Определение № 1051 от 15.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2536/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника ЗД „Бул инс“ АД срещу решение № 74 от 29.04.2022г. по гр. № 29/2022г. по описа на Апелативен съд – Бургас, в частта, с която е потвърдено решение № 112/01.11.2021г. по гр.д. № 705/2020г. по описа на Окръжен съд – Сливен, в частта, с която ЗД „Бул инс“ АД е осъден да заплати на М. К. С. на основание чл. 432, ал. 1 ГПК сумата 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на нейната сестра К. К. К., починала вследствие на ПТП, настъпило на 01.09.2017г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 01.09.2019г. до окончателното изплащане на задължението.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, съдебната практика по приложението му и с оглед неговата необоснованост. Излага, че по делото не се установява „изключително“ страдание, което да подлежи на обезщетяване, съгласно ТР № 1/21.06.2018г. по т.д. 1/2016г. по описа на ОСНГТК на ВКС. Сочи, че дори да е доказано страдание, то е в рамките на обичайното, а не е „изключение“, каквото се визира с тълкувателния акт. Поддържа, че се касае за нормални в нашето общество отношения между сестри. С тези доводи обосновава тезата си, че ищецът М. К. С. не е надлежно легитимирана да получи застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на нейната сестра К. К. К.. При условията на евентуалност поддържа, че размерът на дължимото се обезщетение е определен от въззивния съд в нарушение на чл. 493а КЗ, вр. § 96 от ЗИДКЗ (обн. ДВ бр. 101 от 07.12.2018г.) и не отговаря на заложения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. Моли въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и постановено друго, с което искът на М. К. С. да бъде отхвърлен като неоснователен.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки лица, извън кръга на посочените с Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на ВС?

2. Какво се разбира под „особено близка връзка с починалия“ и „по изключение“, посочени в ТР 1/2016г. по описа на ОСНГТК на ВКС и покрива ли се този критерий с установените по делото факти за наличие на няколко преки наследника, в този смисъл подлежат ли на репариране вредите на ищцата?

3. Относно критериите за определяне на „справедливо“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП вреди?

Поддържа, че съдът се е произнесъл по горните въпроси в противоречие със съдебната практика по ТР 1/28.06.2018г. по т.д. 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, решение № 57 от 25.07.2019г. по т.д. 1218/2018г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 93 от 23.06.2011г. по т.д. 566/2010г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, ППВС № 4/1968г. и решение № 93 от 23.06.2011г. по т.д. 43/2010г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което обосновава допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

4. Въпросът за прилагането на чл. 493а КЗ, във вр. с § 93 ЗИДКЗ (обн. ДВ бр. 101 от 07.12.2018г.).

Сочи, че съдът се е произнесъл по този въпрос в противоречие с практиката СЕС по дело С – 300/10; дело С – 22/12; дело С -277/12; и дело С-371/12, с което обосновава допускането до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

5. От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 2/1984г., извършена с ТР 1/28.06.2018г. по т.д. 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и дали даденото с ТР 1/2016г. разширение на кръга на правоимащите лица поражда действие за пътни инциденти преди постановяване на ТР 1/2016г., с което в т. 2 се обявява за изгубило сила Постановление № 2 от 30.11.1984г. на Пленума на ВС, или следва да се прилага само за пътни инциденти след постановяването му?

Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по поставения въпрос в противоречие с практиката на ВКС по решение № 170/17.09.2018г. по гр.д. 2382/2017г. по описа на ВКС, ГK, IV ГО и т. 10 от ТР 2/26.06.2015г. по т.д. 2/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС.

Излага доводи, че решението е очевидно неправилно, с което обосновава допускането му до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

Ответникът по касация, М. К. С., излага, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е правилно в обжалваната му част.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението в обжалваната му част по предявения от ищеца М. К. С. иск по чл. 432, ал. 1 ГПК е приел, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява наличието на твърдяната в исковата молба родствена връзка между ищеца и пострадалата К. К. К., нейна сестра, както и наличието на валидно застрахователно правоотношение с ответното застрахователно дружество, настъпило застрахователно събитие, увреждане, причинено от виновно и противоправно деяние от страна на застрахования, причинна връзка между деянието и вредоносния резултат.

По спорния между страните въпрос досежно материалната легитимация на ищеца да претендира обезщетение за смъртта на своя родственик –сестра, въззивният съд е счел, че е изградена дълбока емоционална връзка между двете сестри, които са израснали заедно, в обща семейна и приятелска среда, не са се разделяли до смъртта на К. и са живели заедно със своята майка, като са се подкрепяли взаимно с грижи и внимание. Подчертал е, че по делото се установява, че отношенията им се характеризират с по-голяма от обичайната привързаност, обич и подкрепа, като връзката е засилена от обстоятелството, че всички са живели заедно в общ дом и домакинство. Добавил е, че след смъртта на своята сестра ищецът страда, освен от мъката от внезапната ѝ загуба, и от това как детето ѝ В. възприема загубата на своята майка. Посочил е, че ищецът е поела заедно с майка си Д. пълните грижи за неговото отглеждане и възпитание, като му оказва подкрепа, за да може да преодолее негативното отражение от случилото се върху неговата неукрепнала психика. Приел е, че се установява от събраните по делото свидетелски показания, неоспорени от страните, че ищецът води детето да си играе в дома на своята приятелка, за да може да се усамоти и то да не я вижда как плаче и страда. Заключил е, че обективните обстоятелства – общ дом и отглеждане на детето, определяне на ищеца за настойник на малолетното дете В., съзнанието за пълната отговорност за неговото отглеждане, поради практическото отсъствие на баща (установено е лишаването му от родителски права и пълната липса на интерес и внимание), мотивират извод за установена особено близката и дълбока емоционална връзка между двете сестри, вследствие на която действително са претърпени продължителни болки и страдания от ищеца, представляващи неимуществени вреди, за чиято обезвреда следва да бъде ангажирана отговорността на ответника. Като се е позовал на особено близката връзка между двете сестри и на факта, че ищецът след смъртта на сестра си поема настойничеството над малолетния си племенник и това я изправя пред ежедневни спомени за случилото се, както и че се установява, че все още тъгува, съдът е приел, че сумата от 40 000 лв. представлява по смисъла на чл. 52 ЗЗД справедливо обезщетение за понесените неимуществени вреди.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280 ГПК.

Настоящият състав на ВКС приема, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по поставения от касатора първи въпрос: „Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близки лица, извън кръга на посочените с Постановление № 4 от 25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1969г. на Пленума на ВС?“

По въпроса са изпълнени изискванията да е правен, да е от значение за изхода на делото и да е обусловил изводите на съда.

По правния въпрос е налице задължителна съдебна практика по ТР 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, както и практика на ВКС по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 50012/24.07.2023г. по т.д. 2383/2021г. по описа на ВКС, ТК, I TO, решение № 50166/15.08.2023г. по т.д. 1389/2021г. по описа на ВКС, ТК, I TO, решение № 50026/25.07.2023г. по т.д. 2401/2021г. по описа на ВКС, ТК, I TO, решение № 50042 от 13.07.2023г. по т.д. 1010/2022г. по описа на ВКС, ТК, II TO, решение № 50123 от 17.01.2023г. по т.д. 1220/2021г. по описа на ВКС, ТК, II TO, решение № 50064/04.07.2023г. по т.д. 990/2022г. по описа на ВКС, ТК, I TO, решение № 50193/17.01.2023г. по т.д. 1220/2021г. по описа на ВКС, ТК, I TO и др.

Съобразно задължителното тълкуване, дадено с ТР 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, от гледна точка на чл. 52 ЗЗД е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и на гарантираното с чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България и с чл. 20 и чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г., следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Подчертано е, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Посочено е, че създаването на трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания, е възможно и между лица, които не се намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. При липса на нормативна уредба рестриктивното изброяване на хипотези на такава привързаност би било лишено от законово основание, а примерното изброяване крие опасност от непредвиждане на породени от житейското многообразие случаи, в които ще е справедливо получаването на обезщетение за неимуществени вреди. За да се избегне накърняване на принципа за справедливост, следва да се допусне като правна възможност обезщетяването и на други лица, извън близкия родствен и семеен кръг на починалия, но само в изключителни случаи - когато претендиращият обезщетение докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето.

С горецитираните постановени по реда на чл. 290 ГПК решения е прието, че за да се приеме, че между изброените с тълкувателния акт роднини е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Тази близост обичайно е резултат на тежки житейски ситуации, обуславящи нуждата от по-интензивно общуване между починалия родственик и претендиращия обезщетение и от изграждане на връзка, по-здрава от обичайната за съответния вид родство. Посочено е, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка в отношенията между братята и сестрите е посочено израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина.

Обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на даденото с него разрешение на правния въпрос с цитираната практика на ВКС.

Горният извод за допускане на касационно обжалване по формулирания от касатора първи правен въпрос изключва необходимостта от обсъждане допускането до касационно обжалване на въззивното решение по останалите поставени от касатора въпроси, които в относимата им към правилното решаване на спора част ще бъдат предмет на обсъждане от Върховния касационен съд с решението по съществото на спора. По същите доводи не следва да бъде обсъждана и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение