Определение № 3382 от 01.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1354/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Т. М. В. и Й. Я. А. обжалват Решение № 11/13.01.2025 г. по в.т.д. № 506/2023 г. на АС-Пловдив в частта, с която е потвърдено Решение № 116/04.04.2023 г. по т.д. № 274/2022 г. на ОС-Стара Загора за частично отхвърляне на предявените от тях срещу „Вестфелише Провинциал Ферзихерунг“ АД осъдителни искове за обезщетяване на неимуществените вреди от смъртта на Д. Т. В., настъпила във Федерална република Германия при пътно-транспортно произшествие.

В жалбата са наведени касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторите поддържат, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е обсъдил всички доказателства и доводи, преразгледал е въпроса за приложимото материално право без своевременно наведено оплакване, без оспорване от страните на приетото от първоинстанционния съд обичайно местопребиваване на участниците в събитието, без разпределяне на тежестта за доказването му и без даване на възможност за ангажиране на доказателства за него. Позовавайки се на мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, касаторите заявяват, че при преценка за неправилност на дадената от първоинстанционния съд правна квалификация въззивният съд е следвало служебно да обезпечи приложението на закона, като даде указания за доказване на обичайното местопребиваване на участниците в произшествието и връзката на спора с Република България, но вместо да стори това и в нарушение на чл. 4, § 2 и 3 от Регламент (ЕО) № 864/2007 (Рим ІІ) той е приел за приложимо не българското, а правото на Федерална република Германия. Сочат, че обичайното местопребиваване зависи от неизследвани от въззивния съд обстоятелства, каквито са постоянният център на интереси и личните връзки. Допълват, че на основание чл. 16 от Регламент Рим ІІ и в светлината на решение на СЕС по дело С-86/23 съдът е следвало да използва критерия за справедливост, установен в особено повелителната и защитаваща съществен обществен интерес разпоредба на чл. 52 ЗЗД, а той е приложил по-неблагоприятните за увредените лица разпоредби на германското право, които в противоречие с решенията на СЕС по дела С-22/12 и С-277/12 ограничават застрахователните обезщетения много под предвидените застрахователни лимити. Заявяват също, че неприлагането на повелителната разпоредба на чл. 52 ЗЗД към всички български граждани, независимо от това къде е претърпяна вредата, би довело до тяхната дискриминация. Като нарушение на процесуалния закон касаторите посочват и недопускането на поисканите с въззивната жалба доказателствени средства за установяване на страданията, чието доказване им е възложено в тежест. В резултат от това нарушение според касаторите съдът необосновано е приел, че вредата е обичайна и че няма патологично психологическо отклонение, каквото според германското право трябва да се установи, за да се присъди по-голямо обезщетение за неимуществени вреди. За допускане на касационно обжалване касаторите сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът „Вестфелише Провинциал Ферзихерунг“ АД, Федерална република Германия, не подава отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Следователно е допустима.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от Т. В. и Й. А. срещу „Вестфелише Провинциал Ферзихерунг“ АД искове за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, търпени от смъртта на Д. Т. В. (син на В. и отгледан като дете от А.), настъпила в причинна връзка с реализирано на 22.02.2019 г. в Република Германия пътно-транспортно произшествие, в размери съответно 136 500 лв. – за В. и 98 050 лв. – за А., ведно със законната лихва от 05.10.2020 г.

В отговор ответникът е заявил, че на основание чл. 4, § 1 от Регламент Рим ІІ приложимо към процесния спор е германското право с оглед мястото на настъпване на смъртта. С доклада на делото обаче, отчитайки вписания в акта за смърт адрес на В. в Република България и постоянния и настоящия адрес на сочения за деликвент А. според служебно извършената справка (отново в Република България), първоинстанционният съд е обявил на страните, че по силата на уреденото в чл. 4, § 2 от Регламент Рим ІІ изключение спорът се регулира от българското право. След доклада ответникът отново е настоял за приложимост на германското право, но без да изложи съображения срещу възприетите от съда факти относно адресите на участниците в произшествието и срещу формирания от тях извод за обичайното местопребиваване на последните. Направил е и искане за установяване на чуждото право, което е отхвърлено.

Първоинстанционното решение е постановено при позоваване на разпоредбите на чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 52 ЗЗД. За доказани са счетени елементите от фактическия състав на деликта и на отговорността на ответника-застраховател. Не са изложени мотиви по възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. За безспорно е счетено извършеното от ответника извънсъдебно плащане на обезщетения съответно в размер от 13 500 лв. - на В., и 1 950 лв. - на А., като е прието, че с тях са обезщетени действителните вреди на ищците в техния справедлив размер. За да формира този извод, съдът се е позовал на липсата на доказани особено близки и необичайни отношения на обич и привързаност между ищците, от една страна, и починалия, от друга, на стандарта на живот на ищците и на икономическата обстановка в страната. При тези съображения исковете са отхвърлени.

Въззивният съд е възприел вече установената фактическа обстановка, водеща до извод за виновност и противоправност на поведението на застрахования при ответника автомобилист и за причинна връзка между деянието и смъртта на В.. Той обаче е определил приложимото за деликта право според мястото на настъпване на смъртта съгласно чл. 4, § 1 от Регламент Рим ІІ, тъй като не е намерил за пълно доказано, че обичайното местопребиваване на делинквента и на починалия (характеризиращо се според съда с два елемента – намерение на лицето да установи своя център на интереси и достатъчно трайно присъствие в съответното място) е в Република България. Напротив, счел е, че обичайно тези лица са пребивавали във Федерална република Германия, доколкото съгласно представения протокол за пътно-транспортно произшествие те са били с адресна регистрация в [населено място], а според събраните свидетелски показания са имали продължителност на престоя в чужбина, достатъчна да обоснове намерение за постоянното им установяване там. Наред с това съдът е приел, че казусът не би могъл да има по-тясна връзка с Република България само предвид българското гражданство на участниците в събитието, нито заради българското гражданство и пребиваването в тази държава на търпящите вредите лица.

След като е определил за приложимо германското право, въззивният съд е изложил аргументи и дали при условията на чл. 16 от Регламент Рим ІІ може да се позове на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Изхождайки от решението на СЕС по дело С-86/23, съдът е отрекъл такава възможност поради липса на особено тясна връзка на спора с Република България и предвид характера на нормата на чл. 52 ЗЗД, която според него е установена в частен интерес и не е особено повелителна.

Съдържанието на чуждото право и формираната по него практика е установено от въззивния съд посредством представените от ответника писмени доказателства, като е прието, че обезщетение при смърт се дължи на близки лица в две хипотези – при патологично увреждане на здравето им вследствие на претърпения стрес (чл. 823, ал. 1 ГГК) и при болки и страдания, недовели до такова увреждане (чл. 844, ал. 3 ГГК). Според съда ищците попадат във втората хипотеза и съгласно формираната по ГГК съдебна практика на майката на починалия е справедливо да се заплати обезщетение в размер до 20 000 лв., а за отгледалия го като свое дете – до 15 000 лв. Така въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение и е уважил исковете при квалификация чл. 115, ал. 1, т. 1 от германския Закон за застрахователните договори съответно за сумата от 6 500 лв. (за В.) и 13 050 лв. (за А.), отчитайки извънсъдебните плащания и отхвърляйки възражението за допринасяне.

При изложените данни не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо от самия акт или от мотивите към него нарушение на императивна разпоредба или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без да се анализират данните по делото и събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон, прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с логическите правила). В случая касационните доводи, в рамките на които по правило съдът може да се произнесе, са обосновани с аргументи, черпени от събраните доказателства (в частност – относно обичайното местопребиваване на починалия и делинквента и степента на претърпените от ищците болки и страдания), а това изключва очевидността им според разтълкувания по-горе смисъл. Въпросът за приложимото право също е предпоставен от фактически изводи за осъществяване на условията на чл. 4 от Регламент Рим ІІ (къде е настъпила вредата, къде е обичайното местопребиваване на делинквента и пострадалия и има ли обстоятелства, водещи до тясна връзка с друг правопорядък), поради което и неговият отговор не би могъл да е очевиден. Твърденията за необоснованост на въззивния акт и за видимо нарушение на правилата на формалната логика, заявени само бланкетно, пък не се потвърждават от данните по делото и мотивите към въззивното решение.

Поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос – такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за правните изводи на съда, кореспондира с наведените касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му не произтича от събраните доказателства (които се преценяват само във фазата на вече допуснато касационно обжалване), а може да бъде даден абстрактно и независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Какви са правомощията на въззивната проверка, очертани в разпоредбата на чл. 269 ГПК, и какъв е обхватът й?

2. Ограничен ли е въззивният съд от доводите за неправилност на първоинстанционното решение и може ли да се произнесе извън пределите на въззивната жалба?

3. Допустимо ли е въззивният съд да приеме за недоказан факт, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване, без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото?

4. Допустимо ли е въззивната инстанция да преразглежда изводите на първата инстанция относно подлежащите на доказване факти, обсъждайки факти, по отношение на които не е извършено разпределение на доказателствената тежест, без да уведоми страните и да измени съдържанието на доклада и без да им даде указания и възможност да направят доказателствени искания във връзка с тези факти?

5. Допустимо ли е въззивният съд да промени правната квалификация на иска за първи път в съдебното решение, без преди това да е уведомил страните за новата правна квалификация и без да им е дал указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства? Промяната на правната квалификация с въззивното решение препятства ли организирането на защитата на страните?

6. Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „обичайно местопребиваване“ по смисъла на Регламент (ЕО) № 864/2007 относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим ІІ) и които следва да бъдат съобразени при определяне на обичайното местопребиваване на лицата, посочени в чл. 4, ал. 2 от Регламента?

7. Длъжен ли е съдът при преценка на обичайното местопребиваване на лицата да извърши съвкупна преценка относно всички обстоятелства от личен и професионален характер, за да определи в коя държава лицето действително е установило постоянния център на своите интереси?

8. Следва ли съдът да вземе предвид личните и семейните връзки на лицето като критерии при определяне на неговото обичайно местопребиваване?

9. Разпоредбата на чл. 52 ЗЗД представлява ли особена повелителна норма по смисъла на чл. 16 от Регламент Рим ІІ?

10. Императивна или диспозитивна ли е нормата на чл. 52 ЗЗД?

11. При направени с въззивната жалба доказателствени искания с цел изясняване на релевантните за правния спор факти длъжен ли е въззивният съд да извърши нова аргументирана преценка по отношение основателността на тези искания и да укаже на страните необходимостта да бъдат събрани?

12. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?

Първите пет въпроса са поставени в контекста на един и същ касационен довод за процесуално нарушение, а именно - преразглеждане на приет за доказан от първоинстанционния съд, но неоспорен във въззивното производство, факт (обичайното местопребиваване на починалия и делинквента) и определяне въз основа на него на правна квалификация, различна от дадената от първоинстанционния съд, без предоставяне на възможност на страните да извършат съответните процесуални действия. Според конкретиката на касационния довод тези въпроси могат да бъдат обобщени с питането има ли правомощие въззивният съд да пререшава неоспорен от страните факт, релевантен за определяне на приложимото към спора право, и ако да – как следва да процедира при упражняване на това правомощие. Така поставен, въпросът е обуславящ, тъй като е свързан с предприети от въззивния съд процесуални действия по определяне на приложимото право въз основа на собствен анализ на доказателствата, установяващи обичайното местопребиваване на починалия и делинквента. На него може да се даде абстрактен отговор. Поради това въпросът има правен характер по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Като допълнителен селективен критерий касаторът сочи решаването му в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с казуална практика по чл. 290 ГПК. Според цитираното тълкувателно решение при установяване на фактическата страна въззивният съд е ограничен до въведените от страните оплаквания; при заявени във въззивната жалба или отговора доводи за нарушения във връзка с доклада съдът дължи указания до страните за възможността да предприемат онези процесуални действия по доказване, които са пропуснали да извършат поради липса, непълнота или неточност на доклада; при неправилна квалификация, довела до неточни указания за подлежащите на доказване факти, когато трябва да се осигури правилно приложение на императивния материален закон, съдът дължи и служебно указания за релевантните факти и разпределение на доказателствената тежест.

От данните по настоящото дело е видно, че във въззивната жалба не са изложени съображения за неправилно установяване на обичайното местопребиваване на участниците в деликта в Република България; отговор на жалбата не е подаден; със становище в устните състезания ответникът е заявил, че спорът се регулира от германското право, позовавайки се на мястото на настъпване на вредата, без да излага съображения по приетия за доказан в първоинстанционното производство факт относно обичайното местопребиваване на делинквента и пострадалия; въззивният съд обаче е счел за неустановено, че участниците в събитието са пребивавали обичайно в Република България, и поради това е определил за приложимо чуждото право.

Изложената хронология сочи, че с решението въззивният съд без нарочно оплакване е възприел различна фактическа обстановка по смисъла на цитираното тълкувателно решение и че тя е релевантна за определяне на правната квалификация на съдебно предявеното вземане. Това налага да се допусне касационно обжалване за проверка дали при възприемането й съдът е процедирал в съответствие с практиката на ВКС относно служебните правомощия при въззивната проверка.

Въпроси № № 6, 7 и 8 са свързани с касационния довод за неправилно определяне на обичайното местопребиваване на починалия и делинквента по смисъла на чл. 4, § 2 от Регламент Рим ІІ, но този довод няма самостоятелно значение, а релевантността му зависи от отговора на въпроса за правилното изпълнение на правомощията на въззивния съд да установява наново неоспорения факт. Ето защо към настоящия момент те не могат да се определят за обуславящи, а оттук – и за правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Идентично е и за въпроси № № 9 и 10 – необходимостта от даване на отговор на същите е предпоставена от определяне на германското право като приложимо, което от своя страна зависи от надлежното изпълнение на правомощията на въззивния съд да преразгледа факта на обичайно местопребиваване – питане, по което ще бъде допуснато касационното обжалване. Поради това въпросите не удовлетворяват общия критерий за допускане на касационно обжалване и разглеждането на заявените за тях касационни основания (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – за всички и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – за деветия) е безпредметно.

Въпрос № 11 има обуславящо значение, доколкото въззивният съд е бил сезиран с доказателствени искания (разпит на още четирима свидетели и изслушване на психологично-психиатрична експертиза), обосновани от касатора с оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение. Питането удовлетворява общия селективен критерий, тъй като може да получи абстрактен отговор и кореспондира на касационен довод. Не се установява обаче въпросът да е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. с цитираната от касатора, тъй като въззивният съд е изпълнил задължението си да се произнесе по така направените искания, аргументирайки липсата на необходимост от събиране на допълнителни доказателства (наред с вече събраните свидетелски показания), каквато преценка е могъл да направи и първоинстанционният съд при приложение на разпоредбите на чл. 159, ал. 2 ГПК и чл. 195 ГПК. Недопускането на доказателствени средства поради липса на необходимост от тях би могло да е процесуално нарушение по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК само при неправилност на преценката за такава липса, но това е непроверимо в селективния касационен етап.

Въпрос № 12 има отношение към начина на взимане и мотивиране на решението по всяко дело, поради което е обуславящ, а доколкото може да получи абстрактен отговор и е свързан с наведен касационен довод, има характер на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на него обаче не е изпълнен допълнителният критерий на заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не е решен в противоречие със съдебната практика на ВКС по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК – съдът е изложил изчерпателни мотиви по наведените от касатора доводи, посочил е от кои доказателства е възприета установената фактическа обстановка, а правните изводи са мотивирани с позоваване на закона. Дали същите са законосъобразни и обосновани, е въпрос извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

В обобщение, касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса има ли правомощие въззивният съд да пререшава неоспорен от страните факт, релевантен за определяне на приложимото към спора материално право, и ако да – как следва да процедира при упражняването му.

При тези съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,