Определение № 563 от 24.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2238/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца А. А. И. против определение № 17301/17.09.2025 г., постановено по ч.гр.д. №6974/2025 г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено Определение №20436/08.05.2025 г. по гр.д. №25439/2025 г. на Районен съд –София, с което е върната на основание чл.130 ГПК исковата молба с вх. №158245/07.05.2025 г. на А. А. И. срещу Сдружение „Българска федерация плувни спортове“ (БФПС) и производството е прекратено. Жалбоподателят атакува въззивното определение като неправилно – постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Счита, че въззивният съд не е обсъдил доводите му, че не е член на Българската федерация по плувни спортове, поради което не би могъл да предяви иск по чл.25, ал.5 и ал.6 ЗЮЛНЦ. Същевременно предвид разпоредбата на чл.21, ал.3 от Устава на БФПС членове на федерацията могат да бъдат само юридически лица (напр. спортни клубове). Сочи, че е лишен от право на съд, което противоречи пряко на чл.6, пар.1 от Европейската конвенция за правата на човека (право на справедлив съдебен процес) и на чл.56 Конституцията на Република България (право на защита на гражданите при нарушени права или законни интереси). Същевременно наложената му санкция пряко засяга правото му на труд и личната му реализация като професионален спортист. Не споделя виждането, че може да си търси правата единствено и само по реда на чл.49 ЗЗД. Позовава се на практикана на ВКС, че правен интерес от предявяване на установителен иск е налице винаги, когато ищецът твърди, че притежава едно право, а ответникът оспорва или смущава това негово право с фактически или правни действия. Намира за неправилно приетото от съда, че процесните актове /решения на Дисциплинарна комисия към БФПС и на Апелативна комисия към БФПС/ не са правни сделки и поради тази причина не подлежат на съдебен контрол и не може да се иска установяването на тяхната нищожност. Моли да бъде отменено обжалваното определение и делото да бъде върнато на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК, като касационният жалбоподател сочи следните правни въпроса, обусловили изхода на спора: „1/ Допустимо ли е спортист (работник/служител) да оспорва решенията на органите на федерацията (която е ЮЛНЦ), ако не е член на това ЮЛНЦ и по закон/устав не може да бъде и по какъв ред и къде да ги оспори?; 2/ Ако решенията на органите на ЮЛНЦ засягат пряко правата и задълженията му и ги накърняват (състезателни и трудови), то той има ли право на съдебен контрол, какъв и може ли да иска прогласяването им за нищожни?“. Позовава се на съдебна практика: решение № 32/ 26.02.2015г. по гр.д.№ 6048/2014г. на ВКС, решение № 10/21.04.2015г. по гр.д.№ 3814/2014г. на 4-то гр.о. на ВКС, определение № 269/30.04.2014г. по ч.гр.д.№ 1192/2014г. на ВКС, решение № 230/28.06.2012г. по гр.д.№ 583/2011г. на ВКС и ТР №1 от 07.03.2019г., тълк.д. №1/2018г. на ОСТК на ВКС, относима към правния интерес от установителен иск, но счита, че по поставените въпроси липсва съдебна практика на ВКС, като те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпреки формалното посочване на основанието за допускане до касация по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК не се излагат никакви доводи за недопустимост или очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд. Производството е образувано по искова молба от А. А. И., с която е предявен срещу Сдружение „Българска федерация плувни спортове“ (БФПС) иск за признаване на нищожност на Решение № 1/30.01.2024г. на Дисциплинарната комисия към БФПС и на Решение № 1/14.03.2024г. на Апелативната комисия към БФПС, с които на А. А. И. е наложено дисциплинарно наказание -лишаване от състезателни права за 2 години (до 14.03.2026 г.) и глоба в размер на 1000 лева. Първоинстанционният съд е приел, че съгласно Закона за физическото възпитание и спорта (ЗФВС) спортните федерации осъществяват дейността си въз основа на приети от тях правила за провеждане на състезанията от държавния спортен календар и на други състезания по съответния вид спорт, което е израз на принципа за самоуправление. Спорните федерации са сдружения с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност (чл.18, ал.1 ЗФВС) и на съдебен контрол за законосъобразност и съответствие с устава подлежат само решенията на общото събрание, съгласно чл.25, ал.4 и, ал.6 вр. чл.37, ал.1 от ЗЮЛНЦ. Решенията на органите на сдружението, които са взети в противоречие със закона, устава или предходно решение на общото събрание, могат да бъдат оспорвани пред общото събрание по искане на заинтересуваните членове на сдружението или на негов орган, отправено в едномесечен срок от узнаването им, но не по- късно от една година от датата на вземане на решението. Въз основа на гореизложеното и предвид регламентирания в ЗЮЛНЦ специален ред за защита срещу решенията на органите на сдружението, взети в противоречие със закона, устава или предходно решение на общото събрание, съдът е заключил, че защитата по реда на чл.124, ал.1 ГПК, се изключва, тъй като е налице друг път на защита, какъвто е конститутивният иск. Позовал се е на определение № 646/15.12.2017г. по ч.т.д.№ 2543/2017г. на I т.о. на ВКС. Въззивният състав също изцяло е споделил съображенията, изложени от първоинстанционния съд, като е приел, че относно законосъобразността на актовете на органите на юридическите лица с нестопанска цел е предвиден специален процесуален ред за съдебен контрол- чл.25 ЗЮЛНЦ, който изключва общия. Изложил е мотиви, че процесните решения не са изявления, извършени от законния представител на юридическото лице „Българска федерация плувни спортове“ и поради това не представляват гражданска сделка, действителността на която може да се проверява по реда на чл.124 ГПК чрез предявен установителен иск срещу БФПС. Авторите на изявлението, обективирано в процесните два акта, като колективни органи на правен субект, не притежават правосубектност. Заключил е, че доколкото оспорените актове не представляват граждански сделки (не са волеизявления на правосубектни лица), установителен иск за признаване на нищожността им не е допустим. Същевременно въззивният състав е намерил за неоснователни възраженията на ищеца, че е лишен от ефективни средства за съдебна защита. Ако ищецът твърди, че чрез неправомерни действия, извършени от лица по възлагане на ответника (чл.49 ЗЗД), са засегнати правата му, може да претендира обезщетение за вреди. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното определение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. И двата посочени в представеното от частния касатор изложение на основанията за допускане на касационен контрол не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Първият въпрос в частта, относно допустимостта работник/служител да оспорва решения на федерация, не е поставен коректно, тъй като нито се твърди по делото, нито е прието от съда, че ищецът е работник/служител в ответната спортна федерация. Вторият въпрос, както и първият в останалата му част са общи и теоретични и не са съобразени с изложените от въззивния съд мотиви. Основният довод на въззивния съд, за да приеме, че исковете за обявяване нищожността на процесните решения на Дисциплинарната комисия към БФПС и на Апелативната комисия към БФПС са недопустими, е че същите не представляват гражданскоправни сделки, които могат да бъдат атакувани по реда на чл.124 ГПК, вр. чл.26 ЗЗД, като е налице специален ред за тяхната отмяна съгласно ЗЮЛНЦ – по иск на имащ интерес член на сдружението /какъвто безспорно ищецът не е/ или негов орган. Касаторът не обосновава и допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Сочената съдебна практика на ВКС /за наличие на правен интерес от установителен иск/ не дава отговор на поставения въпрос, като не е обосновано значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Няма спор в теорията и съдебната практика, че на съдебен контрол подлежат само решенията на ОС на сдружението с нестопанска цел, че само член на сдружението или негов орган имат право да предявят конститутивния иск по чл.25, ал.4 ЗЮЛНЦ, като активната процесуална легитимация на ищеца следва от принадлежността на потестативното право, чиято защита се претендира /решение №179 от 05.12.2011 г., т.д. №1023/2010 г., ВКС, ІІ т.о.; решение №207 от 13.12.2010 г., т.д. №129/2010 г., ВКС, ІІ т.о.; решение №172 от 09.12.2011 г., т.д. №1047/2010 г., ВКС, І т.о.; решение №81 от 25.04.2017 г., т.д. №563/2016 г., ІІ т.о. и др./. Не са налице сочените от частния касатор предпоставки по ал.2, пр.2 и пр.3 на чл.280 ГПК. Въззивното определение е постановено по допустима въззивна жалба от компетентен съд, като няма основание за проверка за евентуална недопустимост. Определението не е и очевидно неправилно. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Несъгласието на касатора с крайните изводи на въззивния съд не представляват основание за допускане до касация поради очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, не са налице сочените от касатора основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд