Определение № 50188 от 03.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2642/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано e по касационна жалба на М. Г. И. срещу въззивно решение № 103 от 04.05.2022 г. по в.гр.д. № 71 /2022 г. на Сливенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1486 от 20.12.2018 г. по гр.д. № 60 /2018 г. на Сливенския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен поради погасяването му по давност предявеният от жалбоподателката срещу ГД „Изпълнение на наказанията“ иск по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.211 ЗМВР (отм.) за признаване за установено, че ищцата има право на допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа (на тримесечие) за периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2013 г.. Ответникът по касационната жалба ГД „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в установения срок от страна по делото срещу въззивно решение, постановено по неоценяем иск, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от правна страна следното: Искът за установяване на правото на служителя за компенсация с допълнителен платен годишен отпуск е установителен. Правният интерес на ищеца се извежда от необходимостта за установяване по съдебен ред на предпоставките, при които възниква правото му да бъде компенсиран с допълнителен отпуск за положен труд в извънработно време, което се оспорва от ответника. Ответникът е направил възражение за неоснователност на иска поради погасяването му по давност. С оглед разпоредбата на чл.59 ЗДСл. правото на ползване на неизползваните отпуски, на които ищцата е имала право от 2010 г., се е погасило с изтичането на две години, като за допълнителния платен отпуск през 2013 г., тази давност е изтекла в края на 2015 г., а предявеният от ищцата иск е от 05.01.2018 г. Така с оглед цитираните разпоредби ползването на платен отпуск е погасено по давност за периода от 2010 г. до 2013 г. Поради което и с оглед своевременното възражение на ответника, предявеният за този период иск е следвало да се отхвърли като неоснователен. Ищцата е имала право на допълнителен платен отпуск за периода от 2003 г. до 2009 г., по делото не са представени доказателства ищцата да е поискала да и бъде разрешено ползване на допълнителен отпуск и това да и е било отказано. Едва ако работодателят откаже на служителя да му предостави такава възможност, за служителя възниква право да поиска от съда защита на правото си. Така за всяка една от посочените години от 2003 до 2009, след изтичането на всяка, ищцата е можела, като спази съответната процедура, да поиска от работодателя да и бъде разрешено ползването на платен отпуск. Безспорно е, че погасителна давност не може да започне да тече преди правото, което се претендира, да е възникнало. След отпадане на забраната за компенсиране на извънреден труд с почивка е създадена възможност служителят да извърши компенсация с едностранно изявление, ако в определен срок тя не бъде извършена от работодателя. Потестативното право на работника да извърши компенсация възниква с изтичането на крайния срок, в който работодателят е длъжен да я извърши. Това потестативно право се погасява с тригодишна давност. Така в случая ищцата е следвало да претендира правото си на допълнителен отпуск за 2003 г. до края на 2006 г., за 2004 г. - до края на 2007 г., за 2005 г. - до края на 2008 г., за 2006 г. - до края на 2009 г, за 2007 г. - до края на 2010 г., за 2008 г. - до края на 2011 г. и за 2009 г. - до края на 2012 г.. Искът е предявен на 02.02.2022 г. (всъщност на 05.01.2018 г.), поради което възражението за погасителна давност е изцяло основателно. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне по изведения от жалбоподателя материалноправен въпрос: Възможно ли е при висящо служебно правоотношение да се погасят по давност неупражнените права на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл.229, ал.1, т.9 (предишна т.8) ЗМВР от 1997 г. (отм.) и по чл.212, ал.1, т.3 ЗМВР от 2006 г. (отм.), възникнали по силата на посочените правни норми по двата (отменени) ЗМВР в периода от 2003 до 2014 г., включително с оглед вида, естеството и правната регламентация на правата? Той се свежда до материалноправният въпрос за естеството на правото на допълнителен отпуск по чл.229 ал.9 (предишна ал.8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006 г. (отм.) и наличието на срокове за упражняването му, както и възможно ли е погасяването му по давност поради неупражняване. Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, въпросът е обуславящ. Въпросът е разрешен в противоречие с посоченото от жалбоподателката решение № 174 от 13.11.2020 г. по гр.д. № 4893 /2019 г. на ІІІ г.о. на ВКС, с което в отговор на правен въпрос и при позоваване на приетото с решение № 197 от 07.10.2019 г. по гр.д. № 786 /2019 г. на IV г.о. на ВКС, е прието следното: Правото на допълнителен отпуск за превишаване над 50 часа на нормативно установеното работно време е непарично. Това следва от обстоятелството, че за разлика от разпоредбите в КТ (чл.176, ал.3) и ЗДСл (чл.59, ал.6), нормите на ЗМВР не предвиждат възможност държавният служител в МВР да упражни това право с едностранно волеизявление… Отменените закони за МВР изрично забраняват този отпуск да се компенсира с парично обезщетение (чл.229, ал.4 от ЗМВР от 1997 г.(отм.) и чл.212, ал.4 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), освен при прекратяване на служебното правоотношение. След като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението… Възникналите при действието на отменените нормативни актове (закони за МВР от 1997 г. и 2006 г.) права продължават да съществуват, не могат да бъдат упражнени едностранно и поради това давност за тях не започва да тече, докато правоотношението съществува, без оглед момента на отмяна на законите, които са ги уреждали. С това е осъществено основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателката не дължи държавна такса за разглеждане на касационната и жалба. Воден от изложеното съдът