Определение № 50231 от 09.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1047/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. В. И., чрез процесуалния му пълномощник, против решение № 322 от 09.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 3070/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14-ти състав в частта, с която след частична отмяна в обжалваната осъдителна част и потвърждаване в отхвърлителната част на решение № 264757 от 15.07.2021 г. по гр. д. № 8552/2019 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I - 1 състав, като краен резултат е отхвърлен предявеният от настоящия касатор срещу „Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп““ ЕАД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на разликата над присъдените 180 000 лв. до претендираните 400 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 23.12.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 01.03.2019 г., до окончателното плащане В касационната жалба се излагат твърдения, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд в недостатъчна степен е възприел претърпените и търпими действителни неимуществени вреди, страдания и неудобства на пострадалия, техния вид, естество и продължителност, като не е съобразил задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г., поради което е определил и присъдил обезщетение за неимуществени вреди в крайно занижен и несправедлив размер. Оспорва се и възприетият от въззивния съд подход за съизмерване на присъденото обезщетение с минималната работна заплата за следващите 30 години, вместо да се отчете икономическата конюнктура и да се съобразят съответните нива на застрахователно покритие към момента на настъпване на застрахователното събитие. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради противоречие на решението на въззивния съд със задължителните указания на ППВС № 4/23.12.1968 г. по приложението на чл. 52 ЗЗД. Ответникът по касационната жалба – „Застрахователно еднолично акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп““ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима. За да достигне до обжалвания резултат по спорния между страните въпрос относно справедливия размер на обезщетението за търпените от увреденото лице вреди, съставът на въззивния съд е съобразил събраните по делото доказателства, въз основа на които е установил, че в резултат на ПТП ищецът е получил: травматичен шок, счупване на костите на лява предмишница, изкълчване на лява лакътна става, диафизарно счупване на лява бедрена кост, пертроханерно счупване на дясна бедрена кост, контузия на гърдите и пневмоторакс вляво, контузия на корема и субкапсуларен хематом на слезката, горна вяла монопареза на левия горен крайник, множествени мекотъканни наранявания по тялото и крайниците, лицево-челюстна травма – контузия на носа без фрактури на лицевите кости, тежка хипотрофия на мускулатурата на левия горен крайник и липса на движения в лявата раменна става, липса на движения в лява лакътна става, в лява гривнена (киткова) става, в пръстите – без възможност за хващане и задържане на предмети с лявата ръка, намалена сетивност в определени зони на мишницата и липса на усет за допир и болка, които увреди са характеризирани като осакатяване на лявата ръка. Съставът на Апелативен съд – София е обсъдил подробно броя, характера и тежестта на установените увреждания, последвалите операции, дългия престой в реанимация (40 дни), общия болничен престой (ок. 2.5 месеца), както и целия лечебно-възстановителен период, продължил около година. Отчел е, че наред с търпените болки ищецът в първите 4 месеца не е можел да се придвижва самостоятелно и да се обслужва; към момента на прегледа от вещото лице общото му състояние е оценено като стабилизирано с остатъчни видими и големи белези от операциите на лявата ръка, дясната и лява бедрени кости са зараснали с възстановяване на движенията в норма, ищецът се придвижва самостоятелно, без помощни средства, но с щадяща походка. Съобразени са физикалните последици от най-тежката травма - тази на лявата ръка, която е напълно осакатена и с песимистична прогноза за възстановяване, като с ЕР на ТЕЛК № 2031 от 137/07.08.2019 г. ищецът е освидетелстван с 90 % трайно намалена работоспособност за период от една година, както и измененията в психо-емоционалната сфера с налична невротично-депресивна симптоматика („посттравматично стресово разстройство“), с проява на кошмари, тревожност, хипорексия, емоционална неустойчивост, социална отчужденост, значително снижаване на адаптивните възможности и нарушено лично, професионално и социално функциониране. Всички тези обстоятелства, ведно с младата възраст на ищеца (20-годишен към момента на ПТП) и липсата на близки роднини, които да го подкрепят, преценени в съвкупност, с оглед принципа на справедливост и установената практика на съдилищата, са обусловили решаващия извод на въззивния съд, че пострадалият следва да се обезщети със сумата от 180 000 лв., съизмерима с получаване на месечно обезщетение в размер на минималната работна заплата за следващите 30 години. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното: Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационен контрол предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал изричен правен въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по който касационният съд да се произнесе. Изложението на основанията за допускане на касационно обжалване съдържа само оплаквания за неправилно приложение на закона – чл. 52 ЗЗД, поради което доводите в него представляват основания за неправилност на атакуваното решение, съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, относими към разглеждането на жалбата по същество, а не такива, относими към фазата по селекция на касационните жалби. Съгласно указанията на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, липсата на формулиран правен въпрос е достатъчна причина за недопускане на касационното обжалване, като ВКС няма правомощия да извлича въпроса по чл. 280, ал. 1 ГПК от съдържанието на жалбата и/или изложението, а касаторът сам следва да съобрази нормативно установеното различие между основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 281, т. 3 ГПК. Извън изложеното, от данните по делото е видно, че въззивният съд надлежно е преценил и фактите, за които в касационната жалба се твърди, че са останали без обсъждане. При този изход от спора в полза на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение