Определение № 4942 от 31.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3366/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Беркс 2004“ ООД, чрез адв. Л. Ц. от АК–Бургас, срещу определение № 391/12.08.2024 г., постановено по въззивно ч.гр.д. № 312/2024 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 1732/01.07.2024 г., постановено по гр.д. № 927/2024 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е прекратено като недопустимо на основание чл. 130 ГПК производството поради липса на правен интерес за предявения от „Беркс 2004“ ООД против „Дари Инвест“ ООД, „Армид“ ООД и З. К. Р. иск по чл. 80 ЗЗД. Жалбоподателят поддържа, че атакуваното определение е неправилно, като моли то да бъде отменено и делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Намира за неправилен извода на съда, че ищецът като страна по предварителен договор за делба на имот не се легитимирал като кредитор по двустранно облигационно правоотношение, съдържащо насрещни задължения на ответниците за извършване на конкретни действия, които могат да се извършат от друго лице, поради което липсвал правен интерес за предявяване на иск по чл. 80 ЗЗД. Счита, че съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 ГПК, посочвайки, че изправната страна по предварителен договор има правен интерес да предяви иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Съдът в нарушение на правилото по чл. 20 ЗЗД не направил задълбочен анализ дали поетото с анекса договорно задължение следва да бъде квалифицирано като поето от всяка от страните задължение да участва и съдейства по реализиране на общия правен интерес по договора. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК се сочи наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят се следните правни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд, когато пререшава спора по жалба на ищеца, в съдебния си акт да обсъди и се произнесе по всички своевременно заявени възражения с въззивната жалба?“; 2. „Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира съдебния си акт по съществото на повдигнатия правен спор?“; 3. „Длъжен ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни?“; 4. „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?“; 5. „Когато въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?“; 6. „Има ли задължение въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да посочи кои правно релевантни факти счита за установени, както и длъжен ли е да изложи точни, ясни и убедителни мотиви и да отговори ясно и определено на всички правнорелевантни въпроси?”; 7. „Съдът излиза ли извън пределите на дължимите от него действия в изпълнение на принципа на диспозитивното начало по чл. 7 ГПК, след като не се е произнесъл по всички наведени с жалбата основания, както и по отношение на всички фактически обстоятелства и доказателства?“; 8. „При търсене на действителната обща воля на страните по сключения договор, следва ли да се съобразят обстоятелствата при сключването, както и изявленията и поведението на страните, предшестващи и последващи сключването на последния?“; 9. „Следва ли разпоредбите на договора да се тълкуват, като се отчита тяхната взаимовръзка и поредността, в която са уговорени задълженията на страните?“; 10. „При тълкуването на договорите съдът следва ли да търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат?“; 11. „Отделните уговорки следва ли да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те?“; 12. „Обстоятелството, че договорът е обременен с модалитети, задължаващо ли е за решаващия съд да обсъди договорните клаузи и да разкрие чрез тълкуване действителната воля на страните при сключването на този предварителен договор?“; 13. „Налице ли е правна възможност за съда да постанови решение, което е в противоречие с уговорките на страните в сключения между тях договор, който съгласно разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД има силата на закон за тях?”; 14. „Обстоятелството, че договорът е обременен с модалитети задължаващо ли е за решаващия съд да обсъди договорните клаузи и да разкрие чрез тълкуване действителната воля на страните при сключването на този предварителен договор?”; 15. „Налице ли е правна възможност на изправната страна при бездействие на неизправната във връзка с уговореното по договора задължение, свързано с отлагателно условие за изпълнение на административни действия, да иска на основание чл. 80 ЗЗД да извърши тези действия от името и за сметка на неизправната страна?”; 16. „За обосноваването на недопустимостта на предявения иск, с наличието на друг иск за защита на правото на ищеца, не предпоставя ли конкретизацията на този друг иск по вид и предмет, с оглед преценката му за съответствие със съдържанието на конкретното правоотношение и предмета на търсената от ищеца защита?“. По отношение на въпросите от първи до седми се поддържа, че са разрешени в противоречие с Решение № 228/01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на I Г.О., Решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II Т.О., Решение № 13/12.02.2021 г. по т.д. № 2896/2019 г. на II Т.О., Решение № 96/18.06.2019 г. по т.д. № 1962/2018 г. на II Т.О., ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС. По въпросите от осми до четиринадесети се сочи противоречие с Решение № 38/27.02.2012 г. по гр.д. № 1227/2011 г. на II Г.О., Решение № 502/26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 г. на IV Г.О., Решение № 347/11.10.2011 г. по гр.д. № 290/2010 г. на IV Г.О., Решение № 123/03.11.2009 г. по т.д. № 230/2003 г. на I Т.О.; Решение № 297/26.05.2005 г. по т.д. № 565/2004 г. на II Т.О., Решение № 28/01.03.2017 г. по гр.д. № 60094/2016 г. на IV Г.О., Решение № 123/03.11.2009 г. по т.д. № 230/2003 г. на I Т.О. По отношение на петнадесетия въпрос се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с Решение № 24/27.07.2011 г. по гр.д. № 586/2010 г. на III Г.О., а по отношение на шестнадесетия въпрос – в противоречие с Решение № 458/29.06.2010 г. по гр.д. № 1526/2009 г. на IV Г.О. на ВКС, Определение № 127/11.01.2024 г. по ч.гр.д. № 5184/2023 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 588/28.06.2012 г. по ч.т.д. № 361/2012 г. на II Т.О. на ВКС. За всички въпроси се поддържа, че са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото, намира, че частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Относно предпоставките за допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното: Производството пред Окръжен съд – Бургас е образувано по предявен от „Беркс 2004“ ООД против „Дари Инвест“ ООД, „Армид“ ООД и З. К. Р. иск по чл. 80 ЗЗД. Ищецът е изложил, че между него и ответниците бил сключен предварителен договор за делба на имот на 11.03.2016 г, както и анекс към договора на 17.09.2021 г. За да бъде поделен имотът било необходимо да бъде изготвен и одобрен ПУП-ПРЗ, поради което страните сключили договор за проектиране с „АБ Архитекти“ ООД. Упълномощили същото дружество да извърши множество административноправни и фактически действия, небоходими за реализирането на правните последици на сключения предварителен договор за делба. Със заповед на кмета на Община Бургас от 07.12.2023 г. бил одобрен ПУП-ПРЗ, но ответниците с нотариални покани отправили волеизявления до ищеца, че на основание чл. 87, ал. 2 ЗЗД развалят предварителния договор. Развалили и сключения договор за проектиране, както и оттеглили дадените пълномощия на „АБ Архитекти“ ООД. Ищецът навел твърдения, че договорът не бил развален на годно правно основание и продължавал да обвързва страните по него, поради което предявил иск с правно основания чл. 19, ал. 3 ЗЗД, по който е образувано друго дело пред ОС–Бургас. За да бъдел обявен предварителният договор за окончателен обаче, трябвало да се извършат изброените в исковата молба административноправни и фактически действия /издаване на скици, възлагане на задания, издаване на виза за проектиране и съгласуването на проекта с ЕВН, ВиК, БТК, изготвяне на екологична оценка, възлагане и изпълнение на СМР и др./, за които било необходимо съдействието на ответниците. Отправил е искане съдът на основание чл. 80 ЗЗД да го овласти да извърши от името и за сметка на ответниците посочените действия, както и да осъди ответниците да му заплатят всички бъдещи разходи /посочени по пера в исковата молба/, които ще направи за извършването на правните и фактическите действия, чието възлагане иска. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че за ищеца липсвал правен интерес за предявяване на исковите претенции. Ищецът целял изпълнението на поетите от ответниците задължения по предварителния договор за делба- да сключат окончателен договор /с цел прекратяване на съсобствеността между страните/, както и на задължения произтичащи от сключения във връзка с него договор за проектиране, сключен с трето лице, различно от страните по предварителния договор. Посочил е, че разпоредбата на чл. 80 ЗЗД предоставя право на кредитора да иска да извърши действие за сметка на длъжника в хипотезата на неизпълнение на това задължение от негова страна, когато същото е за действие, което не може да бъде извършено от друго лице. Сключеният предварителен договор имал за предмет делба на съсобствен между ищеца и ответниците имот /земя и сграда/, при уговорени в договора параметри относно дяловете и взаимни задължения на съсобствениците - бъдещи съделители. Предвид предмета на договора и неговото съдържание ищецът не се легитимирал като кредитор по двустранно облигационно правоотношение, съдържащо насрещни задължения на ответниците за извършване на конкретни действия, които могат да бъдат извършени от друго лице. Споделил е извода на ОС- Бургас, че целеният правен резултат - сключване на окончателен договор за доброволна делба между съсобствениците при уговорените в предварителния договор условия и параметри, обосновавал правен интерес за предявяване на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, какъвто вече бил заведен от ищеца. Въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл. 272 ГПК, е приел, че липсвал правен интерес и за предявяване на исковете за заплащане на търсените парични вземания, тъй като са обусловени от резултата по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, освен това касаят парични вземания на трето лице, което не е заявило, че ги търси, а и черпят основание от договор, за който се твърди, че бил развален. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. По поставените въпроси настоящият състав на Върховния касационен съд, трето г. о., намира следното: Първата група въпроси /от първи до седми/ касае задължението на въззивния съд да обсъди всички относими доказателства, да се произнесе по наведените доводи и възражения и да изложи собствени мотиви по спорния предмет на делото. Поставените въпроси са обуславящи решаващите мотиви на въззивната инстанция, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, в която се приема, че въззивният съд е длъжен да извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, да се произнесе по заявените доводи и възражения на страните, като предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивния съд от задължението да формира собствени изводи по спорния предмет на делото. В случая въззивният съд е мотивирал определението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, анализирал е събраните писмени доказателства – предварителния договор за делба, сключения към него анекс и договора за проектиране, както и е обсъдил е относимите доводи и твърдения на жалбоподателя. Стигнал е до извода, че за ищеца липсва правен интерес за предявяване на иска по чл. 80 ЗЗД, поради което е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото. Следва да бъде посочено, че в практиката на ВКС се приема, че след подаването на исковата молба съдът извършва проверка на нейната допустимост и редовност. Наличието на правен интерес е една от абсолютните процесуални предпоставки, за наличието на които съдът следи служебно. Ако се констатира тяхната липса, съгласно чл. 130 ГПК, съдът следва да върне исковата молба и да прекрати производството по делото. Съдът преценява допустимостта на иска /от гледна точка наличието на правен интерес/ според това, какво ищецът сочи за спорните отношения между него и ответника в исковата молба. В зависимост от твърденията на ищеца, съдът определя съществува ли правен спор, кои са надлежните страни по него, в компетентността на съда ли е разрешаването му и съществува ли за ищеца интерес от търсената защита. Съдът има задължение да се произнесе по съществото на спора само в случаите, когато искът е допустим и надлежно предявен. По втората група въпроси /от осми до четиринадесети/ за приложението на разпоредбите на чл. 20 ЗЗД и чл. 20а, ал. 1 ЗЗД е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС. Според нея при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. В конкретния случай в съответствие с тази практика съдът е формирал решаващите си изводи, след като е обсъдил представените договори, уреждащи задълженията на страните, като ги е тълкувал в цялост и с оглед поведението на страните. За пълнота на изложението следва да се посочи, че процесният предварителен договор е свързан с извършване на доброволна делба на съсобствени недвижими имоти. Доброволна делба обаче може да има само при съгласие на всички съсобственици и отказът на някои от тях /в каквато връзка се сочи, че са били отправените волеизявления от ответниците до ищеца, след одобрения ПУП за дворното място, със Заповед № 4088/07.12.2023 г. - ответниците твърдели, че договореното е невъзможно за изпълнение, поради факта, че нито площта и дяловете, нито точките с координати посочени в предварителния договор съответстват на имота одобрен със Заповедта/ е пречка за извършването ѝ, която пречка може да бъде преодоляна, чрез предявяване на иск за съдебна делба. Не се обосновава и твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на съдебна практика по поставените групи въпроси, която не се налага да бъде изоставяна или осъвременявана. Не следва да се допуска касационно обжалване и по петнадесетия въпрос. Същият не е обусловил мотивите на въззивния съд, а е изведен от твърдението на жалбоподателя за допустимост на предявения иск. Съдът не е приел, че са налице предпоставките по чл. 80 ЗЗД, поради което за да бъде даден отговор на поставения въпрос, е необходимо да се извърши преценка на правилността на формирания от съда извод за недопустимост на предявения иск, а такава преценка не може да бъде направена в рамките на касационното произнасяне във фазата по допускане на обжалването. Последният повдигнат въпрос също не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е обосновал извода си за недопустимост на предявения иск с наличието на друг иск за защита правото на ищеца, а с мотива, че нормата на чл. 80 ЗЗД предоставя право на кредитора да иска да извърши действие за сметка на длъжника в хипотезата на неизпълнение на това задължение от негова страна, когато същото е за действие, което не може да бъде извършено от друго лице, но процесният предварителен договор има за предмет делба на имот, поради което предвид предмета и съдържанието на договора ищецът не се легитимирал като кредитор по двустранно облигационно правоотношение, съдържащо насрещни задължения на ответниците за извършване на конкретни действия, които могат да бъдат извършени от друго лице. Съдът в допълнение е посочил, че целеният от ищеца правен резултат - сключване на окончателен договор за доброволна делба на имот, при неизпълнение на поетото от насрещна страна задължение за сключване на окончателен договор, обуславя правен интерес от предявяване на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. С оглед изложените съображения не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение