Определение № 1512 от 07.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2114/2023 г.

Производството е по реда на чл. 396, ал. 2, изр. трето ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 14049/23.06.2022 г. на М. Г. Д. и частна касационна жалба вх. № 14245/27.06.2022 г. на И. К. Д., подадени срещу определение № 1304 от 17.05.2022 г. по ч. гр. д. № 20221000501275/2022 г. на Апелативен съд – София, поправено по реда на чл. 247 ГПК с определение по същото дело № 1431 от 01.06.2022 г.

С атакуваното пред ВКС определение Апелативен съд – София е отменил определение № 3256 от 11.04.2022 г. по гр. д. № 3727/2022 г. на Софийския градски съд и вместо това е допуснал обезпечение на бъдещи искове с правно основание чл. 72 ЗС, във вр. с чл. 70, ал. 3 ЗС, предявими от „Тобо-Прес“ ЕООД срещу М. Г. Д., И. К. Д., К. Й. П., В. И. Х. и Т. Г. Ц., за осъждане на всеки един от ответниците да заплати на бъдещия ищец сумите, съответно, от по 50 000 лв., представляващи частични искове от общ такъв в размер на 2 095 867.43 лв., чрез налагане на запор върху всички открити банкови сметки на всеки един от бъдещите ответници до сумата от по 50 000 лв. за всеки един от тях в посочени банки.

В определението е прието, че по делото е предявена молба за допускане обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл. 72 ЗС, във вр. с чл. 70, ал. 2 ЗС. Визирано е, че нормата на чл. 391 ГПК изисква кумулативното наличие на няколко положителни предпоставки за допускане обезпечение на иска (вкл. и бъдещия): искът да е допустим; приложените писмени доказателства към молбата да сочат на вероятната му основателност; да е налице обезпечителна нужда, исканата обезпечителна мярка да е подходяща - да отговаря на обезпечителната нужда.

Софийският апелативен съд е изложил, че съгласно ТР № 6/14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, преценката за вероятната основателност на иска следва да се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства, а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, при представяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл. 180 и чл. 181 ЗЗД. Приел е, че представените от молителя-бъдещ ищец писмени доказателства не установяват по убедителен начин твърдението му, че при сключване на предварителния договор от м. юни 2017 г. му е било предадено владението по отношение на 75% от имот, представляващ ПИ, находящ се в [населено място],[жк], с площ от 2280 кв.м, пл. № * от кв. 88 по плана на [населено място]. В тази връзка е изложил, че предварителният договор е именован като такъв за учредяване право на строеж срещу задължение за построяване на жилищна сграда, а не за покупко-продажба на недвижим имот, но според съдържанието на чл. 5 от същия страните са се съгласили, че в 7-дневен срок от заверката на протокол за откриване на строителна площадка, собствениците на имота се задължават да прехвърлят в полза на строителя или на посочени от него лица идеални части от правото на собственост върху имота, съсобствени на обектите и припадащите им се идеални части от общите части на сградата, върху които строителят има учредено право на строеж. Това съглашение въззивният съд е приел, че има характеристиките на предварителен договор по чл. 19 ЗЗД.

Съдът е съобразил, че изхождайки от разпоредбата на чл. 70, ал. 3 ЗС, доктрината и съдебната практика приемат, че фактическа власт, упражнявана въз основа на сключен със собственика предварителен договор за продажба на недвижим имот, съставлява владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Определяйки купувача по предварителния договор като владелец, законодателят е съобразил целта, с която се сключва такъв договор - придобиването на собствеността. В тази връзка и молителят твърди в случая, че като строител-приемател по предварителния договор е упражнявал фактическа власт върху 75 % от имота.

Така изложеното е дало основание на Софийския апелативен съд да заключи, че съвкупният анализ на всички представени от молителя доказателства обосновава извод за вероятната основателност на бъдещия иск, доколкото на този етап те сочат на наличие на облигационна връзка между страните по бъдещото исково производство като по предварителен договор по смисъла на чл. 19 ЗЗД. Посочил е, че за нуждите на обезпечителното производство не е необходимо молителят да установява при условието на пълно и главно доказване факта на предаване владението на имота. Намерил е и че в случая несъмнено е налице и обезпечителна нужда за молителя от обезпечаване на бъдещите му искове, предвид техния осъдителен характер и с оглед размера им, доколкото винаги е налице опасност бъдещите ответници да се разпоредят в чужда полза с имуществото си, за да препятстват упражняването правата на молителя при евентуално позитивно решение за него. Счел е за адекватна поисканата обезпечителна мярка - налагането на запор върху банковите сметки на бъдещите ответници до размера на цената на бъдещите искове спрямо всеки един от тях. Допуснал е обезпечението при условията на парична гаранция от общо 25 000 лв. (10 % от левовата равностойност от сбора на цената на бъдещите искове спрямо всеки един ответник). Дал е 1-месечен срок за предявяване на исковете.

М. Д. счита обжалваното от нея определение за незаконосъобразно и необосновано.

В изложението към касационната жалба формулира следния въпрос: Съставлява ли „подобрение“ по смисъла на чл. 72 ЗС урегулирането на поземлен имот, ако вследствие на осъществената административна процедура по промяна на статута и предназначението на имота се е увеличила неговата стойност.

По отношение на този въпрос се твърдят основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 (противоречие с ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г.) и т. 3 ГПК.

И. Д. атакува определението на Софийски апелативен съд, като недопустимо и неправилно. Оспорва материалноправната си легитимация.

В изложението към тази частна касационна жалба са формулирани следните въпроси:

1. В случаите, в които предварителен договор за продажба на недвижим имот, притежаван в режим на СИО, е сключен само от единия от съпрузите, без участието на другия, легитимиран ли е неучаствалият в сделката съпруг да отговаря по предявен иск по чл. 72 ЗС, във вр. с чл. 70, ал. 3 ЗС за извършените от купувача подобрения в имота;

2. Какви са изискванията за формата и съдържанието на предварителния договор по чл. 19 ЗЗД, за да бъде договорът годно основание за възникване и съществуване на валидно облигационно договорно правоотношение с насрещни права и задължения, включително в хипотезата на чл. 70, ал. 3 ЗС;

3. Съставлява ли „подобрение“ по смисъла на чл. 72 ЗС урегулирането на поземлен имот, ако вследствие на осъществената административна процедура по промяна на статута и предназначението на имота се е увеличила неговата стойност.

По първия въпрос се визира основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липса на практика на ВКС по него. По втория въпрос жалбоподателят се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид противоречие с приетото в: решение № 94/28.08.2019 г. по гр. д. № 3612/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 180/26.05.2014 г. по гр. д. № 7686/2013 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 367/27.01.2015 г. по гр. д. № 5852/2013 г. на ВКС, ІV г. о. По третия въпрос отново се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид противоречие на определението на САС с приетото в ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г.

Постъпил ли са отговори на касационните жалби от „Тобо-Прес“ ЕООД, в които са изложени съображения за неоснователността на последните.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното:

Частните касационни жалби са подадени в срок, от надлежни страни, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване.

Разпоредбата на чл. 396, ал. 2, изр. трето урежда, че определенията на въззивния съд, с които е допуснато обезпечение, подлежат на обжалване пред ВКС, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съображенията му за това са следните:

В случая нито един от визираните от двамата жалбоподатели въпроси не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Това не е било и необходимо, с оглед характера и спецификите на производството по чл. 390 ГПК, в което от молителя не се изисква пълно и главно доказване на претенцията, съдът не решава спора по същество, а преценява най-общо дали искът е допустим и вероятно основателен, още повече, че в случая вероятната основателност е гарантирана по реда на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК. Така, както са формулирани, тези въпроси подлежат на разглеждане в исковото производство, а не в това по обезпечаване на иска. Ето защо не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване на определението.

Същевременно обжалваното определение е валидно и допустимо.

Касационно обжалване, обаче, следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на определението в атакуваната част, поради явно несъобразяване на наложената обезпечителна мярка с обезпечителната нужда.

Видно от молбата по чл. 390 ГПК, в нея ясно и недвусмислено е заявено, че бъдещият иск, предявен като частичен, ще е в размер на 200 000 лв., от които 50 000 лв. ще се претендират общо от ответниците М. Д. и И. Д.. Доколкото в молбата не се сочи, че ще бъде ангажирана солидарната отговорност на тези двама ответници, нито такава отговорност е налице по силата на закон или договор (чл. 121 ЗЗД) при претенция по чл. 72 ЗС, следва да се приеме, че срещу всеки от тях бъдещият иск е за сума в размер на 25 000 лв.

При това положение неоправдано се явява налагането на запор върху банковите сметки на всеки от жалбоподателите за сума в размер до 50 000 лв., вместо до 25 000 лв. Това обуславя отмяна на определението на въззивния съд в частта, с която е наложен запор над сумата от по 25 000 лв. В останалата част определението на съда е съобразено с изискванията на закона и с обезпечителната нужда.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,