Определение № 3251 от 17.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1619/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Т. Г., срещу решение №15 от 15.01.2025г. по гр.д. №519/2024г. на Великотърновски апелативен съд, 2 състав, в частта му, с която е потвърдено решение от 16.07.2024г. по гр.д.№28/2024г. на Габровски окръжен съд, в частта, с която предявеният от касационнната жалбоподателка срещу „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД иск по чл.432 ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдения размер от 30 000 лева до пълния предявен размер от 60 000 лева. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационната жалбоподателка счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД. Твърди, че въззивният съд необосновано е определил обезщетение в размер на 30 000 лева, без да вземе предвид всички обстоятелства около конкретно претърпените от нея неимуществени вреди, в това число и неизбежните бъдещи такива. Изтъква, че съдът не е взел предвид, че тя е била нетрудоспособна за продължителен период от време и не е могла да ходи на работа, което е сринало самочувствието й, още повече, че е развивала свой собствен бизнес. Като съществен пропуск на въззивния съд изтъква и неотчитането обстоятелството, че вследствие претърпения инцидент и последвалите медицински интервенции е развила остеопороза в областта на счупения ляв крак Счита, че по този начин съдът не се е съобразил изцяло със задължителните указания по приложението на чл.52 от ЗЗД, дадени с ППВС №4/1968г. Моли да се отмени въззивното решение и да се осъди ответника да заплати разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди. Претендира и присъждане на разноски. Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди вследствие настъпилото на 27.10.2023г. ПТП възлиза на 30 000 лева. За да определи този размер на обезщетението съдът е взел предвид възрастта на пострадалата, вида и характера на причинените й травматични увреждания, продължителността на общия лечебен и възстановителен период – 5 месеца, настъпилото усложнение при лечението, довело до удължаване на възстановителния период, прогнозата за пълно възстановяване, както и обществено - икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационната жалбоподателка поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за достъп до касация, като сочи за обуславящи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД при определяне на застрахователно обезщетение, кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди при причинени телесни увреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? 2/Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение на чл.52 от ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушение на принципа на справедливост? 3/ Следва ли съдът при приложението на чл.52 от ЗЗД и определянето на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в пукт ІІ от ППВС №4/1968г. и да анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението за справедливост? 4/Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката? 5/ Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, установени към датата на застрахователното събитие, които отразяват промените в икономическите условия и специфичното им проявление за всяко дело? 6/ Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта? 7/ Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС №4/1968г.? 8/ Следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя на риск „Гражданска отговорност“ на автомобилистите като критерий, наред с всички останали, за определяне на обезщетението по чл.52 от ЗЗД? По първите седем въпроса от изложението касационната жалбоподателка твърди противоречие на обжалваното решение с ППВС №4/23.12.1968г., както и решение №15/19.02.2020г. по т.д.№146/2019г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение №143/29.03.2021г. по гр.д. №3662/2019г. на ВКС, IV гр.о., решение №31/25.03.2014г. по т.д. №1203/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. №299/2011г. на ВКС, II т.о., решение №151/12.11.2013г. по т.д. №486/2012г. на ВКС, II т.о. и др., а по въпроса по т.8 – противоречие с практиката, обективирана в решение №70/28.07.2015г. по т.д. №707/2014г. на ВКС, IІ т.о., решение №204/07.11.2016г. по т.д. №3402/2015г. на ВКС, II т.о., решение №108/15.08.2016г. по т.д. №1074/2015г. на ВКС, IІ т.о., решение №10/08.02.2018г. по гр.д. №1600/2017г. на ВКС, IІІ гр.о. Поставените от касационната жалбоподателка въпроси могат да бъдат обобщени като въпрос за приложението на принципа за справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Този въпрос е обуславящ за изхода на конкретния спор. По отношение на същия са налице и допълнителните предпоставки по т.1 на чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Даденото от въззивния съд разрешение на правния въпрос за приложение на принципа за справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, противоречи на постоянната практика на ВКС, изразена в задължителното ППВС №4/1968г., както и в цитираните в изложението решения на ВКС. Доколкото размерът на присъденото обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане не е обусловен единствено от спецификата на отделните факти, относими към определянето му в конкретния случай, а от различно, спрямо даденото в т.11 от ППВС №4/1968г. тълкуване на чл.52 от ЗЗД, то противоречие по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК е налице, поради което искането за допускане на касационно обжалване въз основа на този селективен критерий следва да бъде уважено. Касационната жалбоподателка е освободена от заплащане на държавна такса за касационното обжалване по реда на чл.83 ал.2 от ГПК. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд