Определение № 474 от 28.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 682/2012 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Хр. Н. и Ж. Ив. Н. от С. против решение № 158/15.06.2012 г. по в.гр.д. № 58/2012 г. на ВТАС, с което по същество касаторите са осъдени да заплатят на Н.-М Е.-С. сумата 100 000 евро неустойка за неизпълнение на предварителен договор от 8.10.2007 г. ведно със законната лихва и разноски. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са поставени въпросите: 1. Дължи ли се неустойка, когато не е налице виновно неизпълнение от длъжника?, 2. Относно тълкуването на чл.33 от договора за неустойка, /където няма конкретно задължение/, в съответствие с установените в чл.20 ЗЗД критерии., 3. Дали само изправната страна може да претендира неустойка?, 4.Дали длъжниковото неизпълнение трябва да е последица единствено на негово виновно неизпълнение?, 5. Дължи ли се неустойка след прекратяване на договора или изправната страна има право само на обезщетение за вреди от прекратяване на договора? Всички въпроси били решени в противоречие с практиката на ВКС. ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното решение е прието следното: Уличната регулация не е проведена докрай, тъй като не е установен собственик на един от имотите. Затова били виновни ответниците, които не оказали необходимото съдействие по чл.21 и не проявили активност по образуваната от тях преписка в С. община, а с нот.покана прекратили договора на основание чл.29. Това “разваляне” било неправилно. Затова, следвало да се присъди договорената неустойка в пълен размер 100 000 евро. /Съдът не е определил дали има предвид неустойката по чл.32 или по чл.33, която е посочена в исковата молба./ Твърдяното противоречие с практиката на ВКС е налице. Първият въпрос е с еднозначен отговор. Съгласно Р 132/17.05.2007 по т.д. 902/2006 на ІІ т.о. изразеното становище от решаващия съд не държи сметка за двустранния характер на процесния договор и неговия специфичен вид в разглежданата усложнена хипотеза на изработка, съчетана с предварителна продажба. За решаването на въпрос от административен орган, /в случая уличната регулация от СО/, конкретната продължителност на всеки отделен случай, е прерогатива на административния орган, и страната нито е била длъжна, нито е могла да предвиди тази продължителност. По вторият въпрос ГПК – за тълкуването на договора в съответствие с установените в чл.20 ЗЗД критерии, попада в приложното поле на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като е разрешен от въззивния съд, /ако е приложил чл. 33 в който е визирано единствено отказ да се подпише окончателния договор/, в противоречие със задължителна практика на ВКС. Това са решения по т.д. № 523/2008 на ІІ т.о., т.д. 761/2008 на І т.о., гр.д. № 856/2009 на ІV г.о., т.д. 235/2009 на ТК, т.д. 696/2011 на ІІ т.о. и др. С оглед конкретиката на всеки казус, съдът тълкува договора, изследвайки и обстоятелствата при които е сключен, поведението на страните преди и след сключването му и как са изпълнявани задълженията по него-Р 546/23.07.2010 по гр.д. 856/2009 на ІV г.о. По третия въпрос: Първият принцип на развалянето е, че то е крайно средство, което не може да бъде предпочетено пред изпълнението-ППВС 3/73 г. /Вторият принцип е, че развалянето се извърша извънсъдебно с малък брой изключения-чл.87,ал.3 ЗЗД/. Правото да се развали договорът е преобразуващо и се упражнява с едностранно волеизявление. Обикновено като предпоставка за възникване на правото да се развали договорът се посочва изправността на страната, която иска развалянето-Р 277/2000, Р 14/2002 на V г.о., както и Р 231/25.03.2010 по т.д. 226/2009 на ІІ т.о. Разбира се, страните могат още при сключване на договора да уговорят възможност за разваляне при неизправност и на двете страни. Те могат да прекратят договора и по взаимно съгласие, включително и като преуредят отношенията си с нов договор. По трети и четвърти въпроси следва да се има предвид, че в чл.21 на договора въобще няма задължение на собствениците-учредители за улична регулация. Според Р 994/13.03.2006 по т.д. 199/2005 на ІІ т.о., за да бъде ангажирана пълната отговорност на длъжника за заплащане на договорената между страните неустойка за неизпълнение на договора, е необходимо длъжниковото неизпълнение да е последица единствено на неговото виновно поведение. Когато такова не е налице, а изпълнението е станало невъзможно по причина, която не може да му се вмени във вина, длъжникът се освобождава от отговорност. Затова, не е налице основание за присъждане на неустойка. По петият въпрос съдът не е разграничил дали употребения в договора термин прекратяване е по смисъла на чл.269 ЗЗД или в смисъл на разваляне-било то по чл.87 ЗЗД или по чл.262,ал.2 ЗЗД. Последиците са различни. Освен това, с Р 17/9.03.2010 г. по т.д. 414/2009 на І т.о., е преодоляна и прецизирана предишната практика, че развалянето поради неизпълнение на договор не е пречка да се иска заплащането на уговорената с него неустойка-Р 48/30.06.86 ОСГК. По изложението съображения, касационната жалба попада в приложното поле на чл.280,ал.1,т.1 и 2 ГПК, поради което следва да се допусне до разглеждане по същество. Водим от горното, ВКС-І т.о.