Определение № 520 от 04.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 619/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото В. А. К. срещу определение № 782/20 .0 3.2023г. по в.ч.гр.д. № 127/2023г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение от 08.12.2022г. по гр. д. № 4638/2021г. на Софийски градски съд за оставяне без уважение на молбата на касатора за освобождаване от държавна такса за възизвното производство. Касаторът иска отмяна на въззивното определение като неправилно и освобождаването му /пълно или частично/ от заплащане на държавната такса за въззивната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Апелативният състав въз основа на представената декларация по чл.83, ал.2 ГПК е приел, че ответникът по исковете – настоящ касатор, получава заплата от 809 лева и командировъчни от 1800 лева месечно, не притежава недвижими имоти и МПС, не упражнява търговска дейност и няма дялове и акции в търговски дружества. С оглед така установените обстоятелства, съдът е заключил, че при месечен несеквистируем доход в общ размер на 2 609 лева, частният жалбоподател може да заплати държавна такса в размер на 1437,60 лева. Изложил е съображения, че фактът, че сумата от 1800 лева представлява командировъчни разходи, не може да обоснове извод, че с тези средства молителят не може да заплати дължимата такса от 1 437,60 лева, като те не са предназначени само за задоволяване на неговите нужди и не го освобождават от заплащане на държавната такса. Отчетено е, че молителят е командирован за продължителен период от време и при минимално положени усилия, е в състояние да осигури необходимите средства за заплащане на дължимата държавна такса. Посочено е, че средствата за командировъчни му дават възможност да разполага и със средствата си от заплата в страната, която не би трябвало да разходва в пълен размер и за периодите на задгранична командировка. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ При преценка на месечния доход на молителя по чл.83, ал.2 ГПК, следва ли да се взимат предвид командировъчните?; 2/ Когато в декларацията по чл.83, ал.2 ГПК молителят е посочил командировъчни или друг приход като доход, съдът може ли да обоснове крайния си извод на тази част от декларацията, без да изследва същността на тази сума и дали тя действително става част от патримониума на молителя? Касаторът счита, че е налице предпоставката по чл.280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на определението до касация, като се сочи, че въззивната инстанция се е произнесла в несъответствие със следната практика на ВКС: определения по ч. гр. д. № 4152г./2020г., ч.гр. д. № 335/2009г. на III г. о. на ВКС по ч.т.д. № 66/2016г. и ч.т.д. № 2139/2014г. на II т.о. на ВКС.. Налице е позоваване и на допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на първи въпрос. И двата въпроса на касатора са свързани с командировъчните средства и тяхното значение като доход. Същите не могат да предпоставят допускане на определението до касационен контрол, тъй като изходът на спора е обусловен от конкретно установените по делото обстоятелства – командировки на лицето в чужбина за продължителни периоди от време, декларирани от самия него като доход в декларацията по чл.83, ал.2 ГПК командировъчни средства в значим размер и отделно получаване на заплата в страната, като за периодите на командироване всички разходи на лицето се покриват от командировъчните средства, съгласно заповедите за командироване, даващо възможност за тези периоди доходите от заплатата в страната да не бъдат разходвани. Въпросите не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като предмет на преценката на съда по чл.83, ал.2 ГПК са не само доходите, но и разходите на лицето и източника за тяхното покриване, какъвто източник в случая е прието че са командировъчните средства, които обхващат всички разходи за продължителните периоди на командироване, като във въпросите не е намерил отражение един от водещите мотиви на съда, че за тези периоди средствата от заплатата в страната не биха били разходвани. За пълнота следва да се отбележи, че не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в посочените от касатора определения на ВКС по чл.83, ал.2 ГПК няма произнасяне по формулираните от него въпроси. При липса на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, не следва да бъде обсъждан селективният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на който също се позовава жалбоподателя във връзка с първи въпрос – Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Предвид изложеното, определението не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Водим от горното, Върховният касационен съд, Второ търговско отделение