Определение № 50138 от 06.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2192/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано e по касационна жалба на С. Д. С. срещу въззивно решение № 1236 от 24.11.2021 г., по в.гр.д.№ 3637 /2020 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която присъденото от първоинстанционния съд по иска с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ на С. Д. С. срещу Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) обезщетение за претърпени неимуществени вреди е намалено от 10 000 лева на 5 000 лева. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е подала писмен отговор. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в установения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, редовна е и е процесуално допустима. Жалбата се отнася до размера на присъденото обезщетение – за частта, за която искът е отхвърлен. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: При определяне размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил конкретните факти, свързани с незаконното обвинение срещу ищеца в извършване на престъпление, взетите мерки за неотклонение и изменението им, продължителността на производството (по-конкретно датата, на която ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление (17.10.2012), правната квалификация на обвинението (за състав на длъжностно присвояване по чл.202, ал.2, т.1 вр. чл. 201 вр. чл.26, ал.1 НК), вида на взетата мярка за неотклонение (парична гаранция в размер на 10 000 лева), промяната на мярката от парична гаранция в подписка (на 04.10.2016), изготвянето и внасянето в съда на обвинителен акт, по който е било образуването н.о.х.д. (2014), по което е била постановена оправдателна присъда (на 28,06.2017), протестирането на решението от ПРБ и потвърждаването му (на 17.11.2017). Въззивният съд е обсъдил как се отразило незаконното обвинение на ищеца въз основа на обсъждане на показанията на разпитания по делото свидетел. Така въззивният съд е приел следните правни изводи: Воденото срещу ищеца наказателно производство е продължило общо около пет години, който предвид тежестта и обема на разследването и проведените на две инстанции съдебни наказателни производства, е приемлив. Действията на ответника са довели до дискредитиране на доброто име на ищеца в различни кръгове на обществото: професионалните му среди и широк семеен кръг и сред приятели. Наказателното производство е довело до негативни последствия за психиката и емоционалността на ищеца, които представляват претърпени вреди по смисъла на ЗОДОВ, но тези вреди не са тежки и с непреодолим характер. Ищецът е бил поставен в условия на повишен стрес за продължителен период от време, което обстоятелство е довело до повишена тревожност, безсъние, главоболие, които от своя страна не могат да се квалифицират като болестно състояние, доколкото не са ангажирани доказателства в тази насока. Не е доказано диагностициране с хипертонично заболяване и за евентуални причинно-следствени връзки между заболяването и действия на органи на ответника. Доказателствената тежест за претърпените вреди е за ищеца, който е следвало да докаже претърпените вреди пълно и главно, но ангажираните доказателства не са достатъчни да докажат преживени от ищеца болестни състояния и причинно-следствена връзка между заболяването и действия на органи на ответника. Взетите мерките за неотклонение са възможно най-леките мерки за процесуална принуда. Те също водят до ограничаване на личните права на ищеца, но не са представени доказателства, от които да е видно, че реално тези му права са били ограничени. Не се твърди да е отказано искане на ищеца за изменение на мерките. Като се е позовал на критериите при определяне на претърпените от ищеца страдания – характера на обвинението, срокът и продължителността на водените срещу ищеца следствени и процесуални действия, конкретните обстоятелства, свързани с негативни изживявания и създаване на обективни трудности в обичайния му живот по време на воденото наказателно производство, обществено-икономическата обстановка в страната, обичайния стандарт на живот (въпреки, че търсеното обезщетение е за неимуществени вреди, които е трудно да бъдат оценени), въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението следва да бъде 5 000 лева. Въззивният съд е изложил мотиви за неоснователност на доводите на ищеца за определяне на размера на обезщетението в занижен размер. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Жалбоподателят твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните правни въпроси: Процесуалноправен въпрос: Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните? Материалноправен въпрос: Даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди, в съответствие ли е с постоянната практика на ВКС, изразена в с т.11 от ППВС № 4 /23.12.1968 г. и тълкувателно решение № 3 /22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС? Въпросите са обуславящи, но са разрешени в съответствие, а не в противоречие с установената практика. Настоящият състав намира, че въззивният съд е разрешил процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди доводите на жалбоподателя, свързани с установяването на конкретните претърпени вреди и точния размер на обезщетението (релевантните за спора факти) в съответствие, а не в противоречие с установената практика. Въззивният съд е обсъдил основателността на доводите на жалбоподателя. Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, той е установил обстоятелствата, които имат значение за спора (релевантните за спора факти), свързани с претърпените от ищеца неимуществени вреди, въз основа на преценка на събраните по делото доказателства и е изложил мотиви за значението на отделните установени конкретни факти. Както беше посочено, въззивният съд е съобразил обстоятелствата, свързани с незаконното обвинение, както и обстоятелствата, които отразяват начина, по който незаконното обвинение се е отразило на ищеца (претърпените от ищеца неимуществени вреди) и наличието на причинно-следствена връзка между претърпените негативни последствия за психиката и емоционалността на ищеца и действия на органи на ответника. Въззивният съд е обосновал извода си, че установените по делото негативни последствия не са тежки и не са с непреодолим характер. Както и е обосновал извода си, че по делото не е установено за ищеца да са настъпили болестни състояния, нито личните права на ищеца да са били ограничени, нито да се твърди и да е доказано отказано искане на ищеца за изменение на мерките. Накратко: въззивният съд е приел за неоснователни тези доводи на жалбоподателя, които са основани на факти, които той не е доказал. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно правилото на чл.52 ЗЗД въззивният съд е съобразил приетото с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС за съдържанието на понятието „справедливост", като е извършил преценката на установените по делото конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за определяне на размера на обезщетението, като: тежестта на обвиненията, постановената мярка за неотклонение, продължителността на наказателното преследване, негативни изживявания и претърпени увреждания от пострадалия, отраженията върху здравето, стандарта на живот. Въззивният съд е съобразил и времето, през което ищецът е търпял вредите. Въззивният съд не е допуснал противоречие и с приетото с ТР № 3 /22.04.2005 г. по т.гр.д. № 3 /2004 г. на ОСГК на ВКС за обстоятелствата, които имат значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Следва да се отбележи и че нито едно от посочените във връзка с втория въпрос решения на ВКС (по т.д. 795 /2008, т.д. 916 /2011 и т.д. 807 /2011 на второ т.о. и по т.д. 3766 /2014, на първо т.о.) не е постановено по искове по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Те са постановени от състави на търговско отделение на ВКС по приложението на правилото на чл.52 ЗЗД в търговски застрахователни спорове, поради което не може да се обоснове противоречие на разрешението на въззивния съд с тях по конкретни обстоятелства, които имат значение за определяне на обезщетения за неимуществени вреди, настъпили от незаконно обвинение. Жалбоподателят не е посочил нито едно решение, в което ВКС да е придал различно значение от въззивния съд на обстоятелство, свързано с обезщетение за неимуществени вреди по иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. От изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по изведените от жалбоподателя правни въпроси. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а Прокуратурата на Република България не претендира разноски и не е представила списък на разноски и доказателства за извършени разноски в касационното производство, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът