Определение № 60459 от 16.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 1915/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Овергаз инк“ АД срещу решение №388 от 12.02.2020 г. по в.т.д.№2728/2019 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №531 от 19.03.2019 г. по т.д.№2563/2017 г. на СГС, с което „Овергаз инк“ АД е осъдено да заплати на „Дексиа България“ ООД на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.14, ал.5 от Договор за доставка на природен газ от 01.12.2015 г., сумата от 4 609 467.90 лв., ведно със законната лихва от 18.08.2017 г. до окончателното й изплащане, като е разпределена и отговорността за разноските. В жалбата се навеждат доводи, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по непредявени искове – ищецът последователно е поддържал претенция за заплащане на обезщетение за вреди, като не е предявявал искане за присъждане на неустойка, както са приели двете съдебни инстанции. Евентуално се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се твърди, че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Може ли съдът да определи правна квалификация на исковата претенция в противоречие с изложените в исковата молба факти и заявения от ищеца петитум. 2. Задължен ли е съдът на основание чл.20 от ЗЗД да тълкува действителна воля на страните по договора, като обсъди всички ангажирани от страните доказателства и направени фактологични и правни доводи и следва ли при тълкуване на смисъла на клаузи от договора да изхожда от смисъла на целия договор, обичаите в практиката и добросъвестността. 3. При какви условия следва да се приеме за нищожна клауза за неустойка като противоречаща на борите нрави. При преценка нищожността на неустойката трябва ли да се изследва нейния характер – обезщетителен или санкционен. Може ли да се квалифицира съглашението за заплащане на неустойка за действително, сключено в съответствие с добрите нрави, независимо, че размерът му десетократно превишава размера на претърпените от ищеца вреди. Длъжен ли е съдът да приеме, че има нарушение на добрите нрави, когато неустойката, със санкционен/обезщетителен характер е с размер многократно превишаващ размера на вредите и по този начин получателят на неустоечната сума неоснователно се обогатява. В случай, че при сключване на договора няма предвидими/договорени други вреди, то изследват ли се хипотетичните вреди при преценка за нищожността на договорената неустойка. Излиза ли извън присъщите й функции договорна неустойка, при която размерът й превишава с десет пъти максималния размер на очакваните от неизпълнението вреди. Съответства ли на принципа на справедливостта в търговските правоотношение положение, при което договорна неустойка с обезщетителен/компенсаторен характер има като краен резултат преди всички санкциониране на длъжника. 4. Може ли съдът да квалифицира неустойката едновременно като обезщетителна и санкционна. 5. Може ли съдът да приеме, че предвидената в договора методология за определяне на размера на неустоечното задължение е свързана с непредвидимо и неопределено поведение на трети лица и такава договорка трябва ли да се квалифицира като противоречаща на добрите нрави. 6. Настъпилото първо по време неизпълнение на страната, претендираща неустойка, предполага ли намаляване на размера на неустойката по търговски договор. Трябва ли съдът да квалифицира като поведение, с което длъжникът е попречил на кредитора при изпълнение на своето договорно задължение, непосочването в договорения срок на мястото на изпълнението. 7. Може ли съдът да приеме, че неустоечното задължение е извъндоговорно и възможно ли е да се претендира неустойка за период, в който договорът не е произвел действие. 7а. Възможно ли е договор за доставка по ЗАДС да произвежда действие преди регистрацията на търговеца по същия закон и възможно ли е да се извършва доставка на стоки по ЗАДС преди регистрацията по същия закон. 7б. В случай на наличие на две противоречиви клаузи в договор, определящи влизането му в сила и в случай, че едната противоречи с императивни разпоредби на закона, следва ли да се прави тълкуване на действителната воля на страните или противоречащата на закона разпоредба следва да се приеме за недействителна/замени с императивната законова разпоредба. 8 Цената за пренос на природен газ част ли е от цената за доставка на природния газ или е отделна цена за отделна услуга по чл.44, ал.2 и §22 от ЗЕ и чл.9 от Директива 2009/73/ЕО и следва ли при определяне на цената на природния газ и нейните компоненти да се изследва извършването/договарянето на услугите по доставка, разпределение, пренос на природен газ. 9. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и доводите на страните и да изложи съображения защо ги отхвърля. Спрямо въпрос 7а се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поддържано и по отношение въпроси трети, пети и осми, като по последните и по останалите въпроси се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът по касация „Дексиа България“ ООД изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд след като е осъществил подробен анализ на приетите по делото доказателства е приел, че първоинстанционният акт е валиден, допустим и правилен. Анализирайки разпоредбата на чл.92 от ЗЗД и клаузата на чл.14, ал.5 от сключения между страните договор /според която, ако продавачът „Овергаз инк“ АД не достави по своя вина заявеното и одобрено количество природен газ за даден месец и не осигури заместване на доставката от алтернативен източник, купувачът „Дексиа България“ ООД има правото да претендира заплащане на разликата в цената между дължимото по договора и закупеното от купувача или негов клиент количество природен газ от друг доставчик в случай, че цената на заместващата доставка превишава тази на недоставената по процесния договор/, е достигнал до извод, че с тази разпоредба от договора е определена отнапред отговорността на продавача при неизпълнението, но само до осигурената от купувача или негов клиент заместваща доставка и то само до разликата в цената в случай, че е налице превишаване на цената на заместващата доставка. Счел е, че съобразно цитираната клауза, отговорността не се разпростира до всички вреди, които очаквано ищецът може да търпи от неизпълнението, като аргумент в тази насока е предвиденото от страните в следващото изречение, че в случай, че никой от продавача, купувача или неговият краен клиент не успее да осигури заместваща доставка на газ, то тогава продавачът ще дължи заплащане на всички вреди, които купувачът е претърпял в следствие на недоставката на дължимото количество природен газ, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на задълженията на продавача по договора, като по този начин вече се препраща към общите разпоредби на чл.79, ал.1, вр. с чл.82 от ЗЗД, визиращи отговорността на длъжника към неговия кредитор за вредите причинени от неточното изпълнение на договорното задължение. Тълкувайки посочената договорна клауза и съобразявайки приетото в трайната и непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл.20 от ЗЗД, е намерил, че с включването в съдържанието на договора на тази санкционна разпоредба, страните действително са имали намерението да й придадат неустоечен характер, поради което не е възприел доводите на въззивника „Овергз инк“ АД за неправилна квалификация на предявения иск. Изразил е становище, че въпреки че не са я посочили изрично като съглашение за неустойка, клаузата има ясно изразен неустоечен характер и цели да компенсира вредите на ищеца от невъзможността да реализира доставката на своя краен клиент, а те са както да реализира печалба от своята последваща доставка, така и отговорността за вреди на купувача от недоставката към крайния клиент и с това съглашение страните са установили предварително, макар и по определяем начин, с посочване на ясни критерии /за което няма пречка/, размера на обезщетението за вредите, които купувачът би претърпял в случай на конкретно посоченото неизпълнение, като никъде не е посочено, че обезщетението е дължимо само при установени реално настъпили вреди, а е уговорено, че то е дължимо без да е необходимо купувачът да доказва претърпени вреди. Намерил е за неоснователно и възражението на въззивника за постановяване на обжалваното решение в нарушение на материалния закон поради неправилността на извода на съда относно действителността на неустоечната клауза. Позовавайки се на разясненията, дадени в т.3 на ТР №1 от 15.06.2010 г. по т.д№1/2009г. на ОСТК на ВКС е достигнал до извод, че уговорената неустойка не е крайно прекомерна и това да й придава качеството на противна на добрите нрави, т. е. екзорбитантна, извън пределите на нравствено допустимото, което да обоснове и нейната нищожност. Посочил е, че да се приеме, че клаузата е недействителна само с оглед изчисленото процентно съотношение на неустойката спрямо предполагаемия максимален размер на пропуснатата полза, изразяваща се в печалбата, която ищецът не може да реализира от договора му с крайния клиент, вследствие на неизпълнението на ответника, би означавало да се отрече изцяло както стимулиращата, така и обезпечителната, и не на последно място наказателната функция на неустойката, а с това да се поставят под въпрос основните характеристики на неустойката като изначално точно определени или определяеми /според степента на тежест и продължителност на неизправно поведение на длъжника/ предели на договорна отговорност при неизпълнение на договорни задължения. Счел е, че в конкретния случай е предвидимо ищецът - купувач, при неизпълнението от страна на ответника - продавач да достави стоката предмет на договора, да претърпи вреди не само във формата на пропуснати ползи от нереализиране на печалба /разбирана като разлика между покупната цена по процесния договор, сключен с ответника и цената, която ищецът е следвало да получи от своя клиент за доставката на същото количество природен газ/, но и вреди от възникването за ищеца на отговорност спрямо неговия клиент за неизвършване на доставката, която се явява и крайният получател на доставката, като последица от неизпълнението на ответника. Вторият вид вреди са такива, които очаквано и то към момента на сключване на договора е логично да се очаква да настъпят за самия ищец - купувач при неизпълнение от страна на ответника и намират израз в отговорността на ищеца спрямо неговия клиент при недоставката на природния газ, който ищецът е очаквал да получи от ответника като свой доставчик и която отговорност е в пряка причинно-следствена обвързаност от неизпълнението на ответника. В този смисъл, преценявайки съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди /невъзможността ищецът да реализира печалбата от продажбата на същото количество природен газ на своя съконтрагент, както и отговорността му за вреди към него предвид стойността на договора между тях възлизащ на 51 007 869 лв. без ДДС/, както и предвид размера на задължението за изпълнението на което се обезпечава неустойката, възлизащо на 47 371 069 лв. без ДДС, каквато е стойността на процесния договор, е намерил, че не може да се формира извод, че уговорената неустойка е противна на добрите нрави, което да обоснове и нейната нищожност, още повече, че интересите на ищеца следва да бъдат гарантирани надлежно посредством особен акцент върху основните функции на неустойката, в това число и наказателната. По възражението за неправилност на решението поради наличието на забава на кредитора - неоказване на дължимото съдействие за осъществяване на дължимия резултат, е изложил съображения, че за да е налице кредиторова забава, разбирана като липса на съдействие за осъществяването на дължимия резултат, следва не само длъжникът да я заявил готовност за изпълнение, но и да е предложил такова, а кредиторът неоправдано да не е приел предложеното му изпълнение или да не е дал необходимото съдействие и именно това поведение на кредитора да е станало причина длъжникът да не може да изпълни точно задължението си. Установил е обаче, че в случая въззивникът е уведомил въззиваемото дружество, че поради отказ на доставчика му да изпълнява своите задължения по валиден дългосрочен договор за доставка на природен газ, считано от 01.01.2016 г. няма да е в състояние изобщо да изпълнява поетите от него задължения по процесния договор за доставка на природен газ, като при това положение сам е препоръчал на ищеца да организира незабавно извършването на алтернативна доставка чрез сключването на договор с обществен доставчик. Също така страните са определили мястото на предаване и на приемане, т.е. мястото за изпълнение още при самото сключване на договора, поради което и ответникът не може да се оправдава, че за да достави дължимото количество газ ще се нуждае от някакво допълнително съдействие от страна на купувача, доколкото местоизпълнението е определено в самия договор. По възражението на въззивника, че не следва да отговаря за всички вреди, а само за тези след 24.02.2016 г. е приел, че по ясната и непротиворечива воля на страните в чл.17, ал.1, срокът за изпълнение на договора е за календарната 2016 г., като изрично е посочено, че влиза в сила от датата на неговото подписване - 01.12.2015 г., а не както твърди въззивникът от датата на получаване на регистрация по ЗАДС, тъй като с клаузата на чл.32 страните са имали предвид само, че ако към началния момент на изпълнение на задълженията на продавача да достави стоката, която едновременно с това е предмет и на престацията на купувача по договора му с крайния клиент и към този момент купувачът не се е снабдил със задължителната регистрация по чл.57а, ал.1, т.2 от ЗАДС като лице, което търгува с природен газ за битови или стопански нужди, продавачът ще му съдейства така, че вече заявените количества газ да бъдат реализирани в полза и за сметка на купувача на пазара за този вид стока, вкл. и към неговия краен клиент. Счел е, че друго тълкуване на действителната воля на страните относно срока, съобразно правилото чл.20 от ЗЗД- двете отделни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга, както и като се схващат в общия смисъл, който произтича от целия договор, не би могло и да има, още повече ако се държи сметка и на систематичното място на разпоредбата на чл.32 в раздел 7, озаглавен „Други положения“, а не в чл.17, където изрично е посочено, че договорът влиза в сила от датата на неговото подписване и важи за цялата календарна 2016 г. Намерил е за необходимо да посочи, че разпоредбата на чл.57а, ал.1, т.2 от ЗАДС не предвижда лицензионен, респ. разрешителен режим за лицата извършващи търговска дейност по занятие за продажба на природен газ, а единствено урежда отношения от публичноправен характер между търговеца и фиска във връзка със заплащането на акциз, поради което не е вярно твърдението на въззивника, че нерегистрирането на купувача по реда на ЗАДС се явявало пречка за извършването на търговия с природен газ, вкл. за закупуване на такъв, вкл. и от ответника. Предвид изложеното въззивният съд е достигнал до извод, че са налице кумулативно изискваните от чл.14, ал.5, изр.1, пр.2 от договора за доставка на природен газ от 01.12.2015 г., сключен между страните по делото, предпоставки за ангажиране договорната отговорността на ответника-продавач, като е изложил съображения за неоснователност на възражението за неправилност на първоинстанционното решение поради това, че при изчисляване на неустойката не е следвало да се включва такса пренос. Тълкувайки чл.14, ал.5 от процесния договор, е приел, че обезщетението е в размер на разликата в цената на закупения от купувача или негов клиент газ от друг доставчик и цената по този договор за реално приетите количества от друг доставчик, като под цена на заместващата доставка страните са имали предвид всички реално направени разходи, които са в пряка и причинно-следствена връзка с недоставянето на газ по този договор. Установил е, че клиентът на ищеца „Агрополихим“ ЕАД не е посредник, а се явява краен потребител на природен газ, поради което в отношенията му с обществения снабдител „Булгаргаз“ ЕАД при договаряне на заместващата доставка следва да са приложими Указанията на ДКЕВР за определяне на цената на природния газ при продажба от обществения доставчик на крайните снабдители и на потребители, присъединени към газопреносната мрежа, приети с Протоколно решение на ДКЕВР №168/30.12.2009 г. Съгласно т.32 от същите, към изчислената регулирана цена на природния газ се добавя задължително и цената за пренос на природен газ през газопреносната мрежа в размер на 19.73 лв. и сборът представлява крайната утвърдена пределна цена за съответното тримесечие на 2016 г., т.е. към свободно договорената между страните цена следва да се добави винаги цената за пренос през газопреносната мрежа, като пределната регулирана цена, по която общественият доставчик продава природен газ на крайно присъединени към газопреносната мрежа лица и на крайни снабдители цена, е цената, в която като компонент е включена и цената за пренос, както е сторено и в договора между крайния клиент „Агрополихим“ ЕАД и „Булгаргаз“ ЕАД. Намерил е за принципно правилна тезата на въззивника, че независимо от уговорката на страните в процесния договор, че при формиране на цената се приспада утвърдената цена за пренос на природен газ през преносната мрежа на „Булгартрансгаз“ ЕАД за съответния период, заплащането на същата ще се дължи от ищеца, вкл. и на съответния международен оператор доколкото пренасянето на газа е осъществявано на територията на чужда държава и не представлява търговска отстъпка, както се домогва да докаже ищецът, в който смисъл са и разпоредбите на чл.12 от договора, където изрично е посочено, че определената цена е франко Пункта за приемане и предаване за какъвто е определено да бъде ГИС Негру Вода 1 на територията на Република Румъния, като всички разходи за транспортирането на природния газ до този пункт ще са за сметка на продавача, а от там купувачът ще осигури преноса до избраните от него точки на преносната мрежа като извърши съответните плащания към преносния оператор. Т.е. вярна е тезата на ответника, че ако има осъществена доставка, то ищецът ще дължи плащане на такса пренос, но не на ответника, а на съответния оператор- български или чужд, но същевременно този довод е неотносим за отговорността на ответника към ищеца, тъй като именно неизпълнението му е станало причина клиентът на ищеца да потърси доставка от алтернативен източник, при която като краен потребител е бил принуден да договоря при условията на нормативно определени, а не свободни цени, както са се договаряли страните по делото. Изразил е становище, че в случай, че виновното неизпълнение на ответника не се беше състояло, то е нямало да се стигне до сключването на договор с по-неизгодни условия от страна на крайния клиент на ищеца, поради което е налице вреда представляваща разликата в цената, която е заплатил „Агрополихим“ ЕАД на „Булгаргаз“ ЕАД за допълнително доставените количества природен газ и цената, договорена в договор за доставка на природен газ от 01.12.2015 г. и която в разпоредбата на чл. 14, ал.5 от договора страните са предвидили, че ще бъде заплатена на купувача в случаите на пълно неизпълнение от страна на продавача. В този смисъл и с оглед основното заключение на вещото лице по ССЕ, е счел, че тази сума възлиза на 3 841 223.25 лв. без ДДС или 4 609 467.90 лв.с ДДС, т.е в уважения от първоинстанционния съд размер. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез подробно наведените в обстоятелствените части на исковата и допълнителната искова молби фактически твърдения /за наличие на предпоставките на чл.14, ал.5 от процесния договор - виновно неизпълнение на задължението на ответника да достави заявеното и одобрено количество природен газ за целия срок на договора; закупуване от страна на клиента на ищеца-купувач на договорените и недоставени количества природен газ от друг доставчик; по-високи цени на закупените количества природен газ от другия доставчик/ и отправеното до съда искане /за осъждане на ответника да заплати разликата в цената между дължимото по договора и закупеното от клиента на купувача количество природен газ от друг доставчик, както е предвидено в цитирания договорен текст/, предмет на делото. Именно произнасянето на съда по наведените от ищеца факти /а не дадената правна квалификация на претенцията/ е релевантно при преценката за допустимостта, още повече, че в случая с оглед фактическите твърдения на ищеца, спорното право е квалифицирано и в съответствие с материалния закон. В този смисъл в случая не се установява твърдяната от касатора вероятна недопустимост на обжалваното решение, като касационно обжалване на това основание и по свързания с твърденията в тази насока, първи въпрос, не може да бъде допуснато. От друга страна при постановяване на решението си въззивният съд, съобразявайки се с практиката на ВКС по приложение на разпоредбите на чл.235 и чл.236 от ГПК е дал собствено разрешение на предмета на делото, направил е собствени фактически констатации и правни изводи, като е обсъдил изключително подробно релевантните с оглед този предмет доводи и възражения на страните и е извършил самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса. В решението се съдържа подробен анализ на постигнатата между страните уговорка в клаузата на чл.14, ал.5 от процесния договор, като въззивният съд е издирвал действителната обща воля на страните, тълкувайки във връзка една с друга отделните уговорки в разпоредбата на чл.14, ал.5, съответно в разпоредбите на чл.17 и чл.32 от договора и е достигнал до направените изводи за наличие на уговорена между страните неустойка и за датата на влизане в сила на договора, като се е съобразил изцяло с константната практика на ВКС по приложението на чл.20 от ЗЗД. Съобразно приетите от ВКС разрешения, поначало на тълкуване подлежат неясните и двусмислените уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Критериите регламентирани от чл.20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му. При осъщественото тълкуване на визираните разпоредби от договора въззивният съд е съобразил посочената практика, като на следващо място е обсъдил и релевантните, с оглед разясненията, дадени в т.3 на ТР №1 от 15.06.2010 г., по т.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС /което ТР изключва наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по отношение на въпроси трети и пети/, условия и предпоставки, наличието, на които води до нищожност, поради нарушаване на добрите нрави, на уговорена от страните неустойка. Обсъдена е целта, за която е уговорена неустойката и дали същата излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност е направена към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи; вида на уговорената неустойка и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като е издирена действителната обща воля на страните. В този смисъл по деветия от поставените въпроси, по отношение на въпросите, свързани с приложението на чл.20 от ЗЗД /въпрос 2 и въпрос 7б, с който обаче се предпоставя становище, каквото не е възприемано от въззивния съд – за наличие на законова забрана, договор като процесния да породи действие, преди регистрацията на купувача по чл.57а, ал.1, т.2 от ЗАДС, респективно спрямо този въпрос не е налична общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК/ и спрямо въпроси от трети до пети вкл. /свързани с критериите, при които следва да се приеме за нищожна клауза за неустойка като противоречаща на добрите нрави/, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите въпроси. Позоваването на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК спрямо въпрос 7а е бланкетно, като не са изложени доводи за значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, респективно не е осъществена нито една от хипотезите, с които, предвид разясненията на т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК, законодателят е обвързал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – разпоредбата на чл.57а, ал.1, т.2 от ЗАДС е достатъчно ясна и непротиворечива, като не съществува съмнение, че същата не предвижда лицензионен, респ. разрешителен режим за лицата извършващи търговска дейност по занятие за продажба на природен газ, нито правила за действието на сключени от посочените лица договори, преди осъществяване на задължителната, с оглед публичноправните им задължения, регистрация по този закон. С шести и седми въпроси, израз на поддържаните от касатора, но невъзприети от въззивния съд тези, както и с осми въпрос, отново се предпоставя становище, каквото не е изразявано от въззивния съд – че ищецът по делото е бил неизправна страна по договора с оглед наличие на поведение, препятстващо кредитора да изпълни задълженията си, че договорът е породил действие, считано от датата на задължителната регистрация на ищеца по реда на ЗАДС и че не съществуват различни цени за различните услуги – за пренос и за доставка на природен газ. Както бе отбелязано, въззивният съд изрично е посочил: че длъжникът ответник не само, че изобщо не е предложил изпълнение на задълженията си, а е уведомил ищеца, че няма да ги изпълни, като страните са определили мястото на изпълнение още при сключване на договора, поради което и ответникът не се е нуждаел от някакво допълнително съдействие от страна на купувача; че договорът влиза в сила от датата на неговото подписване и важи за цялата календарна 2016 г.; че обезщетението е в размер на разликата в цената на закупения от купувача или негов клиент газ от друг доставчик и цената по процесния договор за реално приетите количества от друг доставчик, като под цена на заместващата доставка страните са имали предвид всички реално направени разходи, вкл. заплатеното за доставка и за пренос. Предвид изложеното посочените въпроси не са обусловили решаващата воля на въззивния съд и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК спрямо тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. Всъщност с тези въпроси по същество се оспорва правилността на направените в обжалваното решение изводи и възприетите от съда становища по наведените доводи и възражения, която правилност обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 103 724.42 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,