Определение № 5033 от 05.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2519/2025 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Г. С. П. и В. П. П., двамата чрез адвокат И. Х. от АК – Велико Търново, срещу решение № 16/15.01.2025 г. по в.гр.д.№ 260/2024г. на Апелативен съд Велико Търново, с което се отменя решение № 35/06.03.2024 г. по гр.д.№ 155/2023 г. на Окръжен съд Ловеч и се признава съществуване на вземането на Н. Р. Д. срещу Г. С. П. /издател/ и В. П. П. /авалист/, за 30 000 лева, дължима солидарно по запис на заповед от 08.08.2012 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 614/2016 г. на Районен съд Ловеч. К асационната жалба съдържа доводи за неправилност и необоснованост на решението поради нарушение на материалния закон, а в изложение към жалба се поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1. „Допустимо ли е въззивният съд да тълкува и извежда по аналогия или предположение един строго формален реквизит в записа на заповед, а именно: частта „място на плащане“ с други облигационни отношения и уговорки между страните, които не са уговорени като начин на плащане по менителничния ефект?“; 2. „Допустимо ли е въззивният съд да предполага знание от страна на издателя на запис на заповед за банковата сметка на поемателя и начина на плащане при липса на такава уговорка по заповедта?“; 3. „Допустимо ли е въззивният съд да предполага знание от страна на издателя, че извършените преводи по банкова сметка на поемателя са уговорени като начин на плащане и по записа на заповед?“; 4. „Допустимо ли е при недоказано каузално правоотношение по записа на заповед въззивният съд да приема, че мястото на плащане следва да се извлече като съдържание именно от това каузално правоотношение?“. 5. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по всички събрани в хода на делото доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.12 ГПК?“; 6. „Допустимо ли е въззивният съд да приема, че изложеното в отговора на исковата молба за създадената субективна представа у ответниците относно смисъла и съдържанието на документа не може да бъде квалифицирано като измама или грешка в предмета, без да изложи мотиви по всички събрани в хода на делото доказателства за тяхната установеност?“; 7. „Допустимо ли е въззивният съд да приеме, че е налице липса на доказателства за наведени възражения, без да изложи конкретни мотиви за вече събраните такива и тяхната относимост към предмета на спора?“. Според касаторите, въпросите от т.5 до т.7 са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. От Н. Р. Д., чрез адвокат Р. Д. от АК – Варна, е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба, като твърди, че поставените въпроси са по правилността на обжалваното решение и не са налице предпоставките за допускане на решението касационен контрол. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира че касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт, с оглед на което е редовна и процесуално допустима. За да постанови решението въззивният съд приема, че е сезиран с иск по чл.422, вр. с чл.415 ГПК за съществуване на вземането на ищеца по запис на заповед. Съдът е приел също, че представеният документ е редовен от външна страна и притежава изискуемите минимални реквизити по чл.535 ГПК – наименован е „запис на заповед“, съдържа ясно изразена воля за безусловно обещание на издателя да плати парична сума на падежа /27.11.2015г./, страните са надлежно индивидуализирани, има дата и място на издаване и подпис на издателя. За място на плащане е посочено, че същото се следва по банков път, съгласно договор за заем от 08.08.2012 г. в гр. Варна. Банковата сметка не е изрично посочена, но доколкото се препраща към друг договор за издателя има яснота относно начина за плащане, което се потвърждава от извършените парични преводи по банкова сметка на ищцата. Според мотивите на решението, формата на менителнично поръчителство не е опорочена - В. П. се е подписал като гарант/поръчител и подписът му е положен върху самата ценна книга, съгласно чл.483 и чл.484 ТЗ. Възражението за антидатиране на записа на заповед е отхвърлено като недоказано поради липсата на преки и непосредствени възприятия на разпитаните свидетели, чиито показания не са еднозначни /св.М. твърди, че знае от 2013 г. за издадения запис на заповед през 2012г./. За недоказани са приети и възраженията за унищожаемост поради измама и грешка в предмета, тъй като безспорно ответниците са подписали записа на заповед, но липсват доказателства за умишлено въвеждане в заблуждение. Според съдебния състав, остава недоказано каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден записа на заповед - извършена продажба на недвижим имот от 08.08.2012 г. от ответницата и нейния съпруг. С отговора на исковата молба и молбата от 05.09.2023 г. ответниците изрично отричат съществуване на договора за заем от 08.08.2012 г., по който е била предоставена сумата 30 000 лева, поради което съдът е приел, че няма задължение за произнасяне по възражението за погасяване по давност на вземанията по това правоотношение и приспадане на сумите, плащани от ответниците на ищцата. Тези възражения според съда не са относими към предмета на делото, а при липсата на възражение за погасяване по давност на вземането по самия запис на заповед, първоинстанционният съд се е произнесъл недопустимо по него. С оглед на тези обстоятелства, въззивната инстанция отменя постановеното решение на окръжния съд и уважава иска. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК поради следните съображения: Първата група въпроси по т.1 до т.4 се свеждат до изискванията в чл.535 ТЗ относно формата и съдържанието на записа на заповед, както и възможността да бъде преодоляна по реда на чл.536, ал.3 и ал.4 ТЗ съществуващата непълнота, респ. да се приеме тезата за недействителност на менителничния ефект поради липса на посочена конкретна банкова сметка за погасяване на задължението - платимо „по банков път съгласно сключения договор за заем от 08.08.2012 г. в гр. Варна“. В съдебната практика на ВКС се приема, че записът на заповед е ценна книга, която материализира парично вземане, едностранна абстрактна правна сделка, от която се поражда задължение за издателя, като основанието за плащане (каузата) не е елемент от съдържанието на менителничния ефект, нито условие за действителността на записа. Когато записът на заповед е редовен – спазена е формата и съдържанието му отговоря на определените в закона реквизити (чл.535 ТЗ), поемателят-кредитор разполага с правото да събере вземането си на основание ценната книга. Поемателят ще бъде освободен от необходимостта да доказва основанието на вземането си, когато издателят-длъжник възразява, че е поел задължение без основание с твърдения, че записът на заповед не обезпечава каузално отношение и между издателя и поемателя няма установена договорна връзка, но оспорва менителничния ефект на записа на заповед поради неспазване на формата или липса на задължителен реквизит от съдържанието му, което води до нищожност на записа на заповед като абстрактна сделка. В този случай поемателят - кредитор по записа е освободен от необходимостта да доказва наличието на вземане по каузална сделка, което да е обезпечено от ефекта, а доказателствената тежест е върху издателя-длъжник /решение № 378 от 30.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 314/2011 г., III г.о., решение № 133 от 05.07.2013 г. на ВКС по т.д. № 104/2011 г., II т.о. /. В практиката на ВКС е изяснено, че за да произведе законово придаденото му правно действие на менителничен ефект, записът на заповед следва да бъде обективиран в писмен документ, съдържащ точно определени реквизити (чл.535 ТЗ). Липсата на някой от тях лишава документа от предвиденото от законодателя съдържание и последици и го превръща в обикновено едностранно волеизявление (чл.536, ал.1 ТЗ). Изключенията, при които се запазва характера му на абстрактна сделка, въпреки липсата на отбелязани в него падеж, място на издаване и място на плащане, са изрично предвидени в разпоредбите на чл.536, ал.2, ал.3 и ал.4 ТЗ, в които е посочено по какъв начин в тези случаи следва да бъде тълкувана волята на издателя /решение № 96 от 28.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 1907/2016 г., I т.о./. На основание чл.68, т.1 ЗЗД във вр. с чл.535, т.4 ТЗ задължението по записа на заповед е търсимо и трябва да бъде изпълнено на означеното от издателя /длъжник/ място на плащане, а ако то не е посочено – на основание чл.536, ал.3 и ал.4 ТЗ на мястото на издаване и ако последното не е вписано, съответно на мястото, посочено до името на издателя. Следователно, мястото на плащане е презумиран реквизит на записа на заповед /решение № 60166 от 02.02.2022 г. на ВКС по т.д. № 1932/2020 г., I т.о./. Доколкото извън задължителното съдържание на документа в него могат да бъдат обективирани други изявления на издателя, ако те са неясни, тълкуването е допустимо с оглед установяване дали действителната воля на издателя при поемане на менителничното задължение, не противоречи на изискването на чл.535, т.2 ТЗ и характера на документа като запис на заповед. В случай, че реквизитите на записа на заповед могат да бъдат открити като негово съдържание, обективирани в предписаните от закона форма и начин, а спорният текст не влияе върху безусловния характер на поетото обещание за плащане и не представлява „определен по друг начин“ или „последователни“ падежи /чл.486, ал.2 ТЗ/, съдът следва да счете последния за ненаписан. Това разрешение е в съответствие с установената съдебна практика на ВКС, формирана с т.4д от ТР № 4/18.06.14 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК, решение № 88 от 27.05.2013 г. по т.д. № 374/2012 г., II т.о., решение № 21 от 04.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 1348/2013 г., I т.о., решение № 95 от 08.07.2014 г. по т.д. № 2473/2013 г., II т.о., която приема, че добавка в записа на заповед, свързана с каузално правоотношение, води до невъзможност за упражняване на правата по ценната книга само в случай, че тази добавка отрича безусловния характер на задължението.В случая, поставените въпроси са разрешени в съответствие с цитираната практика на ВКС, а след като липсват аргументи тя да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съгласно разясненията на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Останалите въпроси в изложението на касаторите са свързани с процесуалните задължения на въззивната инстанция по чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК да изложи свои собствени мотиви по предмета на спора, като формира изводите си след обсъждане на всички относими и допустими доказателства, доводи, твърдения и защитни тези на страните. Същите са обуславящи за изхода на делото и решаващата воля на съда, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с трайно установената практика на касационната инстанция, обективирана в ППВС № 7/1965 г., т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, вкл. и цитираните от касаторите решения по т.д.№ 811/2012 г., II т.о., т.д.№ 1618/2014 г., II т.о., гр.д.№ 5980/2014 г., I г.о., т.д.№ 2483/2014 г., II т.о., гр.д.№ 1398/2015 г., II г.о. и др. Изводите на съда в обжалваното решение са ясно, конкретно и логично обосновани в същия смисъл - решаващите мотиви се основават на релевантните доказателства и преценката на въззивния съд относно основателността на поддържаните от страните защитни тези, въз основа на които е уважен предявения иск. Направените в тази връзка оплаквания за нарушение на материалния закон, допуснато съществено процесуално нарушение и необоснованост представляват доводи за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, по които касационната инстанция може да се произнесе само след допускане на касационно обжалване по конкретно поставен правен въпрос, а не в производството по реда на чл.288 ГПК за селектиране на касационните жалби. Формулираните въпроси по т.5 до т.7, в този смисъл, не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като са разрешени от въззивната инстанция в съответствие с практиката на ВКС. От Н. Р. Д., чрез адвокат Р. Д. от АК – Варна, са поискани сторените разноски, но не са представени доказателства да са извършени такива, поради което съдът не ги присъжда. Воден от изложеното, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение