Определение № 2275 от 30.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4033/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 6192/14.05.2025 г., подадена от адвокат Й. Й., като пълномощник на ЧСИ Р. К. с рег. № 731 на КЧСИ и с район на действие ВТОС, против решение № 163 от 26.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1167/2024 г. по описа на Окръжен съд - Велико Търново, в частта му имаща характер на определение, с която е потвърдено, постановеното по реда на чл. 248 ГПК, определение № 2344 от 24.10.2024 г. по гр. д. № 853/2023 г. по описа на Районен съд - Велико Търново. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се отмяната му и присъждане на ЧСИ Р. К. на направените разноски за адвокат в пълния заплатен размер. Жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Насрещната страна П. С. С. не е подала писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационна проверка, настоящият състав съобрази следното: С определение № 2344 от 24.10.2024 г. по гр. д. № 853/2023 г. по описа на Районен съд - Велико Търново е оставена без уважение молбата от адвокат В. – пълномощник на ЧСИ Р. К., за изменение на постановеното по делото решение № 1080 от 19.07.2024 г., в частта за разноските. С посоченото решение е уважено възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК от насрещната страна на претендираното от ЧСИ Р. К. адвокатско възнаграждение от 3000 лева и същото е редуцирано до сумата от 1000 лева. С определението по чл. 248, ал. 3 ГПК Районен съд - Велико Търново е констатирал, че производството не разкрива значителна фактическа и правна сложност; проведени са четири съдебни заседания, три от които са свързани с отлагане на делото за събиране на едно доказателство; обема, вида и качеството на свършената работа, но отчитайки също, че определяща за платеното възнаграждение е била цената на иска, която е висока, поради което няма основание за изменение на решението, в частта за разноските. За да потвърди това определение Окръжен съд - Велико Търново е изложил, че с оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС, определените с НМРАВ № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват и база за определяне на дължимото на страната според изхода на делото възнаграждение по чл. 36, ал. 2 ЗАдв., като основният критерий при преценката за това е дали размерът на адвокатското възнаграждение е справедлив и обоснован с оглед фактическата и правна сложност на делото. Приел е, че така намаленият размер до сумата от 1000 лева се явява съответен както на фактическата и правна сложност на делото, така и на реалната ангажираност на адвоката на ответника в съдебните заседания. Не са налице основания за промяна на този размер. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В представеното по делото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят е формулирал следните правни въпроси: 1. „Налице ли са предпоставки за намаляване размера на адвокатското възнаграждение при необосновано възражение за неговата прекомерност?“; 2. „Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви по всички направени в частната жалба доводи и оплаквания, свързани с разноските за адвокатското възнаграждение и да изложи съображения по тях?“; 3. „Какви са обстоятелствата, които съдът следва да отчита при преценка на възражение за прекомерност на договореното и заплатено от насрещната страна адвокатско възнаграждение?“; 4. „При извършване на преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК следва ли съдът да съобрази вида и характера на спора, неговия предмет – дали са предявени един или няколко искове; защитавания материален интерес /цената на предявените искове/, обема на материали и доказателства по делото, значимостта на защитата за интересите на представлявания; броя на съдебните заседания, в които адвокатът е участвал; видът и количеството на осъществената от адвоката работа по делото и др.? Може ли съдът да направи извод относно размера на дължимото адвокатско възнаграждение, без да извърши конкретна преценка по тези критерии?“; 5. „Длъжен ли е съдът при преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение и когато прави извод за тяхното намаляване, да изследва и анализира всички относими за тази преценка обстоятелства, в т. ч. фактическата и правна сложност на делото и да изложи мотиви относно начина, по който я е установил?“ и 6. „Следва ли съдът да съобрази настъпили към момента на произнасянето му изменения в националната уредба на адвокатските възнаграждения, а именно изменение и допълнение на Наредба № 1/2004 г. /ДВ, бр. № 14 от 18.02.2025 г./, с които е премахнато ограничението за минимален размер на договаряното адвокатско възнаграждение?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на Върховен касационен съд, както следва: определение № 4107 от 18.09.2024 г. по ч. гр. д. № 3089/2024 г., II г. о. /по първия въпрос/, определение № 4107 от 18.09.2024 г. по ч. гр. д. № 3089/2024 г., II г. о., определение № 6015 от 20.12.2024 г. по ч. гр. д. № 2577/2024 г., II г. о., определение № 1990 от 22.04.2025 г. по гр. д. № 3537/2024 г., IV г. о. и определение № 4388 от 19.12.2022 г. по ч. гр. д. № 4538/2022 г., IV г. о. /по втория въпрос/, определение № 6015 от 20.12.2024 г. по ч. гр. д. № 2577/2024 г., II г. о., определение № 150 от 16.01.2025 г. по ч. т. д. № 2767/2024 г., II т. о., определение № 1990 от 22.04.2025 г. по гр. д. № 3537/2024 г., IV г. о., определение № 220 от 20.01.2025 г. по гр. д. № 2781/2024 г., III г. о., определение № 1420 от 24.03.2025 г. по гр. д. № 764/2024 г., IV г. о., определение № 4107 от 18.09.2024 г. по ч. гр. д. № 3089/2024 г., II г. о., определение № 1151 от 11.04.2025 г. по ч. т. д. № 581/2025 г., I т. о., определение № 585 от 25.02.2025 г. по ч. т. д. № 95/2025 г., II т. о. и определение № 1313 от 29.04.2025 г. по ч. т. д. № 2565/2024 г., II т. о. /по третия, четвъртия и петия въпроси/, а шестият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като по него няма постановена съдебна практика. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуални въпроси не могат да послужат, като основание за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос не отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в обжалвания акт не е прието, че възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на ищцата е немотивирано. Вторият въпрос е обуславящ, но не се установява да е решен в противоречие с цитираната и служебно известна на настоящия състав практика на ВКС. Константно в практиката е прието, че задължение на въззивния съд при извършваната по реда на инстанционния контрол преценка за законосъобразността на обжалвания пред него акт на първата инстанция, е да обсъди и мотивирано да отговори на всички наведени от страните доводи и възражения, включително и да изложи мотивирани съображения по релевираните в жалбата оплаквания на страната, като формира свои изводи по предмета на производството. Частният жалбоподател не е посочил, кои точно негови доводи и оплаквания не са били обсъдени от въззивния съд. Оплакванията му са свързани с правилността на крайните изводи на съда, които не подлежат на проверка в настоящото производство, в случай, че не са налице предпоставки за допускане на касационна проверка на акта му. Третият, четвъртият и петият въпроси са също относими, отнасят се до критериите за намаляване на претендираното адвокатско възнаграждение, но същите са решени от въззивния съд изцяло в съответствие с практиката на ВКС. В нея е прието, че при зачитане на задължителния характер на постановеното от СЕС решение С-438/2022 г., съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Тези размери могат да служат единствено за ориентир, като от значение за определяне на цената на предоставените адвокатски услуги са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. Окръжен съд - Велико Търново е изложил обосновани мотиви за фактическата и правна сложност на спора и действително извършената от адвокат В. работа. Съдът е разгледал спора и по същество, тъй като е бил сезиран с въззивна жалба срещу цялото отхвърлително решение и е преценил, че не са налице основания да се ревизират присъдените от районния съд на страната разноски за адвокатско възнаграждение. Спорът се свежда само до действията на частния съдебен изпълнител по изп. д. № 136/2017 г. по определяне на началната цена по публичната продан на гаража, собственост на ищцата, а предявените частични имуществени претенции са с цена съответно 5100 лева – главница и 100 лева – лихва. Шестият поставен въпрос, по който жалбоподателят твърди, че липсва постановена практика е неотносим, тъй като от значение за определянето на възнаграждението е уредбата, която е действала към момента на сключване на договора за правна помощ и съдействие. В случая представеният по делото договор между ЧСИ Р. К. и адвокат В. е сключен 24.10.2023 г., тоест много преди посоченото изменение и допълнение на Наредба № 1/2004 г. /ДВ, бр. № 14 от 18.02.2025 г./. Ето защо, не следва да се обсъжда наличието на поддържаното от частния жалбоподател специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В обобщение на изложеното, не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение