Определение № 1972 от 16.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2712/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. Н. от [населено място] срещу въззивно решение № 153 от 18.03.2024 г. по в. гр. д. № 139/2022 г. на Великотърновския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260061 от 01.11.2021 г. по гр. д. № 152/2020 г. на Великотърновския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора против „БУЛ БЕК“ ООД, Х. С. Т. и Ц. Б. Т. иск с правна квалификация чл. 33, ал. 2 ЗС за признаване правото на ищеца за изкупуване на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица], с площ 512 кв. м, заедно с всички приращения и подобрения, в който се намират руини от сграда „С. “. Въззивният съд е приел за установено, че с нот. акт № 128/30.04.2019 г. ответниците Х. Т. и Ц. Т. са продали на „БУЛ БЕК“ ООД поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], заедно с всички подобрения и приращения в имота, в който се намират руини на сграда „С. “, за сумата в общ размер на 230 000 евро. Ищецът М. Н., както и Р. Н. са наследници по закон на С. Г. П.. С договор от 10.12.2015 г. Р. Н. е продал на ищеца наследството си, останало от майка му Р. С. Н. /дъщеря на С. Г. П./. С договор от 26.06.2015 г. К. К. му е продал наследството си, оставено от В. П. И. /внучка на С. Г. П./, а с договор от 10.02.2017г. М. С. му е продала наследството си, останало от същата наследодателка. С нот. акт № 849/20.08.1930 г. В. Х. Р. е закупил за сметка на търговска фирма „Христо Рашев и Сие“, като член от същата фирма, следните недвижими имоти: 1. Кивгир дюкян № * „Под С. хан“; 2. Кивгир дюкян № * „Под С. хан“; и 3. Едноетажна масивна сграда – дюкян, кв. 201 и 202, [улица],95 кв. м. С договор от 10.08.1941 г. В. Р. и С. Г. П. - членове на търговска фирма „Христо Рашев и Сие“ са прекратили съдружието и са извършили доброволна делба на горепосочените имоти. На 15.12.1941 г. е подадена искова молба от В. Р. против С. Г. за делба на недвижим имот, като в нея е посочено, че той е образуван от описаните в нотариалния акт от 1930 г. три имота. С нот. акт № 65/01.02.1976 г. Е. В. Р., М. В. Р. и И. В. Р. /наследници на В. Х. Р./ са признати за собственици на основание наследство и давностно владение на магазин с площ от около 65 кв. м и на дворно място в кв. 279 по плана на В. Т., в което същият е построен, находящо се в [населено място], [улица], при посочени в акта права. По реда на ПМС № 60/14.05.1975 г. и договор за покупко-продажба от 01.08.1976 г. от наследниците на В. Х. Р. е изкупена 1/2 ид. част от имот пл. № * в кв. 279 по плана на [населено място], възлизащо на 32 кв. м. По молба на Е. Р. и М. Р. със заповед № 77/22.01.1993 г. на кмета на община Велико Търново на основание Закона за възстановяване собствеността върху някой магазини, работилници, складове и ателиета е възстановена собствеността на правоимащите лица на масивен магазин с площ от 56,42 кв. м и складово помещение от 23,63 кв. м, заедно с 1/2 ид. част от застроено дворно място от 22 кв. м, попадащ в имот пл. № *, кв. 279, по регулационния план на [населено място]. Този имот е описан и в АДС № 3974/02.02.1982 г., заедно с имот пл. № * - застроени дворни места, с предишен собственик Върховен епископски съвет на Българската евангелистка методическа църква, като закупуването на имота с обща площ 569 кв. м, жилищна сграда и магазини е извършено по решение на ОбНС, за което е сключен договор от 22.01.1982 г. Със заповед № СА-01-32-536 от 31.07.2001 г. имотът е отписан от актовите книги за държавна собственост и е предаден на Община Велико Търново. Съставен е АЧОС № 6318/10.02.2017 г. на основание чл. 56, ал. 1 и чл. 59, ал. 1 ЗОС, с който е удостоверено право на собственост върху 447/512 ид. части от поземлен имот, представляващ бивш пл. № *, попадащ в УПИ *-*, с отреждане за „С. “ от кв. 279 по плана на [населено място], който поземлен имот по КККР е с идентификатор ***, целият с площ 512 кв. м. За останалите 65/512 ид. части е записано, че са в съсобственост с частни лица на основание нот. акт № 65/01.02.1976 г. и заповед № 77/22.01.1993 г. В забележка към този акт са посочени лицата – наследници на В. Х. Р. и Х. Т. – нот. акт № 70/07.12.2016 г. В същата графа е отбелязано, че съгласно становище № 80-348-1 от 07.02.2017г. на КИН Община Велико Търново в имота се намират руини от сграда „С. “ със статут на единична историческа културна ценност от категорията „местно значение“, обявен с ДВ, бр. 51/1973 г., архитектурно-строителна ценност под № 340 в обобщения списък на декларираните сгради от НИПК с писма №№ 2953/31.08.1980 г. и 2542/08.08.1985 г. и част от „Историческо селище – Велико Търново, групов паметник на културата“ от национално значение. Със заповед № 690/12.05.1993 г. на кмета на община Велико Търново е отписан от актовите книги за държавните имоти и предаден на правоимащите лица недвижим имот, представляващ „дюкян“ със застроена площ 28 кв. м, находящ се в [населено място], стар адрес [улица], № 22, като е посочено, че имотът попада в кв. 279 дв. пл. № * по плана на града. По отношение на този имот пред съда всяка от страните е представила копие от заповедта, като в тази представена от ищеца е с посочен пл. № *, а във всички останали копия, включително и представения и изискан от областния управител на [населено място] оригинален екземпляр е посочено, че възстановеният на наследодателите на ищеца се намира в дворище пл. № *. С оглед на това съдът е кредитирал именно на тези документи, тъй като те са с висока степен на достоверност, а в представения от ищеца екземпляр, включително и оригиналното копие, е видно извършено преправяне на първоначално поставения номер на дворището от „*“ на „*“. Единствено и само в този документ съществува цифрата * за възстановения дюкян на наследниците на С. Г. П.. С договор за дарение от 21.03.2017 г. А. И. Р. е прехвърлила притежаваните от нея 3/16 ид. части от 65/512 ид. части от имот с идентификатор *** на Община Велико Търново. С нот. акт за дарение № 69/07.12.2016 г. ответникът Х. Т. е придобил от И. В. П. 3/16 ид. части от 65/512 ид. части от имота. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 70/07.12.2016 г., ответникът Х. Т. е придобил право на собственост върху 7/16 ид. части от 65/512 ид. части от същия имот от А. Т. С. и В. В. Л., а с договор за покупко-продажба /нот. акт № 101/28.04.2017 г./ е закупил от В. И. Г. 3/16 ид. части от 65/512 ид. части от същия имот. Прехвърлителите по тези сделки са наследници на Е. Д. Р., М. В. Р., които са наследници на В. Х. Р.. С договор за прекратяване на съсобствеността върху недвижим имот чрез продажба на частта на Община Велико Търново от 04.10.2018 г., вписан Службата по вписвания на 24.10.2018 г., ответникът Х. Т. е придобил от общината правото на собственост върху 459,1875/512 ид. части от недвижим имот с идентификатор ***, като всички описани по-горе договори са сключени от Х. Т. по време на брака му с Ц. Т.. От показанията на свидетелите Е. А., В. М. и Д. Р. е установено, че към 80-те години на миналия век „С. ” е бил триетажна сграда, построена през 40-те години. Около 1989 г. е приключило размонтиране на останките от хана, като към 1990 г. вече е бил руини и сградата не е било възможно да се обитава. Свидетелката Д. Р. сочи, че от В. И. - наследник на С. П., научила че имот № * е възстановен на наследниците на С. П., който имот бил дюкян. В показанията си свидетелката подробно дава сведения относно предприетите действия във връзка с планираната реставрация на сградата като културна ценност от национално значение. Свидетелката сочи, че не й е известно частни лица да са правили нещо и да са поемали някаква инициатива. От приетата в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза е установено, че поземлен имот идентификатор *** по КККР на [населено място] съответства на част от имот с пл. № * и имоти с пл. №№ *, *, *, *, * в кв. 202 по плана на града от 1907 г. Вещото лице е констатирало, че по разписния лист за тези имоти няма нанесени собственици. Процесният имот съответства на част от имот с пл. № * и част от УПИ * – за „С. ” в кв. 279 по плана на [населено място] от 1971г. В разписния лист срещу имот пл. № * за собственици са записани Протестантска църква, Р. И. Д. – магазин, нот. акт № 781/1930 г. По плана от 1999 г. процесният имот съответства на имот с пл. № * и част от УПИ * в кв. 279. Вещото лице е посочило, че описаният в оригинала на заповед № 360/12.05.1993 г. на кмета на община Велико Търново имот пл. № * в кв. 279 съответства на имот № * в кв. 202 по плана от 1907 г. и на югоизточната част от [улица].497 по КККР на [населено място] и не е идентичен с имот с идентификатор ***. Пред въззивният съд е допусната и изслушана повторна тричленна съдебно-техническа експертиза със същата задача, като в заключението си вещите лица са посочили, че при извършения оглед на място са установили, че сградите в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], за който е отреден УПИ * в кв. 279, са съборени и на място са запазени само част от основите, оградните и преградните стени от каменна и тухлена зидария и други носещи конструктивни елементи, които са ерозирали, обрасли с тревна, храстовидна и дървесна растителност. Анализирайки представените писмени доказателства вещите лица са посочили, че имотите, описани в нот. № 849/20.08.1930 г., договор от 10.08.1941 г., искова молба от 15.12.1941 г. и акт № 25 от 23.07.1949 г. за заемане на недвижим имот за държавен, не може да се установи с кои имоти са идентични, защото описанието им и описаните съседи са противоречиви и разминаващи се. За описания в заповед № 690 от 12.05.1993 г. на кмета на община Велико Търново имот - дюкян със застроена площ 28 кв. м, находящ се в [населено място], [улица]/стар адрес [улица]/,отчужден по ЗОЕГПНС от С. Г. П., е записано, че попада в кв. 279, дв. пл. № * по плана от 1971 г. Този имот е идентичен с имот № * в кв. 202 по плана от 1907 г. и с имот № * по КП от 1999 г. Описаният в заповед № 690 от 12.05.1993 г. имот пл. № * не е идентичен с имот с идентификатор ***. Имотите, описани в нот. акт № 849/20.08.1930 г., договор от 10.08.1941 г., искова молба от 15.12.1941 г. и акт № 25 от 23.07.1949 г. за заемане на недвижим имот за държавен, не са идентични с поземлен имот с идентификатор ***. Вещите лица са посочили, че [улица]и [улица]са стари имена на [улица]. Дюкянът, който С. Г. П. е притежавал, се е намирал на [улица], а в служебна бележка № 6 от 26.05.1950 г. е отбелязано, че този имот се намира на № 22 на [улица]. АДС № 3525/26.07.1977 г. е съставен за магазин, складово помещение и 1/2 ид. част от имот пл. № * с административен адрес [улица]. АДС № 3974/02.02.1982 г. е съставен за закупен от държавата недвижим имот в [населено място] кв. 279, пл. №№ *, *, [улица], бивша собственост на Българската евангелска църква. Поземлен имот с идентификатор *** е с адрес [улица], следва сграда с идентификатор **** с адрес [улица], а югозападната част на поземлен имот с идентификатор ***, представляващ второстепенна улица, в югоизточната част на която попада бивш имот № * по отменения кадастрален план от 1971 г., е идентичен с поземлен имот № * по КП от 1999 г. На наследниците на С. Г. П. е възстановен имот пл. № *, който имот към момента попада на улица, извън поземления имот, в който е разположен „С. хан“, респ. онова, което е останало от него. Според вещото лице Г. към момента на възстановяване на дюкяна, който се е намирал в имот пл. № * по плана от 1971 г., същият е бил съборен. С оглед на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че съгласно чл. 33, ал. 1 ЗС съсобственикът може да продаде своята част от недвижимия имот на трето лице само след като представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици да купят тази част при същите условия и декларира писмено пред него, че никой от тях не е приел това предложение. Ищецът в настоящото производство твърди, че е съсобственик на част от процесния имот и се позовава на обстоятелствата, че изобщо не са били представени пред нотариуса горните документи, които да установяват, че на него му е предложено да купи идеалните части на ответниците при същите условия, при които са продадени на ответника „БУЛ БЕК“ ООД. Срокът за предявяване на този иск е двумесечен от продажбата, като срокът започва да тече от момента на узнаване за сделката, когато ищецът твърди, че такава покана не е отправена. В настоящия случай ищецът е узнал факта на продажбата на 14.11.2019 г., когато е подал заявка по интернет до АГКК – Велико Търново, поради което съдът е приел, че искът е допустим, но неоснователен, тъй като нито към датата на оспорената сделка, нито преди това ищецът е бил съсобственик на твърдените от него 4/7 ид. части от имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] и поради тази причина ответниците не са отправяли покана до ищеца по реда на чл. 33, ал. 1 ЗС. Посочено е, че на наследниците на С. Г. П. е бил възстановен по реда на ЗВСОНИ и заповед № 360 от 12.05.1993 г. на кмета на община Велико Търново за отписване от актовите книги за държавни имоти недвижим имот – дюкян с площ 28 кв. м, находящ се в [населено място], [улица], при граници В. Р., улица и П. А., който имот попада в кв. 279, дв. пл. № *. Ищецът е придобил право на собственост върху този имот на основание наследствено правоприемство като законен наследник на своята майка Р. Н. и по силата на договори за продажба на наследство, като съгласно заключенията на вещите лица площта на процесния имот с идентификатор *** по КККР не включва тази на имот пл. № * по плана от 1971 г. Тъй като ответниците Х. Т. и Ц. Т. са били собственици на имота, за тях не е съществувало задължение да отправят каквато й да било покана до ищеца. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Относно индивидуализацията на един недвижим имот, когато собствеността му е предмет на спор между страните; 2. За правомощията на въззивната инстанция да направи собствени фактически и правни изводи по същество на спора – т.е. по всички въпроси, засягащи съществото на спора, а не само по някои от тях, които въззивният съд намери за определящи за крайния резултат; 3. За задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата, както и третото лице - помагач на ответниците Х. С. Т. и Ц. Б. Т. - Община Велико Търново, са подали писмени отговори, в които са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият въпрос е твърде общо формулиран, не предполага даването на принципен отговор и по своята същност представлява общо касационно оплакване, поради което не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, нито съществува противоречие на въззивното решение със сочената от касатора практика на ВКС - решение № 672 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г., I г. о., и решение № 253 от 18.05.2010 г. по гр. д. № 1114/2009 г., II г. о. В допълнение следва да се посочи, че в настоящия случай въззивният съд подробно и задълбочено е анализирал събраните по делото доказателства и е достигнал до извода, че жалбоподателят не е притежавал идеални части от поземления имот, предмет на сключения между ответниците договор за покупко-продажба. По следващите два свързани въпроса, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. От съдържанието на неговите мотиви не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация Х. Т. и Ц. Т. сумата 3000 лв., както и на „БУЛ БЕК“ ООД сумата 3000 лв., представляващи направени от тях разноски за адвокатски възнаграждения в настоящата производство. Съгласно чл. 78, ал. 10 ГПК в полза на третото лице - помагач Община Велико Търново разноски не следва да се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд, второ гражданско отделение,