Определение № 4295 от 29.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4133/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Г. И., чрез адв. К. Г., срещу въззивно определение № 8358/ 29.08.2022 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 8145/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба срещу определение № 20027923/06.04.2022 г. по гр. д. № 14750/ 2021 г. на Софийския районен съд, в частта, с която е отхвърлено искането на страната за изменение на първоинстанционното решение № 20007273/25.01.2022 г. по гр. д. № 14750/2021 г. на СРС относно размера на дължимите разноски. Поддържа се, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В представеното към частната жалба изложение се сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите: 1) следва ли бланкетното, необосновано и немотивирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК да се оставя без уважение от съда; 2) „следва ли в заповедното производство приложимост на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК и развитата съдебна практика на ВКС, така както в исковото, досежно мотивирането на възражението за прекомерност, като основание за уважаването му или тъй като се касае за заповедно производство, същото може да е бланкетно, необосновано и немотивирано, което да бъде достатъчно основание съдът да го уважи и развитата съдебна практика на ВКС в обратна насока да се приложи, тъй като касае само исково производство“; 3) „при определяне размера на адвокатското възнаграждение в заповедното производство, съдът в исковото производство следва ли да съобрази отхвърлителната и прекратената част от исковете, както и действителната фактическа и правна сложност на заповедното производство при възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, както и следва ли да се мотивира относно фактическата и правна сложност на спора, ако разглежда такова възражение“; 4) „длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба и следва ли да извърши своя преценка на фактическия и относим доказателствен материал, както и да направи собствени правни изводи, след като обсъди въведените доводи и възражения на страните“. Сочи се практика на ВКС, на която според страната обжалваното определение противоречи. По отношение на въпрос № 2 се поддържа, че същият е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното определение - основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3-ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че първата инстанция правилно е определила размера на разноските, чието заплащане се дължи на ищцата по предявените установителни искове по чл.422 вр. чл. 415 ГПК за сумите, предмет на издадената по ч. гр. д. № 63744/2020 г. на СРС заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Посочено е, че съобразно крайния изход на спора по заявените претенции (чл. 78, ал. 1 ГПК), като се вземе предвид своевременно релевираното от ответната страна възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на разноските за адвокатско възнаграждение (3 500 лв.) за заповедното производство, действителната му правна и фактическа сложност, както и регламентираните с Наредба №1/2004 г. за МРАВ минимуми на адвокатските възнаграждения за съответните видове производства, на ищцата се следва заплащане на направените за заповедното производство разноски до размера на сумата 657.89 лв.; а на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на адв. Кр.Г. – заплащане общо на сумата 1 127.81 лв. за осъщественото представителство и защита в исковото производство пред СРС. Конкретно относно заплатените разноски за адвокатско възнаграждение за заповедното производство, въззивният съд е изтъкнал, че искането на страната тези разноски да й се присъдят в пълен размер (3 500 лв.) е неоснователно, тъй като в случая отговорността за тях се разпределя в исковото производство и тази отговорност е законна последица от уважаването, респ. отхвърлянето (вкл. прекратяването на производството в определена част) на исковете. Освен това, при въведено от ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за размера на адвокатското възнаграждение в заповедното производство, направено още с възражението по чл. 414 ГПК, съдът в исковото производство е длъжен да го разгледа. В случая, като са отчетени действителната фактическа и правна сложност на едностранно протичащото и несъстезателно заповедно производство, регламентирания минимум на адвокатското възнаграждение по чл. 7, ал. 7, вр. ал. 2, т. 3 от Наредба №1/2004 г. за МРАВ, който възлиза на сумата 694.53 лв., а жалбоподателката претендира заплащане на разноски за 5 пъти по-високо възнаграждение, съдът е приел, че са налице предпоставките за намаляване на адвокатското възнаграждение до размера на сумата 700 лв. На тази база и с оглед изхода на спора по установителните искове, съдът е определил, че на ищцата се дължат разноски в размер на сумата 657.89 лева. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че не са налице предпоставки за селектирането на жалбата. Първите два въпроса в изложението нямат претендираното от страната значение, тъй като формулировката им предпоставя в себе си условия и предпоставки, по които въззивният съд не се е произнасял. С обжалваното определение не е приемано, че възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК за размера на адвокатското възнаграждение в заповедното производство е бланкетно, немотивирано и необосновано. Подобни решаващи изводи въззивната инстанция не е формирала. Обстоятелството, че жалбоподателката счита своевременно заявеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за немотивирано и твърди, че поради това то не е следвало да бъде уважено, е нейна защитна теза, която касае правилността (по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК) на съдебния акт, която не е предмет на разглеждане в производството по чл.288 ГПК. По същата причина във фазата по селектиране на касационната жалба не могат да се обсъждат по същество твърденията и доводите на страната, че договореното и заплатено адвокатско възнаграждение (3 500 лв.) за подаване на заявление по чл. 410 ГПК не е прекомерно. Произнасянето по такива оплаквания се осъществява във фазата след допускането на касационния контрол, за който в случая поставените въпроси №1 и №2 в изложението не са с обуславящо значение. Извън това следва да се посочи, че изводът на въззивния съд относно изискванията за надлежно сезиране на съда с възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е в пълно съответствие с точния смисъл и съдържание на нормата, както и с практиката на ВКС по приложението й (напр. - определение № 183/06.04.2021 г. по ч.т.д. №1589/2020 г., II т.о. и др.). Процесуалният закон не поставя специални изисквания за мотивираност на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК като условие за разглеждането му от съда, нито уважаването или неуважаването му може изначално да се предпоставя от такова условие. Критериите, по които се формира преценката на съда за прекомерност на адвокатското възнаграждение са обективни - същите са изрично посочени в нормата на чл.78, ал. 5 ГПК и са съблюдавани в съдебната практика, респ. в случая - съобразени са и от въззивния съд. По третия въпрос в изложението въззивното определение не е постановено в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на ВКС. В т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че първоинстанционният съд, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Разяснено е, че приетото разрешение по т. 10в от същото ТР, че присъдените със заповедта за изпълнение разноски за заповедното производство не се включват в предмета на установителния иск по чл. 415, ал. 1 или по чл. 422 ГПК, а представляват законна последиците от уважаването, респективно отхвърлянето на иска, предпоставя правомощието на съда в исковото производство да разпредели отговорността за разноските по издаване на заповедта за изпълнение. Поради това, с решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство - относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В това производство съдът следва да разгледа възраженията на страните за неправилно изчисляване на разноските от съда в заповедното производство, искането на ответника за присъждане на разноски за заповедното производство и възраженията по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. В случая, въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения – дължимите за заповедното и исковото производство разноски са определени съобразно изхода на спора по предявените искове и след като е разгледано и уважено възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на ответната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение за заповедното производство. Последният въпрос в изложението, касаещ задължението на въззивния съд да се произнесе по всички наведени доводи и възражения на страните, е принципно значим по всяко производство, но в случая не е разрешен в противоречие с установената съдебна практика (вкл. и с цитираното от жалбоподателката решение № 161/11.07.2019 г. по гр. д. № 2627/2018 г., IV г.о.). Обжалваното определение съдържа пространни мотиви, в които въззивният съд подробно и ясно е обсъдил всички релевантни факти и обстоятелства, доводите и възраженията на страните, касаещи разпределението на отговорността за разноските в исковото и заповедното производство. Посочено е, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за размера на адвокатското възнаграждение в заповедното производство е основателно предвид едностранния и формален характер на това производство, незначителния обем на извършените от адвоката процесуални действия, защитавания материален интерес, които преценени в съвкупност не разкриват фактическа и правна сложност на делото, която да обуслови присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в многократно по-висок размер от минималния предвиден с Наредба №1/2004 г. за МРАВ. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, поради противоречието му с материалния и процесуалния закон – не се констатира. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателката аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на съдебния акт, който да може да се установи пряко от съдържанието му. А по формулираните в изложението правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като в едната си част въпросите са необуславящи, а в другата си част са разрешени от въззивния съд в съответствие с точния смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение