Определение № 481 от 17.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2247/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Н. К. В. [ЕГН] срещу решение №35/17.04.2025 г. по в.т.д. №236/2024 по описа на АС-Велико Търново В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 101 /24.09.2024 г. по т.д. № 104/2024 г., В ЧАСТТА, с която е признато за установено по отношение на Н. К. В. съществуването на вземане на „Агрохимикали“ ООД за сумата в размер на 77 347,54 лева по запис на заповед от 02.03.2023 г., с падеж 31.08.2023 г., обезпечаващ задължение по споразумение от 02.03.2023 г., за която сума е издадена заповед № 636/19.10.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 1179/2023 г. по описа на Районен съд - Червен бряг и са присъдени разноски. В КЖ се излагат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение. Претендира се отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока отхвърляне на така предявения иск по чл.422 ал.1 ГПК. Като основание за допускане до касация жалбоподателят се позовава бланкетно на наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал.2 ГПК. Ответникът по касационната жалба „АГРОХИМИКАЛИ“ ООД в писмен отговор от страна на процесуалния си представител, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и неоснователност на КЖ. Претендира разноски в размер на 500 лева-възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС, за които твърди, че са платени по банков ред. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора съдебен състав е изложил следните съображения в мотивите на акта: Предявеният иск е по реда на чл.422 ал.1 ГПК в срока по чл. 415 ал.4 от ГПК. Видно от представения по ч.гр.д. № 1179/2023 г. по описа на РС - Червен бряг запис на заповед (в оригинал), същият е издаден на 02.03.2023 г. в [населено място], от Н. К. В., който се е задължил, неотменимо и безусловно, срещу записа на заповед, без разноски и протест, да заплати на „Агрохимикали“ ООД сумата от 86 707,54 лева, с падеж 31.08.2023 г. От приетото от първоинстанционния съд, като писмено доказателство по делото, споразумение от 02.03.2023г., сключено между „Агрохимикали“ ООД и Н. К. В., като земеделски производител, се установява, че страните са се споразумели, че е останало неизплатено задължение на ответника, по предходно сключено между тях споразумение, в размер на 167 693,08 лева по данъчни фактури (също приети като писмени доказателства, ведно с приемо – предавателните протоколи), както следва: фактура № 40003272/ 05.04.2018 г., фактура №40003273/05.04.2018 г.; фактура № 40004019/05.03.2019 г.; фактура № 40004020/05.03.2019 г.; фактура № 40004283/03.04.2019 г.; фактура № 40004335/04.04.2019 г.; фактура № 40004366/04.04.2019 г.; фактура № 40004505/03.05.2019 г.; фактура № 10017190/28.04.2020 г.; фактура № 10017361/12.05.2020 г. и фактура № 10017764/10.06.2020 г. В споразумението е посочено още, че освен сумата от 167 693,08 лева, ответникът дължи на ищеца и сумата от 28 133,64 лева - лихва за забава по споразумение от 25.02.2022г., а също така и неплатен остатък от цени на продадени и доставени стоки в общ размер на 64 295,88 лева по фактури: фактура № 40006485/01.02.2022 г.; фактура № 10021998/14.04.2022 г. и фактура № 40006798/05.05.2022 г. Така като общо дължима сума в споразумението е посочена сумата от 260 122,60 лева /неплатени цени на доставени и продадени стоки през 2018г., 2019г., 2020г. и 2022г. и лихва по споразумение от 25.02.2022г./, платима, както следва: 86 707,54 лева до 31.08.2023 г.; 86 707,54 лева до 31.09.2023 г.;86707,54 лева до 31.10.2023 г. Страните са уговорили в т. 4, че за обезпечаване на задължението, 4 ще бъде издаден запис на заповед. По делото не е спорно, че ответникът е заплатил на ищеца сумата от 1440 лева с посочено основание в преводното нареждане - по фактура № 10017764/10.06.2020 г.; сумата от 720 лева с посочено основание в преводното нареждане - по фактура № 40004505/03.05.2019 г.; сумата от 7 200 лева с посочено основание в преводното нареждане - по фактура № 40004366/04.04.2019 г.; сумата от 10670,40 лева с посочено основание в преводното нареждане - по фактура № 40007453/ 04.05.2023 г. /последната не е предмет на споразумението от 02.03.2023 г./. От приетото от първоинстанционния съд заключение на СИЕ, според съда, се установявало, че издаваните във връзка с търговските отношения между страните данъчни фактури, в т.ч. и не само горепосочените такива, са осчетоводени в счетоводството на „Агрохимикали“ ООД и в счетоводството на ответника-земеделски производител., като към дата 31.12.2019г. счетоводните записвания си кореспондират. Впоследствие в двете счетоводства са отразени погасявания на задължения чрез прихващане на суми по две фактури, издадени от земеделския производител с получател - ищеца от 31.07.2021 г. за сумата от 57 419,20 лева и от 30.09.2022 г. за сумата от 90 194,60 лева. Вещото лице е посочило, че от начина на отразяване на тези прихващания се е получило разминаване в счетоводните записи, като с първото прихващане ЗП Н. К. В., вместо да погаси фактури от 2016г., е погасил фактури от 02.03.2017г., а тези от 2016г. е посочил в друга партида по счетоводна сметка 401 с наименование „Давност 2016“. Аналогично било отразяването и на сумата, предмет на второто прихващане, като с нея вместо да се погасят задължения по фактури от 2017г., са били погасени такива от 2018г. и една от 2019г. От заключението на вещото лице по СИЕ се установява още, че към 02.03.2023 г., когато е сключено споразумението между страните, задълженията на ответника са в размер общо на 260 122,60 лева, от които главници по издадени фактури в размер на 231 988,96 лева и лихва в размер на 3% за периода от 01.01.2018 г. до 01.12.2022 г. по споразумение от 25.02.2022 г. в размер на 28 133,64 лева. Вещото лице е установило, че на 19.09.2023 г. ответникът е извършил плащания по 4 бр. фактури, както следва: фактура № [ЕГН]/04.04.2019 г. на стойност 7200 лева; фактура № [ЕГН]/03.05.2019г. на стойност 720 лева; фактура № [ЕГН]/ 10.06.2020г. на стойност 1440 лева и фактура № [ЕГН]/04.05.2023г. на стойност 10640,70 лева (последната не е предмет на споразумението), които плащания са отразени в счетоводствата и на двете страни. При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна страна, намира следното: В конкретния случай, основанието за издаване на заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК /вземането, по която е предмет на установяване в настоящото производство/ е издаденият от ответника в полза на „Агрохимикали“ ООД запис на заповед. Представеният запис на заповед съдържа задължителните реквизити по чл. 535 ТЗ и е редовен от външна страна. Падежът на задължението е настъпил и документът удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника. За връзката между записа на заповед и конкретното каузално правоотношение, причина за неговото издаване, когато такова се твърди, въззивният съд се е позовал на редица решения на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 105 от 23.10.2012 г. на ВКС по т. д. № 515/2011 г., I т. о., ТК, решение № 39 от 04.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 43/2012 г., I т. о., ТК), както и впоследствие ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2014 на ОСГТК на ВКС. Посочените решения са в смисъл, че записът на заповед е абстрактна сделка и основанието не е елемент от фактическия й състав. Когато обаче някоя от страните твърди, че записът на заповед е издаден във връзка с каузално правоотношение, то съдът е длъжен да изследва съществуването на такова, като всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право. Настоящият случай, според съда, е именно такъв: не спорят, че процесният запис на заповед обезпечава изпълнението на задълженията на ответника, в качеството на земеделски производител, по подписаното с „Агрохимикали“ ООД споразумение от 02.03.2023г. За неоснователно е възражението на процесуалния представител на ответника, заявено за пръв път в открито съдебно заседание пред въззивния съд, че споразумението не обвързва страните, тъй като е частен документ. Действително то е частен диспозитивен документ и при условие, че не е оспорена автентичността му, то същият е доказателство, че изявленията, които се съдържат в него, са направени от подписалите го лица /чл.180 ГПК/. В споразумението е обективирано извънсъдебно признание на ответника, че в качеството на земеделски производител, е закупил стоки, за които са издадени, посочените в споразумението данъчни фактури, на стойностите, отразени в тях, които към датата на подписването му, не са платени и се е задължил да ги плати в уговорени срокове. Следователно този частен документ материализира изявление на ответника за неизгоден за него факт и като такъв има доказателствена сила срещу него, който преценен в съвкупност с представените двустранно подписани данъчни фактури, ведно с приемо – предавателни протоколи за доставените и съответно получените стоки и приетото заключение на СИЕ, доказват наличието на облигационните правоотношения между страните и размера на задължението на ответника, 6 установен от първоинстанционния съд на сумата от 77 347,54 лева, след приспадане на извършените плащания по три от данъчните фактури, предмет на споразумението. Съдът е приел за правилно, че окръжният съд е приложил разпоредбата на чл. 76, ал.1, изр. първо ЗЗД, а именно, че при липса на уговорка между страните за реда на погасяване на задълженията и ако са налице условията по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, изборът на длъжника кое от няколкото еднородни задължения погасява, обвързва кредитора (предвид изрично посоченото в преводните нареждания по кои фактури се извършват плащанията), и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния акт в тази част. В този смисъл са и разрешенията, дадени в мотивната част на ТР № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по тълк.дело № 3/2017 г. на ОСГТК. Въззивният съд изрично е подчертал, че продажбените правоотношения между страните, по силата на които ищецът е продавал и предавал, а ответникът, в качеството на земеделски производител, е купувал и приемал стоки, се доказват от представените по делото двустранно подписани данъчни фактури, предмет на споразумението, съдържащи всички необходими елементи, квалифициращи договора за продажба като такъв - вид и количество закупена стока, стойност, дата и начин на плащане, получател и доставчик, съставител на фактурата, съответното време и място на съставянето й /решение № 96 от 26.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 380/2008 г., I т. о., решение№ 166/26.10.2010 г. на ВКС по т.д. № 991/ 2009 г. /. Те са били отразени в счетоводството на купувача и представляват недвусмислено признание на задължението. Този извод е обоснован с практиката на вКС по чл.290 ГПК:цит. решение № 42 от 19.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 593/2009 г., II т. о., решение № 67 от 31.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 631/2014 г., II т. о., решение № 218 от 6.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 3572/2015 г., I т. о., ТК. Ответникът от своя страна не е ангажирал никакви доказателства за заплащане на неплатения остатък от цените на закупените стоки в размер на 77 347,54 лева. За неоснователно е прието възражението на процесуалния му представител за допуснати от окръжния съд нарушения на процесуалните правила, при неприемане на кантарните бележки, приложени към писмената му защита. Правилно, според въззивния съд, окръжният съд е приел за преклудирана тази възможност. За пълнота на изложението, въззивният съд е посочил, че същите не доказват погасяване на задължението на ответника и са с дата – преди подписване на процесното споразумение, в което на практика е обективирано признание на ответника за дължимите от него суми по посочените в споразумението фактури. Предвид гореизложеното, според въззивния съд, първоинстанционното решение, в обжалваната, неизгодна за жалбоподателя, част, следва да бъде потвърдено, като правилно,. С оглед изхода на делото, въззивникът е осъден да заплати на въззиваемата страна направените във въззивното производство разноски в размер на 400 лева за процесуално представителство. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към КЖ е изложено бланкетно позоваване на наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал.2 ГПК-очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2,пр.3 ГПК е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, установим от самия акт. Очевидна неправилност би била налице, съграсно с константната практика на ВКС, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Въпреки, че в изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК пзоваването е бланкетно, ако приемем, че същото се отнася до изложените в самата КЖ оплаквания за допуснати процесуални нарушения на съда, изразяващи с в недаване възможност на ответника, поради преклузия да окспори автентичността на подписа си в съответното споразумение между страните, то такова оплакване не може да се квалифицира като такова попадащо в категорията „очевидна неправилност“, тъй като не може да бъде констатирано от съдържанието на самия обжалван акт, нито се свежда до приложение на несъществуващ закон, или закон, който е приложен в неговия противоположен смисъл, или до явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. Отделно от това, следва да се подчертае, че въззивният съд е приел за доказано каузалното правоотношение между страните, във връзка с което е била издадена самата ценна книга, на база анализа на съдържанието на самите фактури и тяхното двустранно осчетоводяване, а не само на базата на споразумението. Следователно не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. В полза на ответника не следва да се присъждат претендираните разноски в настоящото производство в размер на 500 лева-възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС, доколкото в приложения договор за правна защита и съдействие е отбелязано, че са платени по банков ред, а документ за извършено плащане не е налице. Договорът може да служи за разписка за платена сума само ако плащането е извършено в брой. С оглед изложеното, съдът