Определение № 3087 от 18.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 736/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от С. Б. В., чрез адвокат А. А., срещу въззивното решение №1351/16.11.2023г. на Окръжен съд – Варна по в.г.д.№1581/2023г. в частта, с която след частична отмяна на решение №2114/12.06.2023г. по г.д.№4110/2021г. на Районен съд – Варна е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на сумата над 3 000лв. до претендираните 25 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпления по ДП №101/2016г. по описа на РУ – В. П., по което е оправдана с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.10.2020 г. до окончателното ѝ изплащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, на материалния закон и необоснованост. Насрещната страна Прокуратурата на Република България, редовно призована, не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Варна, постановил друго, с което отхвърлил предявения от С. Б. В. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на сумата над 3 000лв. до претендираните 25 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпления по ДП №101/2016г. по описа на РУ В. П., по което е оправдана с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.10.2020 г. до окончателното ѝ изплащане. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът установил от фактическа страна, че ДП № 101/2016г. по описа на РУ – В. П. било образувано с Постановление от 30.03.2016г. по пр.преписка № 14/2016г. срещу ищцата С. Б. В. за извършено престъпление по чл.183, ал.1 от НК за това, че за времето от 01.01.2016г. до 30.03.2016г., след като била осъдена със съдебно решение по гр.д.№ 5458/2015г. по описа на ВРС да издържа свои низходящи – Л. К. и И. К., съзнателно не изпълнявала задължението си в размер на повече от две месечни вноски. С постановление от 25.01.2018г. на разследващ полицай при РУ на МВР [населено място] С. Б. В. била привлечена в качеството на обвиняем по повдигнато обвинение по чл.183, ал.1 от НК, с което по отношение на лицето била наложна мярка за неотклонение „Подписка“. Съдът установил, от представената справка за съдимост издадена на 01.08.2018г. от РС-Шумен, че С. Б. В. била неосъждана и нямала налагани административни наказания по чл.78А от НК. Констатирал, че обвинителният акт бил внесен в съда на 02.03.2018г., като по същия било образувано НОХД № 85/2018г. С постановената по същото присъда №32/15.11.2018г. С. В. била призната за невиновна и оправдана по повдигнатото ѝ обвинение. Същата била потвърдена с решение № 260010/08.10.2020г. по ВНОХД № 55/2020г. на ОС-Шумен. Съдът посочил, че според приложеното по досъдебното производство медицинско направление от 31.01.2017г., издадено от д-р Д. С., за лицето С. В. били установени основания за ограничаване на пътуванията свързани със застрашаващ аборт при двойна бременност. Установил, че на 11.02.2017г. лицето било прието по спешност в СБАГАЛ „Проф.Д-р Д. С. Варна“ ЕООД за родоразрешаване на многоплодна бременност, започнала напълно спонтанно. В издадената епикриза било посочено, че ищцата е изписана от болницата на 15.02.2017г., като е родила два живи плода – недоносени от мъжки и от женски пол – децата А. П. Д. и К. П. Д.. На детето К. Д. била поставена окончателна диагноза „Фонова Ретинопатия“ и същото било насочено за лечение в чужбина. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели П. Д. Д. и Д. И. Ж., от които приел за установено, че преди да бъде образувано делото срещу нея С. била щастлив, добър, ведър и оптимистичен човек, винаги в добро настроение. По повод на образуваното производство за неплатени издръжки на родените от първия ѝ брак деца, С. била викана в РУ в [населено място] да дава обяснения докато била бременна, когато ѝ взели и пръстови отпечатъци. Приел за установено, че докато вървяло делото С. много се притеснявала, не можела да спи, бълнувала, тревожела се, че може да бъде осъдена, плачела и това се отразявало на децата; станала изнервена и крещяла, което рефлектирало върху отношенията ѝ със свид.Д., с когото живеели на съпружески начала. Родените преждевременно деца и поставената диагноза на едното от тях, я разстроили много. В периода докато посещавали болници за лечението на децата, двамата били изцяло съсредоточени върху тях, а не върху наказателното производство. Съдът приел за установено, че понастоящем ищцата била по-затворена, свита в себе си и с постоянно безпокойство в следствие на преждевременното раждане на близнаците (в 6-тия месец) и констатираното заболяване на единия от тях. Приел още, че воденото наказателно производство се отразило на емоционалното ѝ състояние – била тревожна, затваряла се в себе си, плачела. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът обосновал извод, че Държавата отговаря за вреди, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от него, или че то не е престъпление. Посочил е, че по делото е безспорно установено, че срещу ищцата било повдигнато обвинение за престъпление, по което била оправдана. За да определи размера на справедливото обезщетение, съдът съобразил следните обстоятелства: Повдигнатото на ищцата обвинение за едно престъпление от общ характер, което не било тежко по смисъла на чл.93, т.7 от НК, тъй като предвижданото наказание било лишаване от свобода до 1г. или пробация; общата продължителност на наказателното производство от 2 години и 8 месеца, считано от 25.01.2018г. – привличането ѝ към отговорност с постановлението за привличане на обвиняем по ДП № 101/2016г. до влизане в сила на оправдателната присъда 08.10.2020г. (потвърдена с решението на ОС-Шумен); наложената мярка за неотклонение „подписка“ за период от 10 месеца от 25.01.2018г. до 15.11.2018г., когато била отменена с определение на съда по НОХД № 85/2018г. по описа на РС-Велики Преслав; липсата на данни тя да е оказала неудобства и затруднения; в досъдебната и в съдебната фаза пред първата инстанция не били провеждани множество процесуални действия, изискващи личното участие на ищцата. Съдът установил, че вследствие на воденото срещу нея дело, ищцата С. В. станала по-затворена, тревожна и емоционално подтисната; плачела много и се молела за здравето на децата си; изпитвала страх от евентуално осъждане и срам от това, че я третират като престъпник (снемат ѝ пръстови отпечатъци и я снимат). Отчел обстоятелството, че по делото не е установена конкретната причина за започналия по-рано от планирания термин на раждане (стрес от външни събития; двуплодната бременност или други медицински причини), поради което намерил за неоснователно твърдението, че преждевременното раждане на ищцата било обусловено от въздействието на повдигнатото срещу нея незаконно обвинение. В тази връзка съдът посочил, че макар С. В. да е участвала в процесуално-следствени действия по ДП № 101/2016г. (чрез даване на сведения), тя била привлечена като обвиняем едва на 25.01.2018г., почти една година след раждането на децата ѝ и констатиране на зрителната им увреда, поради което приел, че не е налице причинна връзка между двете. Приел още, че негативните емоции на ищцата преобладаващо били породени от диагностицираното увреждане на зрението на детето ѝ К., в следствие на преждевременното му раждане, наложило допълнително лечение (включително оперативно) в чужбина, които не са в доказана причинноследствена връзка с действията на прокуратурата по повдигнатото на ищцата незаконно обвинение. В тази връзка отбелязал, че според св.Д. той и ищцата С. считат, че лечебното заведение е отговорно за увреждането на детето им, поради престоя му повече от 70 дни в кувьоз, без да бъдат проведени необходимите очни прегледи. Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът приел, че като лице участващо в наказателно производство, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано, ищцата изпитвала обичайно присъщите чувства на несигурност, безпокойство, страх, срам и смущения в социалното общуване, накърняване на доброто ѝ име и достойнство. Съобразил интензивността на предприетите срещу нея мерки за процесуална принуда, тежестта и въздействието, което оказали на лицето, съобразно спецификите на неговия характер и начин на живот: наказателната репресия по отношение на С. В. не била особено тежка; не били предприемани интензивни процесуално-следствени действия; търпените неимуществени вреди били в обем, вид и интензитет обичайни за ситуацията, без същите да са се отразили пряко на физическото и здравословното ѝ състояние, нито на семейното такова. Отчел липсата на доказателства за повишено артериално налягане на ищцата, безсъние и депресивно състояние, като диагностицирани заболявания. Допълнително посочил, че дори да се приеме, че при ищцата са се проявили твърдените симптоми, то етимологията им не била установена, при наличие на съвкупност от други стресогенни фактори в този период. Съобразил обстоятелството, че правото на свободно предвижване на лицето не било ограничено ( предвид взетата най-лека мярка за неотклонение), нито били наложени ограничения на други негови права. Посочил, че по делото липсват доказателства повдигнатото обвинение да е станало достояние на неограничен кръг от хора и това да е допринесло за накърняване на достойнството и доброто име на С. В. по почин на ответника, както и факта на подвеждане под наказателна отговорност да се е отразил увреждащо на социалния образ на ищцата, на нейна професионална или личностна реализация. Приел, че повдигнатото незаконно обвинение не е в доказана причинно-следствена връзка с преждевремнното раждане, респ. със здравословния проблем на бебетата, нито да има най-голяма относителна тежест измежду установените други източници на стрес, страх и негативни емоции. Посочените обстоятелства обусловили крайния извод на въззивния съд, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от страна на С. Б. В., вследствие на незаконно повдигнатото ѝ обвинение, по което е оправдана, е в размер на 3000лв., като отхвърлил иска до предявения размер от 25 000лв. Съдът приел за основателно искането за присъждане на законната лихва върху присъденото обезщетение, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 08.10.2020 г. до окончателното му изплащане. Касаторът обосновава допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото – приети и относими към конкретния спор или може да обоснове изводите си по съществото на спора с произволно избрани от него доказателства при пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото?; 2/ Длъжен ли е съдът да извърши преценка на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право и да изложи мотиви по всички възражения на страните в направените от съда изводи?; 3/ За справедливото овъзмездяване по чл.52 от ЗЗД и задължението да се обсъдят всички обстоятелства, имащи отношение към размера на обезщетението. Твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – ППВС №4/1986г.; решение №480/23.04.2013г. по г.д.№85/2012г. на ІV г.о.; решение №115/05.04.2012г. по г.д.№593/2011г. на ІV г.о.; решение №9/07.02.2012г. по г.д.№733/2011г. на ІІІ г.о.; решение №299/15.07.2013г. по г.д.№1179/2012г. на ІV г.о.; решение №49 по г.д.№697/2010г. на ІІІ г.о. Настоящият съдебен състав намира, че формулираните в изложението въпроси касаят начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и конкретните обективни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид при определянето му, поради което следва да бъдат разгледани в тяхната цялост. Същите следва да бъдат обобщени и уточнени (съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), до един, по-общо формулиран правен въпрос за приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка на всички конкретно установени по делото, релевантни и обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. Съдът намира, че така формулирания въпрос е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело, като по него е налице многобройна и непротиворечива практика на състави на Върховния касационен съд, включително и сочената от касатора. Разрешението на въззивния съд в обжалваното решение противоречи на дадените в нея разяснения, тъй като при определяне размера на обезщетението съдът не е взел предвид всички установени по делото обстоятелства, които имат значение – не е отчел пълния период на воденото срещу лицето производство, отражението му в неговия живот и интензитета на претърпените вреди, които са от значение за индивидуализиране на обезщетението. Предвид изложеното, касационното обжалване по делото следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос за приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка на всички конкретно установени по делото, релевантни и обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. Касаторът С. Б. В. е освободена от заплащане на държавни такси и разноски по делото, на основание чл.83, ал.2 от ГПК. Мотивиран от горното, съдът