Определение № 2461 от 04.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 2683/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Й. М. - чрез адв. П. Г., срещу решение № 379 от 02.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2984/2023 г. на Апелативен съд - София. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 26076 от 17.03.2022 г. по гр. д. № 3679/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че С. Й. М. дължи на „Обединена българска банка“ АД на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ сумата 29 040.39 лв. - неизплатена част от заета сума по договор за потребителски кредит от 04.03.2010 г., ведно със законната лихва от 09.09.2015 г. до окончателното плащане, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК. В касационната жалба, допълнена с молба от 02.08.2024 г., се поддържа искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната част като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК с произтичащите от това последици - отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски. Излагат се оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на всички твърдения, доводи и възражения на ответницата - касатор, несъобразяване на всички факти от значение за изхода на спора и непълнота на мотивите към решението. Акцентира се върху пропуска на въззивния съд да обсъди доводите на ответницата за нищожност на договора за банков кредит, сключен със „Сибанк“ ЕАД, основаването на извода на съда за усвояване на кредита на заключението на съдебносчетоводната експертиза, което (според касаторката) не кореспондира с останалите доказателства по делото и не е съобразено с факта, че сумата е преведена по служебна сметка, която не е индивидуализирана в съдържанието на договора, и неправилната преценка на фактите, подкрепящи възражението за несъществуване на вземането в патримониума на „Обединена българска банка“ АД като универсален правоприемник на първоначалния кредитор „Сибанк“ ЕАД поради прехвърлянето му с договор за цесия от 28.09.2012 г. на друг кредитор - „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Във връзка с оплакванията по чл.281, т.3 ГПК се поддържат доводи за погасяване по давност на вземането за главница вследствие бездействието на заповедния съд да уведоми ответницата по реда на чл.415, ал.1 ГПК за издадената срещу нея заповед за изпълнение в полза на „Сибанк“ ЕАД и предявяването на иска по чл.422, ал.1 ГПК от кредитора девет години след издаване на заповедта. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за достъп до касационен контрол се поддържат противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС при разрешаване на правни въпроси от значение за изхода на делото - чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, произнасяне в решението по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - чл.280, ал.1, т.3 ГПК, и очевидна неправилност на решението - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В срока по чл.287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Обединена българска банка“ АД - чрез адв. П. В., в който е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради отсъствие на поддържаните основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди решението на Софийски градски съд в обжалваната с въззивната жалба на С. Й. М. част за сумата 29 040.30 лв., Апелативен съд - София е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото в съответствие с правомощията по чл.269 ГПК и е достигнал до извод, че установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК парично вземане на „Обединена българска банка“ АД към ответницата - жалбоподател за главница съществува в признатия от първоинстанционния съд размер от 29 040.30 лв. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че между „Сибанк“ ЕАД и С. Й. М. е сключен договор за потребителски кредит от 04.03.2010 г., по силата на който банката е предоставила на С. Й. М. кредит в размер 30 000 лв. със срок на погасяване 120 месеца, считано от датата на първото усвояване на сумата, срещу заплащане на възнаградителна лихва. Според заключението на назначената в производството пред първата инстанция съдебносчетоводна експертиза, преценено като обективно и обосновано, целият отпуснат кредит в размер на 30 000 лв. е усвоен в деня на сключване на договора чрез превод по банкова сметка в „Обединена българска банка“ АД с титуляр кредитополучателя С. М., която в изпълнение на договора е превела на банката 8 бр. погасителни вноски (последната от 08.10.2010 г.) на обща стойност 3 138.75 лв. за покриване на задълженията за главница и за възнаградителни лихви. На 10.08.2012 г. е подадено заявление от „Сибанк“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК срещу ответницата - кредитополучател за просрочени вземания за главница, лихви и разноски по договора от 04.03.2010 г. Заявлението е уважено от заповедния съд чрез издаване на заповед за изпълнение от 03.10.2012 г. за непогасената главница по кредита - 29 040.30 лв., ведно със законна лихва считано от 10.08.2012 г. до изплащане на вземането, и за дължимите, но неплатени към датата на подаване на заявлението възнаградителни и наказателни лихви. След образуване на заповедното производство вземането, предмет на заповедта за изпълнение и на издадения въз основа на нея изпълнителен лист от 04.10.2012 г., е прехвърлено от „Сибанк“ ЕАД на „ЕОС Матрикс“ ЕООД със сключен на 28.09.2012 г. договор за цесия. С молба от 09.09.2015 г., към която е приложен издаденият в полза на „Сибанк“ ЕАД изпълнителен лист с искане за налагане на запор и възбрана върху имуществени права на задълженото лице, „ЕОС Матрикс“ ООД в качеството на цесионер е поискало образуване на изпълнително дело срещу ответницата и по повод на молбата е образувано изп. д. № 485/2015 г. по описа на от ЧСИ В. Матова. В срока по чл. 414 ГПК ответницата е оспорила заповедта за изпълнение чрез депозиране на възражение от 10.12.2015 г. Предвид извършено на 05.02.2018 г. преобразуване чрез вливане на „Сибанк“ ЕАД в „Обединена българска банка“ АД, след получено уведомление по чл.415 ГПК за предприетото оспорване на заповедта за изпълнение правоприемникът „Обединена българска банка“ АД е предявил в срока по чл.415 ГПК иск по чл.422, ал.1 ГПК срещу ответницата за установяване съществуването на вземането по издадената в полза на праводателя му заповед за изпълнение. Въз основа на приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е направил извод, че искът по чл.422, ал.1 ГПК следва да бъде уважен до размер на сумата 29 040.30 лв., представляваща непогасена главница по договора за кредит от 04.03.2010 г., ведно със законната лихва от датата 09.09.2015 г. до окончателното плащане, и отхвърлен по отношение на обективираните в заповедта за изпълнение акцесорни вземания. Въззивният съд е преценил като неоснователни възраженията и доводите на ответницата, че банката - ищец не е кредитор и носител на вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК. Позовал се е на разрешението в т. 10 б от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което при настъпило частно правоприемство на страната на заявителя в заповедното производство легитимиран да предяви иск по чл.422, ал.1 ГПК е праводателят - заявител, при спазване на срока по чл.415, ал.1 ГПК, който тече от датата на връчване на указанията по чл.415, ал.1 ГПК Като е съобразил извършеното след подаване на заявлението преобразуване чрез вливане на „Сибанк“ АД в „Обединена българска банка“ АД, по силата на което правоприемникът е предявил иска по чл.422, ал.1 ГПК, и обстоятелството, че цесионерът „ЕОС Матрикс“ ЕООД не е отправил искане по чл.226, ал.2 ГПК за встъпване в процеса и за заместване на първоначалния ищец, въззивният съд се е произнесъл, че ищецът е активно легитимиран да предяви и да поддържа иска за установяване съществуването на признатото в полза на праводателя му парично вземане. Възражението на ответницата, че кредитът не е усвоен, респ. че не е получила уговорената като кредит сума, също е счетено за неоснователно от въззивния съд. Въззивният съд е направил извод, че усвояването на кредита в пълен размер е доказано по несъмнен начин от заключението на съдебносчетоводната експертиза. Приел е също, че предприетото от ответницата плащане на погасителни вноски, след датата на превеждане на сумата 30 000 лв. по откритата разплащателна сметка, съставлява признание на факта, че кредитът е усвоен. Въззивният съд е обсъдил и своевременно противопоставеното от ответницата възражение за погасяване по давност на спорното вземане поради бездействие на банката - кредитор да предяви иска по чл. 422 ГПК в продължение на 9 години след издаване на заповедта по чл.417 ГПК и след преценка на релевантните за погасителната давност факти по делото е достигнал до извод за неоснователност на възражението. При произнасяне по възражението съдът е изходил от практиката на ВКС (решение № 118/12.12.2019 г. по т.д. № 2288/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о.), според която при спазен едномесечен срок по чл. 415 ГПК за предявяване на иска по чл. 422 ГПК прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК настъпва само ако изпълнението е предприето действително незабавно, в рамките на разумния срок, съответстващ на постановената от заповедния съд незабавност на изпълнението, и при липса на бездействие от страна на кредитора; При издаване на заповед за изпълнение на посочените в чл.417 ГПК основания едновременно със заповедта на кредитора се издава и изпълнителен лист (чл.418 ГПК) и след образуване на изпълнително дело по почин на кредитора заповедта се връчва на длъжника от съдебния изпълнител; Времето от момента на издаване на заповедта, ведно с изпълнителния лист, до предприемане на действия по връчване на заповедта на длъжника зависи изцяло от волята на кредитора, поради което неговото бездействие да предприеме действия за връчване на заповедта по чл.417 ГПК чрез съдебния изпълнител, за да започне да тече срок за длъжника за подаване на възражение по чл.414 ГПК и срок за предявяване на иска по чл.422, ал.1 ГПК, следва да се зачете като факт с правно значение по чл.235, ал.3 ГПК в производството по чл.422 ГПК; Ако заявлението по чл.417 ГПК е уважено, но кредиторът бездейства - не получава издадения изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на него, не овластява съдебния изпълнител да връчи незабавно заповедта на длъжника и по този начин препятства осъществяването в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, е налице бездействие по смисъла на т.10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, което не може да има за последица прекъсване на давността от датата на подаване на заявлението. Отнесени към фактите по конкретното дело - издадени (по молба на праводателя на ищеца) заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 03.12.2012 г. и изпълнителен лист от 04.10.2012 г., получен от заявителя изпълнителен лист на 11.10.2012 г., образувано на 09.09.2015 г. по молба на правоприемника „ЕОС Матрикс“ ЕООД изпълнително производство и връчване на заповедта на длъжника от съдебния изпълнител на 09.09.2015 г., са мотивирали въззивния съд да се произнесе, че погасителната давност е прекъсната едва на 09.09.2015 г. като последица от искането за предприемане на изпълнителни действия срещу длъжника чрез посочване на конкретни изпълнителни способи, а не от момента на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Въззивният съд е изложил мотиви, че за времето до 09.09.2015 г. кредиторът е бездействал неоправдано и не може да се позовава на прекъсване на давността с подаване на заявлението по чл.417 ГПК, а непредявяването на иска в периода от 09.09.2015 г. до 09.09.2020 г. (датата на подаване на исковата молба) не може да се квалифицира като негово бездействие, препятстващо течението на давността, тъй като е последица от пропуск на заповедния съд да го уведоми за подаденото възражение по чл.414 ГПК и да му даде дължимите съгласно чл.415 ГПК указания за предявяване на иск по чл.422, ал.1 ГПК. В съответствие с така направените изводи и като е взел предвид падежите на всяка от претендираните за дължими неплатени погасителни вноски по кредита (най-ранната с падеж 04.10.2011 г.), от когато е започнала да тече приложимата за вземането за главница погасителна давност по чл.110 ЗЗД съгласно преобладаващата практика на ВКС преди приемане на тълкувателно решение по образуваното тълкувателно дело № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е формирал решаващия извод, че давността е прекъсната на 09.09.2015 г., не е текла по време на производството по чл.422 ГПК и не е изтекла; Поради това вземането за главница, чийто краен срок за погасяване е настъпил в хода на процеса, не е погасено по давност и се дължи в признатия от първата инстанция и неоспорен с въззивната жалба размер от 29 030.40 лв., ведно със законната лихва от 09.09.2015 г.; Отразените в заповедта за изпълнение вземания за възнаградителни и наказателни лихви, както и присъдените със заповедта законни лихви върху главницата за периода 10.08.2012 г. - 08.09.2015 г., са погасени по давност и искът по чл.422, ал.1 ГПК по отношение на тях подлежи на отхвърляне след отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която са признати за съществуващи. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните от ответницата - касатор основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. В представеното с касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК са посочени следните въпроси: „ 1. Задължен ли е въззивният съд самостоятелно да прецени всички доказателства и доводи на страните, заявени своевременно и относими към спорния предмет, както и конкретно, ясно и точно да изложи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не; 2. Длъжен ли е въззивният съд да възприеме приетото пред първата инстанция заключение на вещото лице по ССчЕ, което не е оспорено от страните, без да го обсъди заедно с другите доказателства по делото, както и с липсващи такива относно основанията за откриване на „служебна сметка при ищеца“; Следва ли въззивният съд да обсъди заключението заедно с другите доказателства по делото и да изложи конкретни мотиви защо приема, че то установява вярно фактите, отразени в него; 3. Следва ли съдът да изследва правната природа на съглашението, наименовано договор за банков кредит, в което съглашение страните /праводателят на ищеца и доверителката ми/ са постигнали уговорка за предоставяне на конкретна парична сума, представляваща банков потребителски кредит, но не са постигнали уговорка по всички условия по кредита, а именно начин на предоставяне на сумата и банкова сметка при конкретна банка, с конкретен номер IBAN и с конкретен титуляр, по която да бъде отпусната сумата, предмет на съглашението; Липсата на преждепосочените условия по банков кредит в писменото съглашение, наименовано договор за банков кредит, води ли до липсата на валидно облигационно правоотношение между банката и ответницата по повод предоставяне на банков потребителски кредит; 4. Длъжен ли е съдът, при изрично и своевременно оспорване съдържанието на договора от ответницата с отговора на исковата молба и с направено изрично оплакване във въззивната жалба относно необсъждане от решаващия съд на възражението, че представеният от ищеца писмен документ „договор за банков кредит от 04.03.2010г.“ представлява единствено намерение между страните по това писмено съглашение да бъде отпуснат банков кредит поради това, че в него изобщо не е посочена конкретна банкова сметка, е конкретен титуляр - физическо лице, по която да бъде преведена сумата по кредита, да извърши тълкуване според визираните в чл.20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля; 5. Длъжен ли е въззивният съд, както и първоинстанционният, да отчетат, обсъдят и вземат предвид извършени разпоредителни действия от страна на ищеца в производството, датиращи отпреди образуване на исковото производство, когато чрез същите се променя естеството и субекта, носителя на облигационното вземане; 6. Лишен ли е универсалният правоприемник (банка) от правото на своя праводател (банка) да претендира в производство по чл.422 ГПК вземане, за което има издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК на основание настъпила предсрочна изискуемост на договор за банков кредит, която предсрочна изискуемост не е обявена на длъжника към момента на издаване на заповедта по чл.417 ГПК, и изпълнителен лист в полза на праводателя, който се е разпоредил с притезанието (вземането по кредита) срещу длъжника му, като е прехвърлил възмездно това свое вземане на цесионер, при което частното правоприемство по отношение на спорното вземане предхожда значително във времето универсалното правоприемство; 7. Когато възмездното разпореждане със спорното вземане е извършено след образуване на заповедното производство и преди образуване на изпълнително такова от взискателя -цесионер (частен правоприемник на спорното вземане), може ли и редно ли е производството по чл.415 - 422 ГПК да се развива не от името на този цесионер и взискател, а от името на бившия кредитор (респективно - от името на универсалния правоприемник на бившия кредитор); 8. Съществува ли конкуренция на права по отношение на правото на иск по чл.422 ГПК, след надлежно подадено от длъжника възражение по чл.414 ГПК относно недължимост на вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, между придобилия възмездно спорното вземане частен правоприемник, взискател по изпълнителното производство, и универсалния правоприемник на първоначалния кредитор, което универсално правоприемство по време е осъществено след възникване на частното правоприемство и след изтичане на срока по чл.110 от ЗЗД; 9. Спрямо кого измежду първоначалния кредитор и цедент или последващия цесионер и взискател по изпълнителното производство тече 5-годишна погасителна давност за вземането за главница и спрямо кого от тях предприетите от съдебния изпълнител срещу длъжника изпълнителни действия за принудително изпълнение прекъсват срока по чл.110 от ЗЗД; 10. Тече ли погасителна давност спрямо едно необслужено парично вземане в периода от образуване на заповедното производство по чл.417 ГПК, през времето на администриране от съда на изявленията и действията на страните, и до даване на указания от съда до заявителя по чл.415, ал.1 от ГПК, и при направено от длъжника-ответник в исковото производство възражение за погасяване по давност на вземането длъжен ли е решаващият съд да съобрази направеното възражение по тази изтекла давност; 11. Кой е началният момент по отношение на длъжника, от който момент е прекъсната погасителната давност относно спорното вземане - момента на образуване на изпълнителното производство срещу длъжника от взискателя - частен правоприемник на спорното вземане, с нарочна молба, съдържаща и искане за прилагане на конкретен изпълнителен способ или от момента на предприемането от съдебния изпълнител срещу длъжника на конкретно действие за принудително изпълнение“. Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения за наличие на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК - за въпросите по т.5, т.6, т.7 и т.8, и на допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК - за останалите въпроси. Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни - проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като (и ако) той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). В съобразителната част на тълкувателното решение (т. 1) е разяснено, че значимият за изхода на делото правен въпрос трябва да е посочен от касатора, който е длъжен да обоснове и специфичните за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК допълнителни предпоставки. Формулираните в т.1 - т.4 въпроси не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК за правен въпрос от значение за изхода на делото и според цитираното тълкувателно решение това е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване по повод на тях. Въпросите са свързани с поддържаните в касационната жалба оплаквания за необсъждане в пълнота на заявените пред инстанциите по същество доводи за нищожност на договора за кредит поради липса на постигнато съгласие за предоставяне на кредит в размер на сумата 30 000 лв. по конкретно уговорена сметка на кредитополучателя и на възражението, че кредитът не е усвоен поради неполучаване на сумата от ответницата - кредитополучател. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е обсъдил съдържанието на договора, анализирал е заключението на съдебносчетоводната експертиза и след съвкупна преценка на относимите доказателства е направил категоричен извод, че кредитът е усвоен и че в качеството на кредитополучател ответницата е получила в пълен размер уговорената в договора за кредит сума. Изводът за получаване на сумата е аргументиран и с безспорно установения факт, че непосредствено след превеждане на сумата по откритата в съответствие с договорните уговорки разплащателна сметка с титуляр ответницата последната е започнала да изпълнява и е изпълнявала задълженията си по договора чрез заплащане на погасителни вноски. Плащането на погасителни вноски е преценено от въззивния съд като признание за получаване на кредитната сума, което наред с доказателствата по делото потвърждава както валидното възникване на договорното правоотношение между банката - кредитор и ответницата - кредитополучател, така и получаването на кредитната сума от ответницата. Поставените въпроси не кореспондират с мотивите към обжалваното решение и не отразяват адекватно решаващите изводи на въззивния съд за наличие на валидно сключен договор за потребителски кредит и за усвояване на кредита от кредитополучателя. За въпроса по т.1 следва да се отбележи, че не е изпълнена и специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка, тъй като при произнасяне по сезиращата го въззивна жалба и при формиране на решаващите си изводи въззивният съд е процедирал изцяло в съответствие със задължителната съдебна практика и с практиката на ВКС по въпросите за правомощията на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на спора и за задължението на съда да мотивира решението си съгласно изискванията на чл.236, ал.2 ГПК. Въпросите по т.5 - т.8 са относими (част от тях условно) към извода на въззивния съд, че ищецът „Обединена българска банка“ АД е легитимиран да предяви и води иска по чл.422, ал.1 ГПК в качеството на правоприемник на заявителя в заповедното производство и първоначален кредитор по договора за кредит „Сибанк“ ЕАД. Поставянето им в производството по чл.288 ГПК е провокирано от защитната теза на ответницата, че към 05.02.2018 г., когато е извършено преобразуване чрез вливане на „Сибанк“ ЕАД в „Обединена българска банка“ АД, признатото в заповедното производство вземане не е съществувало в патримониума на праводателя „Сибанк“ ЕАД поради извършената преди това цесия в полза на „ЕОС Матрикс“ ЕООД. За да приеме, че „Обединена българска банка“ АД притежава необходимата за водене на иска по чл.422, ал.1 ГПК активна легитимация, въззивният съд е съобразил, че след подаване на заявлението по чл.417 ГПК е настъпило частно правоприемство на страната на заявителя, което с оглед разрешенията в т.10 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не лишава последния от правото да предяви иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването на признатото в заповедта за изпълнение парично вземане; Предвид извършеното след подаване на заявлението преобразуване чрез вливане на „Сибанк“ ЕАД в „Обединена българска банка“ АД, въззивният съд е приел, че в резултат на вливането правото за поддържане и водене на иска по чл.422, ал.1 ГПК е преминало в патримониума на правоприемника, който е легитимиран ищец в производството по чл.422 ГПК. Прехвърлянето на спорното право в хода на производството по чл.422 ГПК (след подаване на заявлението) на трето лице - „ЕОС Матрикс“ ЕООД, е отчетено от въззивния съд като факт от значение за приложението на чл.226, ал.2 ГПК при съобразяване на тази особеност, че приобретателят не е поискал да встъпи и да замести ищеца като страна в процеса. Признаването на активна легитимация на ищеца за водене на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск и решаващите изводи на въззивния съд в тази насока не противоречат на относимата задължителна практика на ВКС в цитираното тълкувателно решение и на константната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване по обсъжданите въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Същевременно при наличие на задължителна и на константна практика на ВКС, за която не се твърди да е неправилна или да се нуждае от промяна и осъвременяване поради промени в законодателството и обществените отношения (т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Последните три въпроса от изложението са относими към поддържаното от ответницата възражение за изтекла погасителна давност и към изводите на въззивния съд, с които е мотивирана преценката за неоснователност на възражението по отношение на обективираното в заповедта по чл.417 ГПК вземане за остатъчна главница по договора за кредит. Първият от въпросите (т.9) не удовлетворява общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е разглеждан от въззивния съд и не е от значение за произнасянето на съда по възражението за погасителна давност. Другите два въпроса (т.10 и т.11) са релевантни за спора, но разрешаването им от въззивния съд не противоречи на задължителната практика на ВКС и на практиката на ВКС по чл.290 ГПК, включително на посочената от ответницата - касатор. В съответствие със задължителната практика, формирана с приетото след постановяване на обжалваното решение Тълкувателно решение № 3/2023 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че приложимата към вземането за главница петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД е започнала да тече от падежа на всяка отделна погасителна вноска, дължима от кредитополучателя. Съобразен с практиката на ВКС (решение № 118/12.12.2019 г. по т.д. № 2288/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о.) е и изводът на въззивния съд, че в периода от подаване на заявлението до подаване на молбата за образуване на изпълнително дело, с която е поискано започване на принудително изпълнение срещу ответницата чрез извършване на конкретни изпълнителни действия (запор и възбрана) с прекъсващ погасителната давност ефект съгласно т.10 от Тълкувателно решение № 2/2013 по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, погасителна давност не е текла поради неоправдано бездействие на кредитора да предприеме постановеното от заповедния съд незабавно изпълнение по чл.418 ГПК. От датата на започване на принудителното изпълнение (а не от датата на подаване на молбата за образуване на изпълнително дело, в какъвто смисъл ответницата - касатор е възприела погрешно извода на въззивния съд) погасителната давност е прекъсната на основание чл.116, б.“в“ ЗЗД, спряла е да тече съгласно чл.115, б.“ж“ ЗЗД през времетраенето на процеса по чл.422 ГПК и не е изтекла по отношение на вземането за главница в признатия за съществуващ размер. Правилността на извода на въззивния съд, че непредявяването на иска в едномесечен срок след подаване на възражението по чл.414 ГПК не следва да се квалифицира като бездействие на кредитора и не се отразява на течението на давността, тъй като е последица от неизпълнение на процесуалните задължения по чл.415 ГПК на заповедния съд, а също и обосноваността на оспорваната в допълнението към касационната жалба фактическа констатация на въззивния съд за започване на принудителното изпълнение на 09.09.2015 г., не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК. По тази причина развитите в изложението доводи за неправилност не следва да се вземат предвид при преценката на предпоставките за допускане на касационно обжалване. С оглед мотивите на въззивния съд разглежданите въпроси не могат да бъдат подведени под селективния критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е искането в изложението за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В практиката на ВКС е възприето разрешението, че очевидната неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая очевидната неправилност е обоснована със съображения, които съвпадат изцяло с оплакванията в касационната жалба за липса на пълно и всестранно обсъждане на доказателствата по делото и за „игнориране на възражения относно несъществуването на вземането“, които са относими към касационните снования по чл.281, т.3 ГПК, не и към квалифицираната форма на неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Въз основа на мотивите съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 2984/2023 г. на Апелативен съд - София. Разноски не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение