Определение № 50266 от 12.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1579/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ, Комисията) чрез процесуален представител В. Д. - гл. инспектор в ТД - Бургас на Комисията срещу решение № 11 от 28.01.2022 г. по гр. д. № 243/2021 г. на Апелативен съд – Бургас.

Ответниците по жалба А. М. Р. и Ш. М. Р. чрез общия им пълномощник адв. Г. са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който ангажират становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за нейната неоснователност.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е отменено решение № 28 от 04.03.2021 г. по гр. д. № 1401/2019 г. на Окръжен съд – Бургас и е отхвърлен предявеният от Комисията против Ш. М. Р. и А. М. Р. иск с правно основание чл. 153, ал. 1 ЗПКОНПИ - за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество на обща стойност 196 384. 67 лв.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че Ш. Р. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 234, ал. 2, т. 3, вр. с ал. 1, предл. 2 НК (държане на акцизни стоки – цигари без бандерол в големи количества), попадащо в обхвата на чл. 108, ал. 1, т. 15 ЗПКОНПИ, за което Комисията е била надлежно уведомена и е започнала проверка по чл. 107, ал. 2 от приложимия закон за установяване налице ли е значително несъответствие в имуществото на лицето за проверявания период 13.02.2008 г. -13.02.2018 г. С одобрено споразумение по НОХД № 175/2018 г. на Районен съд – Бургас ответникът Ш. Р. е признал вината си в извършване на горното престъпно деяние. Същият е в граждански брак, сключен на 25.07.2004 г. с А. М. Р.. Решаващият състав е приел, че с исковата молба са заявени неналични парични суми, като придобито от ответниците през проверявания период имущество, включено в общата сума от 213 058. 67 лв., а именно: 15 000 лв. – „разход за предоставен заем“ (предоставен от А. Р. на „Рашем“ ЕООД, съгласно декларация по чл. 50 ЗДДФЛ за 2009 г. и според ищцовата комисия възстановен на заемодателя от дружеството, съгласно счетоводния баланс от 2010 г.), 149 000 лв. – „разход за допълнителни парични вноски“ (от Ш. Р. в „Рашем“ ЕООД – 99 000 лв. и от А. Р. в „Анел Раш“ ЕООД – 50 000 лв.), 22 010. 81 лв. – „разход за погасителни вноски“ по банкови кредити, 17 947. 86 лв. – „получени/изпратени суми от/към трети лица“ (получени от А. Р. от Турция чрез „Western Union“ 9 500 щ. д. с равностойност в лева 13 144. 23 лв. и 2 189. 50 евро или 4 282. 29 лв.; изпратени в Турция от А. Р. 521. 34 лв.) и 4 000 лв. – „превод от трето лице“. В обжалваното решение е изразено разбиране, че неналичните парични суми, представляващи погасителни вноски по кредити, вноски по банкови сметки, парични вноски в собствени дружества, предоставени на трети лица или получени от трети лица не съставляват „имущество“ по смисъла на чл. 156, ал. 4, т. 1, вр. с § 1, т. 4 ЗПКОНПИ. Развити са доводи, че легалната дефиниция на това понятие определя „имущество“ като всякакъв вид собственост, но това изключва преминалите през патримониума на проверяваното лице парични средства, които не са налични, т. е. към момента на проверката са били изразходвани и съставляват разход, както са и определени в цитираните по-горе пера към общата сума на имуществото по исковата молба. Съдът се е позовал и на приетото в мотивите на решение № 13 от 13.10.2012 г. по к. д. № 6/2012 г. на Конституционния съд на РБ, че на изследване подлежи имуществото, с което проверяваният е разполагал в началото и в края на изследвания период, увеличаването му през периода от законни източници, направените разходи и възникналите задължения. Направено е съждение, че парични средства, които са били в наличност у това лице или в негови сметки в определен момент, но не се установяват да са налице в края на периода, нямат характер на „имущество“ по смисъла на специалния закон. Същите са изразходвани и съставляват разход, а не притежавано имущество. Като разходвани, липсващи, те не могат да бъдат предмет на отнемане в полза на държавата, извън специално предвидените в закона хипотези при отчуждено имущество с парична равностойност. Позоваването от страна на Комисията на разпоредбата на чл. 151 ЗПКОНПИ е прието за несъстоятелно. По тези съображения въззивният съд е заключил, че придобитото от ответниците през проверявания период имущество, налично в края на периода или отчуждено срещу парична равностойност, представлява единствено дружествените дялове от капитала на „Атлас 8“ ЕООД и на „Анел Раш“ ЕООД, на обща стойност 5 100 лв. и сочи на липса на превишение, т. е. липсва увеличение в имущественото състояние на ответниците, респ. значително несъответствие в имуществото им, което е под прага на предвидените в закона 150 000 лв. за проверявания период. Според съда липсата на значително несъответствие в имуществото на ответниците не позволява да се изведе обосновано предположение по смисъла на чл. 107 ЗПКОНПИ, че те притежават незаконно придобито имущество, което на основание чл. 153 от закона подлежи на отнемане в полза на държавата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3, ГПК по правни въпроси, за които твърди да са обуславящи изхода на делото и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се наличие на предпоставки за достъп до касация и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Поставените въпроси имат следното съдържание:

1. „Следва ли да намерят отражение при определяне размера на несъответствието по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗОПДНПИ (отм.) и § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ размерът на внесените и постъпили суми по банкови сметки и извършените допълнителни вноски по чл. 134 ТЗ в търговски дружества на ответниците, за които не се установява законово основание за придобиването на средствата, послужили за внасянето/постъпването им?“ и

2. „Подлежат ли на отнемане в полза на държавата по ЗОПДНПИ (отм.) и ЗПКОНПИ, внесените и постъпили суми по банкови сметки на проверяваните лица, за които не се установява законово основание за внасянето/постъпването им, но са неналични в края на проверявания период?“

Касационното обжалване не следва да се допуска.

По втория от въпросите е постановено ТР № 4/2021 от 28.03.2023 г. по тълкувателно дело № 4/2021 г. по описа на ОСГК на ВКС. С него по обвързващ съдилищата начин е прието, че не представляват „имущество“ по смисъла на §1, т. 4 от ДР на ЗПКОНПИ и не участват при определяне размера на несъответствието съобразно нормата на §1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ получените от проверяваното лице парични средства с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период. В цитирания тълкувателен акт е изразено и разбирането, че не подлежи на отнемане в полза на държавата паричната равностойност на получените суми с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено или липсващо друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период и не е установено преобразуването им в друго имущество.

В процесния случай решаващият състав е приел, че неналичните парични суми, представляващи погасителни вноски по кредити, вноски по банкови сметки, парични вноски в собствени дружества (т.е. направени допълнителни парични вноски по чл. 134 ТЗ), предоставени на трети лица или получени от трети лица, не съставляват „имущество“ по смисъла на чл. 156, ал. 4, т. 1 ЗПКПОНПИ вр. § 1, т. 4 от ДР на закона. Посочил е, че легалната дефиниция на понятието „имущество“ изключва преминали през патримониума на проверяваното лице парични средства, които не са налични, т. е. към момента на проверката са били изразходвани и съставляват разход. Въззивният съд е съобразил и приетото в мотивите на решение № 13/13.10.2012 г. по конст. д. № 6/2012 г. на Конституционния съд на Република България, че на изследване подлежи имуществото, с което проверяваният е разполагал в началото и в края на изследвания период – паричните средства, които са били в наличност у лицето или в негови сметки в определен момент, но не се установяват да са налице в края на периода, не покриват съдържанието на понятието за „имущество“ по смисъла на специалния конфискационен закон. При тези съображения, обжалваното решение е постановено в съответствие с даденото разрешение в горепосочения тълкувателен акт, поради което не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационното обжалване по второто питане. Наличието на задължителна съдебна практика по въпроса пък изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на каквото основание касаторът се позовава.

Първият повдигнат въпрос е поставен с оглед становището на страната, че внесените (от проверяваното лице и свързаните с него лица), вкл. и под формата на отпуснат заем и постъпили суми по банкови сметки на търговски дружества, чийто собственици на капитала са тези лица, вкл. и направени от тях на основание чл. 134 ТЗ допълнителни парични вноски, следва да бъдат отнети в полза на държавата, след като не се установява законово основание за придобиването на средствата, послужили за внасянето/постъпването. Въпрос, изводим от тезата на касатора, а не от решаващите мотиви по обжалваното решение не удовлетворява обща предпоставка за селектиране на касационната жалба съгласно разясненията с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд не е разглеждал така формулирания въпрос и не е излагал съображения по него. Той е обсъждал и мотивирал подробно въпросът съставляват ли имущество по смисъла на специалния закон преминалите през патримониума на проверяваното лице парични средства (вкл. и под формата на предоставени на търговски дружества в заем и по реда на чл. 134 ТЗ), които не са налични в края на проверявания период (при отсъствие на данни да са преобразувани в друго имущество), за да подлежат на отнемане в полза на държавата. Даденият отрицателен отговор в обжалвания въззивен акт кореспондира изцяло на разрешението на задължителната съдебна практика, създадена с ТР № 4/2021 от 28.03.2023 г. по тълкувателно дело № 4/2021 г. по описа на ОСГК на ВКС. Освен това, липсват твърдения и данни по делото въпросните вземания (както ги приема ищцовата комисия) да са удовлетворени, а сумите върнати и налични по сметките на ответниците. Ето защо и по това питане не може да се допусне касационен контрол на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чието приложно поле е изключено по изложените вече съображения.

Неоснователно е и искането за достъп до касация поради твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, наличието на разглежданото селективно основание не се мотивира в смисъла на понятието, изложено по – горе, а това е в задължение на касатора.

В заключение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение.

При този изход на делото касаторът дължи на ответната страна по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 2 000 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.