката на съда по чл. 83, ал. 2 от ГПК, въззивният съд да дава указания на молителя или възможност за представяне на повторна или допълнителна декларация, не се установява да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно константната практика на ВКС в производството по искане за освобождаване от държавна такса и разноски по делото съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК - страната разполага ли с достатъчно средства да заплати таксата. Тази преценка е винаги конкретна, т.е. извършва се по конкретното дело, въз основа на декларация от молителя и доказателства за релевантните факти, и при съобразяване на размера на дължимата сума. Въззивният съд е извършил такава преценка въз основа на декларираните обстоятелства и събраните доказателства, представени от молителя и служебна справка по общодостъпния Търговски регистър, като противно на твърденията на касатора, не съществува законово изискване да се дава възможност на страната за представяне на повторна декларация или уточнения във вече представената, в който смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в опр.№ 1935/09.07.2024г. по ч.т.д.№ 995/2024г. на ВКС, 2 т.о. и мн. др. Предвид горното не може да се приеме, че при разрешаването на въпроса въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, а напротив - съгласно същата, поради което не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

Третият поставен въпрос относно твърдяното от касатора предположение на съда, че получава доходи от управление на дружество, не може да обуслови допускане на въззивното определение до касационно обжалване, тъй като не отговаря на общия селективен критерий. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд не е приел, че молителят има недекларирани предполагаеми доходи под формата на дивиденти, а е обсъдил имуществото му като цяло и е счел, че дяловото участие представлява такова и се включва в патримонуима на ищеца. Въззивният съд, е приел, че изводът на първоинстанционния съд, че са установени имущества (участие в капитала на търговско дружество) на молителя, които са недекларирани, дават основание да се откаже освобождаване от държавна такса, а не че има конкретно получаван и/или предполагаем доход. Недекларирането на част от имуществото като цяло, е обусловило извода, че не са налице предвидените в закона предпоставки за освобождаване от държавна такса. С оглед горното съдът приема, че по така поставения въпрос касаторът не е обосновал основание за допускане до касационно обжалване.

С оглед гореизложените съображения ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното определение.

Воден от горните съображения, ВКС, състав на 2 т.о.