Определение № 229 от 10.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 3074/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК във вр. с пар. 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК ДВ бр.86 от 27.10.2017г., образувано по касационна жалба на ответника [фирма] против Решение № 189 от 18.10.2017г. по в.гр.д.№ 384/2017г. на Пловдивския АС, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 1775/2016г. на ОС Пловдив за прогласяване нищожността на клаузата на т.11.1.3 /при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по чл.4.1а и не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му - най-малко с един пункт/ от Раздел II от Условията за усвояване, обслужване и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит № Т./24.04.2008г., сключен между ищеца - кредитополучател Х. Х. и банката, като неравноправна на основание чл.146,ал.1 във вр. с чл.143 З. и осъждане на банката да заплати на ищеца на основание чл.55,ал.1,предл първо ЗЗД сумата 21 647лв. получена без основание /надвнесена/ лихва по договора през периода 24.08.2011г. - 22.04.2016г., ведно със законната лихва от 18.07.2016г. В касационната жалба се поддържа довода, че по иска за нищожност на клаузата на т.11.1.3., дадената правна квалификация - 143,ал.1,т.18 З. е неправилна, тъй като хипотезата „други подобни условия“ е приложима, когато не е налице някоя от хипотезите на т.1-17; че когато неравноправната клауза касае лихвата, приложима е специалната хипотеза на т.12 на чл.143 З.. Касаторът оспорва правилността на извода за нищожност на тази клауза. Посочва, че тя съдържа две уговорки: за фиксиран минимален размер на годишния лихвен процент /ГЛП/, която е равноправна, тъй като е ясна цифрова величина, която не подлежи на промяна; а по отношение на втората уговорка за увеличаване на ГЛП, която следва да бъде квалифицирана по т.12 на чл.143 З., приложима е разпоредбата на чл.41,ал.1 във вр.с пар.4 ПЗР на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребителите, което изрично възражение не било обсъдено от въззивния съд. Посочва се, че законовата възможност по чл.41,ал.1 ЗКНИП за предсрочно погасяване на ипотечни кредити изключва приложението на т.12 на чл.143 З., тъй като предвижда право на отказ от договора, каквото действие е предсрочното погасяване на кредита. По отношение на иска по чл.55,ал.1 ЗЗД се поддържа, че изводът за предвидено в т.10.5 от Условията намаляване на ГЛП при намаляване на индекса /E./ е необоснован; че не е обсъдено възражението на банката за правната същност и последиците на извършеното предсрочно погасяване на кредита, както и други евентуални възражения; че изводът на неоснователност на довода за погасяване на вземането по чл.55,ал.1 ЗЗД с тригодишна давност е неправилен. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите „при предпоставките на чл.280,ал.1,т.1-3 ГПК“: 1/ Каква е правната квалификация на клаузата за едностранно увеличаване на лихвата /цената/ по т.12 или по т.18 на чл.143 З. и приложима ли е разпоредбата на чл.41,ал.1 ЗКНИП на основание пар.4 по отношение хипотезата на т.12 на чл.143 З.. Във връзка с въпроса се цитира решение № 201 по т.д.№ 2780/15 на 2 т.о., съгласно което, лихвата е цената на заетите парични средства, което съставлява основание за квалификация на клаузата за увеличение на лихвата по специалната хипотеза на т.12 на чл.143 З.. Поддържа се, че в противоречие с цитираното решение на ВКС, в обжалваното решение дадената квалификация е по т.18. 2/ Равноправна и действителна ли е клаузата за фиксиран минимален размер на ГЛП. Поддържа се, че в решението по в.т.д.№ 558/2014г. на Варненския ОС е прието, че липсата на увеличение на лихвата над фиксирания минимален размер, е основание искът по чл.55,ал.1 ЗЗД да бъде отхвърлен, а „това противоречи на присъдената с обжалваното решение много по-голяма сума /11 068 евро/ от тази над фиксирания ГЛП /съгласно счетоводната експертиза разликата за 3 години е 81 евро, а за пет - 653 евро/ и обуславя значението на въпроса за правилното решаване на делото“. 3/ Каква е правната същност на „П.“; Не съдържа ли „П.” насрещни и съгласувани волеизвления на страните за размера на дължимата по кредита сума към датата на погасяването; Не обвързва ли сумата за „П.” страните относно размера на дълга; Не следва ли банката да отговоря само за суми, получени над сумата за „П.”. Посочва се, че въпросите за от съществено значение за правилното решаване на делото, защото отговорите могат да обосноват изцяло неоснователност на осъдителния иск и че на касатора „не е известна задължителна практика“. 4/ Каква е правната същност и обвързва ли страните двустранно подписания „ПП“ към индивидуално уговорения анекс, който съдържа ясни цифрови величини за размера на дължимата лихва или не. Посочва се, че въпросът е от съществено значение за правилното решаване на делото, тъй като съгласно счетоводната експертиза, разликата в сумите за лихва съобразно този „ПП“ е за 3 години -380 евро, а за пет- 1 229, а не присъдените 11 068 евро, както и че на касатора „не е известна задължителна практика“. 5/ Приложими ли са указанията за петгодишната погасителна давност, дадени в ППВС 1/79г. по отношение на изменението на чл.111,б.“б“ЗЗД, прието 14 години по-късно - през 1993г. или не. Касаторът посочва, че „не му е известна задължителна практика“. В писмен отговор ищецът Х. Х. оспорва основателността на искането за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: По иска за прогласяване на нищожността на клаузата на т. 11. 1. 3. от раздел ІІ от условията за усвояване, обслужване и изпълнение на задълженията по договора за кредит въззивната инстанция е обсъдила твърдението в исковата молба за нейната неравноправност като предвиждаща само увеличение на лихвения процент при наличието на определени предпоставки, но не и неговото намаляване като ищецът е твърдял, че предсрочно е погасил кредита и е внесъл недължимо надвзета лихва с всяка месечна вноска. Мотивирала е, че неравноправност е налице когато клауза от сделка създава за една от страните повече права и поставя другата в зависимост, която съдържа елемент на принуда и води до неравновесие, а след като е предвидена възможност само за увеличаване на лихвения процент, очевидно тя е единствено и само в полза на банката. Приела е, че е налице хипотезата на чл. 143, т. 18 от З. /редакция ДВ бр. 99/2005г./, действаща към момента на подписването, поради което, на основание чл. 146 от З., е нищожна. По осъдителния иск е обсъдила, че поради нищожност на клаузата на т. 11. 1. 3., тя може да бъде заместена от съответна уговорка от Общите условия, ако има такава и, че в т. 10. 5. от Условията по кредити на физически лица-ипотечни кредити е предвидена възможност за промяна на лихвения индекс /променливата компонента, включена при формирането на общия лихвен процент/, както при увеличаване, така и при намаляване на съответната стойност, т.е. предвидена е възможност за промяна и на общия лихвен процент. Посочила е, че при подписването на договора лихвата е била определена като сбор от две компоненти: постоянна в размер на 2. 441 пункта, действаща през целия период на договора и променлива - 1 м. E., чийто размер, към момента на подписването е 4.359%, а общият размер на лихвата е бил 6.80%. и че според заключението на счетоводната експертиза, за периода 24.08.2011. - 22.04.2016г., ищецът е заплатил лихва в общ размер от 18 137.04 евро. При съобразяване с механизма на определяне на общия лихвен процент, формулиран в договора за кредит и в общите условия към него, е приела, че дължимата лихва за периода е била в размер на 7 069.10 евро - т.е. че е налице разлика от 11 067.94 евро, която следва да бъде присъдена на ищеца, тъй като отсъства основание банката да я получи. Обсъдено е и е счетено за неоснователно възражението на ответника за погасяване с тригодишна давност на вземането с мотива, че давностният срок за вземане, което произтича от неоснователно обогатяване е пет години. Отречена е основателността на тезата на оттевника, че се касае за вземане за обезщетение. По възражението на ответника, че със сключения към първоначалния договор анекс, с чието подписване ищецът е приел, че дължимата от него сума е 159 069.70 евро /определена и при приложението на клаузата на т. 11. 1. 3. раздел ІІ от условията за усвояване, обслужване и изпълнение на задълженията по договора за банков кредит/, и я е платил, е налице индивидуално уговаряне, са изложени мотиви, че анексът от 23.02.2011г. включва само подписването на нов погасителен план, като на практика се променя само срокът на действие на договора; че анексът не предвижда изменение на останалите уговорки, включително и тази, прогласена за нищожна, а изпълнението по нищожен договор не води до неговото саниране. Неоснователността на искането за допускане на обжалването по първия въпрос произтича от обстоятелството, че неправилната правна квалификация на иска /извън хипотезата на нарушаване принципа на диспозитивното начало в процеса и произнасяне извън определения от страните предмет на делото и обхвата на търсената защита/ е въпрос относим към правилността на решението - ТР №2 от 29.02.2012г. по тълк.д.№ 2/2011г. на ОСГТК на ВКС. Правната квалификация на исковата претенция, с която е сезиран съдът обуславя правилността на решението, която подлежи на проверка само при допуснато касационно обжалване. Доводът за неправилна квалификация на иска е такъв за неправилност на решението и не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването. При отсъствие на надлежно формулиран въпрос с характеристиката на правен, ирелевантно е, и не подлежи на обсъждане въведеното от касатора допълнително основание /твърдението за противоречие на обжалвания акт с решението на ВКС по т.д.№ 2780/15 на 2 т.о./. Въззивната инстанция не е изложила съображения, че страните са постигнали уговорка за фиксиране на минималния размер на годишния лихвен процент, поради което вторият въпрос е изцяло хипотетичен, предпоставен е от твърдение на касатора /което не намира основание в мотивите на обжалваното решение/ за фиксиран минимален размер на ГЛП. Паралелно с това необоснована е и поддържаната допълнителна предпоставка, тъй като липсват доказателства за влизане в сила на решението по т.д.№ 558/2014г. на ОС Варна в сила. Ако в т.3 от изложението под „П.“ касаторът има предвид погасителния план по кредита, а в т.4 под „ПП“ - погасителен план, третата и четвърта група въпроси нямат правна характеристика, те са хипотетични, самоцелни и без конкретна връзка с решаващите мотиви на обжалваното решение. Поради това те не могат да послужат като общо основание за допускане на факултативния касационен контрол, а „неизвестността“ да съществува задължителна съдебна практика, не е сред допълнителните предпоставки по т.1-3 на чл.280,ал.1 ГПК в приложимата редакция. Петият въпрос няма връзка с изводите в обжалваното решение, с които са отречени основателността на тезата на ответника за погасяване с кратката погасителна давност на вземането, произтичащо от неоснователно обогатяване и основателността на довода му, че това е вземане за обезщетение. Съставът на АС не е излагал съображения за приложимостта на ППВС № 1/79г. по „отношение на изменението на чл.111,б.“б“ЗЗД, прието 14 години по-късно“. Както се посочи, „неизвестността“ да съществува задължителна съдебна практика, не е законово основание по чл.280,ал.1, т.1-3 ГПК. Формалното посочване в последния абзац на изложението, че са „налице предпоставките по чл.280,ал.1,т.1-3 ГПК“ без по всеки конкретен въпрос да е наведено ясно допълнителното основание, води до отсъствие на последното. Ако въззивният съд не се е произнесъл по заявен от страната правен довод, каквито твърдения се съдържат в изложението, този пропуск следва да бъде релевиран чрез поставяне на адекватен процесуалноправен въпрос, какъвто липсва в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК. С оглед изхода на производството касаторът следва да заплати на насрещната страна поисканите и доказани разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба - сумата 2 000лв. по договор за правна защита и съдействие от 27.11.2017г., в който е отразено заплащането на договореното възнаграждение от 2 000лв. в брой. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на I т.о.