Определение № 4576 от 13.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2079/2025 г.

ДОПУСКА поправка на очевидна фактическа грешка в определение № 4532/09.10.2025 г. по гр. д. № 2079/2025 г. на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение, като вместо целия негов текст, обявен в ЕИСС по делото, а именно:

„Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ, Комисията), чрез процесуален представител П. П. – гл. инспектор при ТД – Л. на Kомисията, против решение № 10017 от 06.11.2024 г. по гр. д. № 4390/2018 г. на Апелативен съд – София (АС – София), втори граждански състав.

Ответниците Д. М. П. и М. Ц. П. чрез общия им пълномощник адв. Б. са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който вземат становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което след отмяна на решение № 496 от 12.07.2018 г. по гр. д. № 9531/2015 г. на Софийски градски съд в частта, в която са уважени исковете с правно основание чл. 74, ал. 1 и ал. 2 ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 63, ал. 2, във вр. с чл. 62 ЗОПДНПИ (отм.), предявени от Комисията срещу Д. М. П. и М. Ц. П. и е постановено отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (включващо имоти в [населено място] – надстройка на съществуваща сграда и апартамент в [населено място], както и подробно посочени парични суми, налични в края на проверявания период по сметки на ответниците, в общ размер на 65 176. 27 лв.), са отхвърлени исковете за отнемане в полза на държавата на имущество с горния характер, а именно:

1/ реално обособена част от сграда - съставляваща надстройка на втори и трети етаж с обособяване на два апартамента и свързващото ги стълбище с административен адрес на сградата [населено място], ул. „...“ № ...;

2/ апартамент № ..., разположен на ет. ... в сградата, построена на [улица], вх. ... - [населено място],[жк], с площ от 68.77 кв. м. и

3/ подробно посочени парични суми по сметки и влогове на ответниците Пърлеви, в размер общо на 65 176. 27 лв.

Първоинстанционното решение в отхвърлителната му част (досежно претендираните за отнемане парични суми над посочената – общо 65 176. 27 лв. като неналични в патримониума на ответниците в края на проверявания период), е влязло в сила, поради оттегляне на въззивната жалба на Комисията и прекратяване на въззивното производство в частта по тази жалба с протоколно определение от 13.03.2024 г. по гр. д. № 4390/2018 г. на АС – София.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че по отношение на ответника П. е повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по служба (чл. 282 НК, извършено в периода 01.04.2012 г. – 25.08.2013 г. в длъжностно качество – зам. кмет на [община]), който състав е визиран от ЗОПДНПИ (отм.), както и че наказателното производство е прекратено без да се разгърне съдебна фаза и постановяване на присъда. Позовал се е на решение на Съда на ЕС от 28.10.2021 г., съгласно което предметът или облагите от престъплението, визирано от Директива 2014/42 подлежат на отнемане само при влязла в сила осъдителна присъда, но държавите членки могат да предвиждат по-широки правила в националното си право. В тази връзка е застъпил становището, че не е в противоречие с европейското право, нормирането от българския закон, че повдигането на обвинение за визирано от ЗОПДНПИ (отм.) престъпление, е основание за осъществяване на проверка за законността на доходите на обвиненото лице и свързаните с него такива (в случая - неговата съпруга). Решаващият състав е преценил като основателни възраженията на ответниците относно механизма на изчисление (пресмятане) на приходите и разходите им с цел установяване наличието на значително несъответствие между двата парични потока. Изложил е съображения, че релевантно е именно несъответствието за целия проверяван период, а не това към момента на придобиване на конкретно имущество; че подходът за определяне на съотношението приходи-разходи, при който за меродавна се приема цена на имот, различна от тази към момента на неговото придобиване, е неправилен; че като е възприел за база пазарна оценка на недвижимите имоти към 2015 г. (когато е предявено пред съда искането за отнемане), първоинстанционният съд е създал предпоставка за погрешни изводи, водещи до неправилен съдебен акт. Втората инстанция е посочила, че проверяваният период е 24.03.2004 г. – 24.03.2014 г., в пределите на който на 25.04.2005 г. ответникът П. се снабдил с разрешение за строеж за надстрояване на жилищна сграда в УПИ ..., кв. ... по плана на [населено място]. Съобразено е заключението на техническата експертиза, че стойността на постройката към годината на построяване (2006 г.) е 58 642 лв., от които 29 321 лв. за материали, 29 321 лв. за труд и механизация, 570 лв. - разходи за узаконяване на строежа. Съдът е кредитирал събраните по делото гласни доказателства, съгласно които строителството на обекта е извършено по стопански начин - от ответника лично, с негови роднини и приятели, които „бъркали на ръка“ бетон и го качвали с макара. Така е формирал извод, че сумата от 29 321 лв. като разход за труд и механизация не следва да се калкулира в оценката на извършените СМР и доказаната стойност за преустройството възлиза на 29 891 лв. (29 321 лв. – за материали + 570 лв. – разходи за узаконяване), изчислена към момента на придобиване на имуществото - през 2006 г. Установено е също, че с нотариален акт № ..../... г. ответниците са придобили апартамент в [населено място],[жк], [улица], със средна пазарна цена към момента на закупуването от 69 000 лв. Така е обобщено в обжалваното решение, че за придобитите недвижими имоти (първият, изграден от семейството на ответниците като надстройка на съществуваща сграда в [населено място] и имащ статут на самостоятелен жилищен обект, а вторият - закупен извън населеното място по постоянното местоживеене на ответниците, в [населено място]) са вложени общо 98 891 лв. Относно установените парични суми, депозирани по сметки на ответниците от трети лица, е прието, че за тези факти са представени писмени удостоверения или диспозитивни документи, спрямо които е разкрито производство по оспорването им на основание чл. 193 ГПК. Счетено е, че това оспорване не е проведено успешно в хода на съдебното дирене по делото, доколкото липсвали други доказателства, оборващи или внасящи съмнение в достоверността на събраните гласни доказателства (чрез разпит на подробно посочени свидетели, ангажирани от ответниците и сочещи на кумулирани средства по сметките им с доказан източник). Ето защо, за сумата общо от 249 282. 50 лв. е направен извод, че представлява законен доход с установен източник. При позоваване на приетото заключение на икономическата експертиза, е прието, че нетните трудови и приравнени на тях възнаграждения на ответниците, с премахнати данъчни задължения, за проверявания период възлизат на 165 107. 01 лв. Направено е съждение, че към тази сума следва да добавят и приходите с доказан източник (249 282. 50 лв.) или общия размер на доходите с доказан произход възлиза на 414 389. 51 лв., към които е прибавена сумата 29 321 лв. (определените по експертиза разходи за труд и механизация за изграждане на надстройка на сградата в [населено място]). В тази връзка е обобщено, че за сумата от 443 710. 51 лв. ответниците съобразно вменената им доказателствена тежест установяват законен източник на приходи. С оглед на извършения анализ на доказателствената съвкупност по делото въззивният съд е приел, че не се установява възприетия от първата инстанция недостиг у ответниците на средства за проверявания период в размер на 430 012 лв. и е формирал решаващ извод, че не е налице визираната от закона предпоставка за отнемане на имущество – значително несъответствие между приходите със законен източник и разходите в рамките на проверявания период.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросите са със следното съдържание:

1. „Следва ли в производство по ЗОНПИ съдът да събере доказателства за произхода на разполагаемите доходи на дарителя към момента на дарението, както и какви са били направените от него разходи?“;

2. „За установяване получаването на средства по договор за заем с оспорена дата на съставяне, достатъчни ли са свидетелските показания на заемодателите, без представяне по делото на доказателства за достоверността на датата в хипотезата на чл. 181 ГПК и доказателства за разполагаеми средства за предоставянето на заема и техния произход?“;

3. „Следва ли съдът да мотивира решението си с приети по делото заключения по назначени съдебни експертизи, с оглед правилото на чл. 202 ГПК?“;

4. „Има ли въззивният съд задължение да обсъди всички доказателства по делото и да отговори на всички доводи и възражения, като изложи собствени мотиви?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 277 от 08.05.2024 г. по гр. д. № 1900/2023 г., решение № 50130 от 03.01.2024 г. по гр. д. № 5134/2021 г., решение № 316 от 26.02.2015 г. по гр. д. № 1109/2012 г., решение № 237 от 22.02.2017 г. по гр. д. № 5459/2015 г., решение № 231 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 848/2011 г., всички по описа на IV г. о. (по първото питане), решение № 237 от 22.02.2017 г. по гр. д. № 5459/2015 г., решение № 162 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 6592/2014 г., решение № 364 от 04.03.2015 г. по гр. д. № 590/2012 г., решение № 144 от 20.07.2015 г. по гр. д. № 2639/2014 г., всички по описа на IV г. о. (по второто питане), решение № 60268 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 1040/2020 г. на IV г.о. и решение № 248 от 16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/2015 г. на III г.о. (по третото питане), решение № 162 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 6592/2014 г. на IV г.о., решение № 209 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 2796/2013 г. на IV г. о. и решение № 50143 от 01.11.2022 г. по гр. д. № 4307/2021 г. на III г. о. (по четвъртото питане).

Поддържа се и искане за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Касационен контрол не следва да се допуска.

Повдигнатите първи и втори въпрос в изложението нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Те са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения и не удовлетворяват общо основание. По съществото си питанията се извеждат от становището на страната, че решаващият извод на въззивния съд за законен източник на доходи на ответниците от предоставени заеми и дарения е необоснован с оглед доказателствата по делото, както и че не е разгледан въпросът дали в действителност дарителите и заемодателите са разполагали с такива средства. В обжалваното решение не са излагани съображения в посочения смисъл, а напротив – въззивният съд е приел, че по делото няма доказателства, които да оборват или внасят съмнение в достоверността на свидетелските показания, ангажирани от ответниците с оглед доказване на оспорените частни документи за парични суми, депозирани от трети лица по техни сметки. Ето защо, питанията са привързани към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите и доказателствата по делото и чрез тях се изрязва несъгласието му с извода за неоснователност на исковите претенции. Те, по своето естество съставляват касационни оплаквания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (по чл. 288 ГПК). При нея, касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. В съобразителната част на горецитирания тълкувателен акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Ето защо в тази фаза непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Третият и четвърти от поставените въпроси са свързани със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и касаят приложението на чл. 12, чл. 202, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По тези питания от процесуалноправно естество е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава. Според тази практика, при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Съдът може да възприеме изцяло или частично заключението на вещото лице, като и в двата случая дължи излагането на мотиви – защо възприема заключението или защо възприема част от него, а друга част не. Също така съдът може да не възприеме заключението на вещото лице в цялост, като сам даде отговори на поставените въпроси, но в този случай в мотивите на решението му трябва да се съдържа ясно, точно, логично и изчерпателно посочване на начина, по който съдът е стигнал до заключението си.

В случая въззивният съд е изложил пестеливи и лаконични мотиви, с които е обосновал липсата на релевантното несъответствие (превишението на стойността на придобитото имущество от проверяваното лице и неговата съпруга в края на проверявания период спрямо общата стойност на техните нетни доходи за същото време) като кумулативно дадена предпоставка за претендираната гражданска конфискация на имуществото на ответниците, рефлектираща върху основателността на искането на КОНПИ и налагаща неговото отхвърляне. При тези решаващи мотиви обаче обжалването не може да се допусне по така поставените питания. Втората инстанция е подходила в съответствие с установената съдебна практика на ВКС (вж. ТР № 4 от 18.05.2023 г. по т. д. № 4/2021 г. на ОСГК) като е изследвала на първо място дали е налице т. н. „значително несъответствие“ (макар да не се позовала на конкретна правна норма – в случая § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ, приложим към спорното правоотношение по силата на § 5, ал. 2 ПЗР на ЗОНПИ, предвиждаща, че неприключилите проверки и производства пред съда по отменения Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество - 2012 г. се довършват по реда на този закон - т. е. ЗОНПИ) и без да посочи неговия релевантен размер в случая – а той е превишение с най-малко 150 000 лв. Необсъждането на заключения на експертизи или размер на приходи и разходи на ответниците, с обосноваване на техния нетен доход за проверявания период в контекста на събраната по делото доказателствена съвкупност не може да обуслови достъп до касация по поставените питания. Дори и да се приеме, че според заключението на съдебно - икономическата експертиза (л.1518 и сл. от делото) нетните трудови и приравнени на тях възнаграждения на ответниците, с премахнати данъчни задължения (след проверка на вещото лице за осъществено плащане - л. 1488) за проверявания период възлизат на 165 107. 01 лв. и това е единствения им законен източник на доходи за проверявания период, то релевантното несъответствие по смисъла на §1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ не е налице. Стойността на имуществото на ответниците, придобито през периода 24.03.2004 г. – 24.03.2014 г. и налично към последната дата включва недвижими имоти (надстройка на сграда в [населено място] и апартамент в [населено място]), на обща стойност 98 891 лв. и парични средства общо от 65 176. 27 лв. (за останалата част от претендираната за отнемане сума е налице влязло в сила първоинстанционно решение за отхвърляне на искането, тъй като не е налична в патримониума на ответниците в края на периода). Или, при изчисленията на релевантните величини на специалното законово понятие „значително несъответствие“ (165 107. 01 лв. нетни доходи – 164 067. 27 лв. (98 891 лв. + 65 176. 27 лв. - обща стойност на имуществото, налично към 24.03.2014 г.), е налице положителна разлика от 1 055. 74 лв., т. е. няма недостиг на средства за придобиването му. Поради липсата на значително несъответствие (в случая по смисъла на § 1, т. 3 ДР на ЗОНПИ), не може да се направи обосновано предположение, че имуществото на ответниците, чието отнемане се иска, е незаконно придобито и че са налице предпоставките за неговото отнемане в полза на държавата. Затова и по горните две питания липсват предпоставки за достъп до касация.

Не може да се удовлетвори и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, предпоставено от поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, не е обосновано приложно поле на сочените селективни основания, поради което не следва да се допуска касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10017 от 06.11.2024 г. по гр. д. № 4390/2018 г. на Апелативен съд – София, втори граждански състав.

Определението не подлежи на обжалване.“

се чете:

„Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Г. Т. чрез адв. Г. като представляваща еднолично адвокатско дружество „Х. Г.“ със седалище [населено място], против решение № 201 от 11.10.2024 г. по гр. д. № 348/2024 г. на Окръжен съд – Ловеч.

Ответникът К. Т. К. чрез адв. К.-Д. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 22 от 09.02.2024 г. по гр. д. № 466/2023 г. на Районен съд – Троян (РС – Троян), допълнено с решение № 85 от 07.05.2024 г. по същото дело, за отхвърляне на предявените от П. Г. Т. срещу К. Т. Койнаков искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД - за заплащане на сумата от 24 000 лева, представляваща дължима по сключен между страните договор за паричен заем и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за обезщетение за забава в плащането на главницата, в размер на 229. 36 лв. за периода от 25.06.2023 г. до завеждане на делото.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че: производството пред първата инстанция е образувано по искова молба от П. Г. Т. срещу К. Т. К. за сумата 24 000 лв., съставляваща невърната заета сума по сключен между страните на 07.03.2018 г. договор за заем и сумата 229. 36 лв. - лихва за забава за периода от 25.06.2023 г. до завеждане на исковата молба; сума в размер на 24 000 лв. е преведена на 07.03.2018 г. от ищеца (чрез нареждане от банковата му сметка в „Алианц Банк България) по банкова сметка на ответника, с посочено основание за превода „вноска“; на 12.06.2023 г. на основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД ищецът е изпратил покана за доброволно изпълнение до ответника, получена от последния на 14.06.2023 г., без данни заемателят да е изпълнил доброволно задължението си за връщане на заетата сума. За безспорно по делото е прието обстоятелството, че ищецът е баща на бившата съпруга на ответника (за което е съобразил и представено удостоверение от [община] за сключен граждански брак на 26.08.2017 г. между П. Т. К. и Д. П. Т.). От представения НА № ..., т. ..., рег. № ..., дело № ... от ... г. на нотариус Д. К. инстанцията по същество е констатирала, че на 21.11.2019 г. ответникът и бившата му съпруга са закупили 1/2 ид. ч. от поземлен в [населено място], заедно с построените в него три сгради. Съобразена е и приложената по делото покана от ищеца и Д. М. И. до ответника (получена от последния на 14.06.2023 г.), с която е поканен в 10-дневен срок от получаването й да върне на Д. И. сумата 5 600 лв., преведени по банковата му сметка на 07.05.2022 г., а на П. Т. сумата 24 000 лв., преведени по банковата му сметка на 07.03.2018 г., представляващи два отделни безлихвени заема. Решаващият състав е обсъдил и депозираните по делото гласни доказателства събрани чрез разпит на свидетели. Развил е доводи, че съгласно нормата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Позовал се е на разрешенията в съдебната практика, че в производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал средства в заем, а ответникът да докаже своите възражения: че средствата са дадени на друго основание, че задължението е погасено, че е налице порок във волята и др. Затова основанието, на което е сключен определен договор, не може да се презюмира, а подлежи на доказване от страната, която се позовава на него, респ. търси изпълнение. Изложил е съображения, че не всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях; основание за предаване на парични суми може да е в изпълнение на друг сключен неформален договор, за погасяване на друго задължение и др.; затова от самия факт на предаване на сумата и при липса на други доказателства, не може да се направи извод, че страните сключват договор за заем. С оглед изложеното, втората инстанция е приела, че в случая от представените по делото доказателства и техния анализ не може да се направи извод, че ищецът е предал, а ответникът е получил сумата от 24 000 лв. по договор за заем. Посочил е, че представеното банково извлечение с посочено основание за превода „вноска“ не е доказателство за поето от ответника насрещно задължение за връщане на процесната сума като такава, дадена по заем. Мотивирани са доводи, че по делото се установява единствено (от разпитаните свидетели), че ответникът и бившата му съпруга са закупили жилище, но не и наличие на заемно правоотношение между страните – т.е. основанието, на което е получена процесната сума да е срещу поето задължение за връщането й. В обжалваното решение е прието също, че извод за обвързаност на страните по договор за паричен заем не може да се направи и от дадените от тях обяснения по реда на чл. 176 ГПК, доколкото те касаят факти, установени по делото с писмени доказателства или пък такива, които са неотносими към предмета на спора. Спрямо ангажираните от страните други доказателства в хода на производството, въззивната инстанция е застъпила становище, че не следва да бъдат обсъждани, тъй като също са неотносими към предмета на доказване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в отклонение с практиката на ВКС, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въпросите имат следното съдържание:

1. „Допустимо ли е въззивният съд като инстанция по същество да нарушава ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и в решението си да не обсъжда всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да не обсъжда всички доводи, основните възражения и аргументи на страните по предмета на спора?“;

2. „Налице ли са правни пречки пред решаващия съд да разгледа и обсъди основните писмени доказателства, които въззиваемата страна изрично посочва като основни доказателства, по които иска съдът да формира изводи, защото произнасяне по тях липса в първоинстанционното решение?“;

3. „Допустимо, законосъобразно и съответстващо на практиката на ВКС ли е въззивният съд да потвърди решение на първа инстанция, съдържащо процесуално нарушение на правилата за събиране на доказателствата в процеса, нарушаване на равенството на страните при решаване на конкретния спор, както и на диспозитивното начало – чл. 6, ал. 2 ГПК, което изрично е релевирано във въззивната жалба?“;

4. „Допустимо ли е съдът в решението си да нарича „неотносими и незаслужаващи обсъждане“ доказателства, за събиране на които вече има произнасяне, че са относими и допустими, и именно съдът ги е приел като такива по време на съдебното дирене?“;

5. „При разпределена доказателствена тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК, допустимо ли е въззивният съд да изложи мотиви в решението си единствено за наличието/липсата на доказване на правното основание, твърдяно от ищеца, без да обсъди наличието/липсата на доказване на правното основание, твърдяно от ответника?“;

6. „Допустимо ли е въззивният съд да въвежда основание за процесния паричен превод, различен от това, което твърдят страните? Ограничен ли е съдът до така въведените от страните твърдения за основанието на процесния паричен превод или може да въвежда свои предположения относно основанието за отхвърляне на иска?“.

По първото питане се сочи отклонение на въззивното решение с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а по третото – с решение № 274/13.12.2011 г. по гр. д. № 1514/2010г. на ВКС. Останалите повдигнати питания се поддържат за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Иска се достъп до касация и поради очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първите два и петия от поставените въпрос са свързани със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и касаят приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Въпросите са привързани към оплакванията на касатора, че въззивният съд не е обсъдил представените от него писмени доказателства, които са от значение за изхода на спора (приложени по делото декларации и документи от КОНПИ, НАП и [община]), както и че не е изложил аргументи по наведените от ответната страна възражения срещу предявения иск, респективно относно твърдяното друго основание на процесното правоотношение, а именно договор за дарение. Обобщено по посочения по-горе начин, питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, според която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Напротив, налице са собствени мотиви при задължителна преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, като съставът на втората инстанция е извел решаващия извод, че предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е неоснователен и следва да се отхвърли. За недоказани са счетени твърденията на ищеца, че правното основание за извършения паричен превод е наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за заем между него и ответника. Даден е и изричен отговор на доводите на ищцовата страна и на заявените с жалбата оплаквания. Следва да се посочи още, че при правилно разпределена доказателствена тежест по предявения иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, включваща доказване на твърдяното основание за предаването на процесната сума от този, който го твърди, съдът в обжалваното решение е съобразил установената по приложението на въпросната разпоредба съдебна практика на ВКС, според която при спор относно основанието на твърдян договор за паричен заем, доказателствената тежест е на страната, позоваваща се на последния, която при условията на пълно и главно доказване следва да установи предаването на паричната сума в заем и задължение за връщането й от насрещната страна по предявения иск (вж. така решение № 875/11.01.2006 г. по гр. д. № 431/2005 г. на II г.о., решение № 119/01.07.2016 г. по гр. д. № 6182/2015 г., решение № 337/10.06.2024 г. по гр. д. № 3621/2023 г., и двете на IV г. о). В случай, че не бъде проведено успешно такова доказване, искът с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Такава е и разглежданата хипотеза. Решението на въззивния съд е в съответствие с разрешенията, дадени в цитираната по – горе съдебна практика на ВКС. Наличието на такава практика и съобразяването й от съда по обжалваното решение характеризира като неоснователно искането за селектиране на касационната жалба при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Събраните гласни доказателства пък са счетени за неотносими към факта на сключване на процесния договор за заем и обвързаността на страните по заемно правоотношение, доколкото не свидетелстват за уговорки за предаване на процесната парична сума срещу насрещно задължение за връщането й, поради което съставът на второинстанционния съд не ги е обсъждал при формиране на решаващия си извод. Дали въпросният анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба (чл. 288 ГПК) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения по - горе процесуалноправен въпрос е налице константна практика на ВКС, като изложените в решението разрешения не й противоречат. Затова по този обобщен въпрос няма основание за допускане на обжалването.

Останалите поставени въпроси нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Те са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, поради което и не удовлетворяват общо основание. По съществото си питанията представляват изложение на тезата на касатора за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, които са се отразили върху правилността на постановеното от въззивната инстанция решение. Следва да се посочи, че в случая решаващите изводи на въззивния съд са основани на липсата на доказване от страна на ищеца на фактическия състав на заемното правоотношение, а не на ценени доказателства, събрани в нарушение на правилата на ГПК. Така питанията се явяват привързани към оплакванията на страната за неправилна оценка на фактите и доказателствата по делото, като отговорът по тях предполага преценка на относимостта на събраните доказателства, т. е. те имат естеството на фактически. Чрез тях се изрязва и несъгласието на касатора с извода за неоснователност на исковата претенция. Същите се явяват касационни оплаквания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (по чл. 288 ГПК). При нея, касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. В съобразителната част на мотивите към указанията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непоставянето пък на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това (вж. пак там). Вън от изложеното, в случая липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквато хипотеза се поддържа от жалбоподателя. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Аргументация за обстоятелствата, посочени в този пункт на тълкувателния акт, няма. Вместо това, касаторът отново е изложил становището си по фактите, които счита, че определят исковата му претенция като основателна.

Не може да се уважи и искането за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 1 000 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане по банков път е документално установено с приложено извлечение от банковата сметка на упълномощения адвокат.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 201 от 11.10.2024 г. по гр. д. № 348/2024 г. на Окръжен съд – Ловеч.

ОСЪЖДА П. Г. Т. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Г. Т. К. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [община], област Л., [улица], сумата от 1 000 (хиляда) лева – разноски в касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.“

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.