Определение № 2084 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 805/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от „Щрабаг“ ЕАД, чрез пълномощника му адв. М. П. от АК-М., с надлежно учредена по делото представителна власт, и от „Камбро Озай БГ“ ЕООД, чрез пълномощника му адв. Хр. Н. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 517/07.08.2024 г., постановено по в. т. д. № 1023/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 15 с-в, поправено с решение № 129/07.03.2025 г., по касатори, както следва: 1) от „Щрабаг“ ЕАД – в частта, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от „Щрабаг“ ЕАД срещу „Камбро Озай БГ“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД над сумата от 513 977,60 евро с ДДС до присъдената сума от 724 117,93 евро без ДДС, както и в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която този иск е отхвърлен до пълния му предявен размер от 957450,46 евро с ДДС, представляваща остатъка от възнаграждението с включен ДДС за извършената и приета работа по договор за изработка (строителство), сключен на 13.02.2017 г., изменен с анекс № 1/21.02.2018 г., ведно със законната мораторна лихва върху тази сума от 25.09.2018 г. до окончателното ѝ заплащане и 2) от „Камбро Озай БГ“ ЕООД – в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният срещу него иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 513 977,60 евро с ДДС, представляваща остатъка от възнаграждението с включен ДДС за извършената и приета работа по договор за изработка (строителство), сключен на 13.02.2017 г., изменен с анекс № 1/21.02.2018 г., ведно със законната мораторна лихва върху тази сума от 25.09.2018 г. до окончателното ѝ заплащане. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която е обезсилено първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Щрабаг“ ЕАД срещу „Камбро Озай БГ“ ЕООД иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата от 65359,80 евро, представляваща разликата между 957450,46 евро и този, за който съдът недопустимо се е произнесъл - 1040816,26 евро. Касаторът-ищец поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като вследствие на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане в съвкупност на всички доказателства по делото, е достигнал до необоснования фактически извод, че изпълнителят не е установил в процеса на доказване, че е извършил удостоверените в процесните сертификати № 13 и № 14 СМР, поради което незаконосъобразно се явява неговото правно съждение, че за стойността на тази работа не следва да се заплати уговореното в договора за изработка (строителство) възнаграждение. Счита, че фактът на приемане и на тези СМР е установен със събраните по делото доказателства, като своевременно възложителят не е релевирал възражение за неточно изпълнение на тази работа в качествено отношение, поради което е приложима уредената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД необорима презумпция за нейното приемане. Този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на решението, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като ги изрази писмено в мотивите си към решението? Следва ли въззивният съд да изложи ясни, убедителни и безпротиворечиви мотиви, които отразяват решаваща, а не проверяваща дейност? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към правния спор доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства; може ли съдът да основе решението си само на част от избрани от него доказателства, да ги цени избирателно, без да обсъди останалите доказателства и изложи съображения защо ги приема за недостоверни?“ (твърди се противоречие както със задължителната практика – т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК и ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, така и с казуалната - решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 65/16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 670/15.11.2010 г. по гр. д. № 695/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 450/21.07.2009 г. по гр. д. № 3547/2008 г. на ВКС, II г. о.; решение № 570/06.11.2009 г. по гр. д. № 4112/2008 г. на ВКС, II г. о.; решение № 796/02.02.2011 г. по гр. д. № 1660/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 527/15.03.2012 г. по гр. д. № 943/2010 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о.; решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2017 г. на ВКС, IV г. о.); 2. „Може ли приемането на работа по договора за изработка по смисъла на чл. 264 ЗЗД и настъпването на правните последици от това приемане да бъде ревизирано от съда съобразно разпоредбите на ЗЗД, без да се взимат предвид разпоредбите на договора „Фидик“ и неговите приложения, подписан между страните? Приемането на извършеното следва ли да е съобразно единични цени и количества или следва да е съобразно регламентирания от договора „Фидик“ процент на напредък при всяко междинно отчитане?“ (твърди се противоречие с решение № 123/11.06.2019 г. по гр. д. № 2769/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решения № 1100/04.7.2003 г. на ВКС по гр. д. № 1876/2002 г. на V г. о.; решение № 1661/06.12.1999 г. на ВКС по гр. д. 972/1999 г. на V г. о.; решение № 231/13.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 1056/2009 г., решение № 121/27.09.2013 г. на ВКС по т.д. № 621/2012 г. на І т. о.) и 3. „Разпоредбата на чл. 1, ал. 4 от Наредба № 3/31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството придава ли на съставените съгласно изискванията на тази наредба актове и протоколи материална доказателствена сила, каквато имат официалните свидетелстващи документи съгласно чл. 179 ГПК?“ (твърди се противоречие с решение № 404/04. 09.2009 г. по гр. д. № 828/2008 г. на ВКС, I г. о.; решение № 24/23.02.2018 г. по гр. д. № 2543/2017 г., III г. о. на ВКС и решение № 154/30.09.2013 г. по т. д. № 1263/2011 г. на ВКС). Ответникът по тази касационната жалба – „Камбро Озай БГ“ ЕООД, е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Касаторът-ответник счита, че в обжалваната от него част въззивното решение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – макар във въззивната жалба да е бил релевиран довод за неправилност на изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото, апелативният съд не е дал съответни указания относно обстоятелствата, на които ищецът основава предявеното материално право, респ. на които ответникът основава своите материалноправни възражения, и на коя от страните в производството принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) за тяхното установяване, вследствие на което се е достигнало и до необоснованост на въззивното решение, а именно в противоречие с правилата на логическото мислене и събраните по делото доказателства апелативният съд е приел, че в процеса на доказване е установено правнорелевантното обстоятелство, че изпълнителят по процесния договор за изработка (строителство) и извършил процесните СМР, за които е присъдено уговореното възнаграждение, респ. възложителят ги е приел. Поддържа, че с извънсъдебно заплатеното възнаграждение възложителят е изпълнил изцяло своята насрещна парична престация за извършените и приетите СМР до прекратяване на процесния договор за строителство. Този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на решението, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Как се разпределя доказателствената тежест по иск с правно основание чл. 266 ЗЗД, включително ако се поддържа липса на приемане на работата от страна на ищеца-изпълнител? Дължи ли последният да докаже при условията на пълно и главно доказване реалното изпълнение на възложената му работа и нейното предаване на ответника-изпълнител, ако за спорната работа липсва приемане, вкл. и в подписания протокол за изпълнени СМР? Следва ли ответникът по иск по чл. 266 ЗЗД да доказва отклонение в изпълнението, ако работата на изпълнителя не е била приета, както и какъв вид е това доказване - главно или насрещно? При твърдения за отклонение в изпълнението на договор за изработка в количествено отношение следва ли ответникът да провежда главно доказване на факта, че работата не е изпълнена изцяло или съответно отчасти?“; 2. „При изрични оплаквания във въззивната жалба за неправилност на допълнението на доклада, сторено от първоинстанционния съд, длъжен ли е въззивният съд да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд нарушения по доклада?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?“; 4. „Дали въззивният съд следва да допусне служебно експертиза при положение, че не кредитира допуснатите по искане на страните и по инициатива на съда експертизи, необходими за разрешаването на правния спор, както и при положение, че страните по делото са навели оплаквания във връзка с приемането и кредитирането на тези експертизи? Може ли въззивният съд да разреши правния спор, като не кредитира приетите по делото експертизи, без да допусне служебно нова експертиза? Длъжен ли е въззивният съд да допусне експертиза при оплакване за неизясненост на спора от фактическа страна (необоснованост)?“ (по тези процесуалноправни въпроса се твърди противоречие както със задължителната практика - ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и с казуалната практика - решение № 23/04.08.2014г. по т. д. № 1938/2013 г. на ВКС, I т. о.; решение № 142/30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на ВКС, I т. о.; решение № 34/04.04.2014 г. по т. д. № 1282/2011 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 95/15.06.2016 г. по гр. д. № 5592/2015г. на ВКС, I г. о.); 5. „Разместването на фактическата власт върху работата, без съпровождащо го изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че възприема същата за съобразена с договора, съставлява ли приемане по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД? Налице ли е приемане на работата от поръчващия, когато същият е възразил за неточно изпълнение на договора при прегледа на работата, не е подписал акта на изпълнителя и е съставил от своя страна акт, обективиращ приетата работа и нейната стойност?“ (по тази група материалноправни въпроси се твърди противоречие с решение № 231/13.07.2011 г. по т. д. № 1056/2009г. на ВКС, II т. о.); 6. „Какво е доказателственото значение на протокола за изпълнени СМР и съставлява ли признание на СМР, които не са посочени в текста на документа като одобрени от възложителя на работата? Кои СМР се считат приети с подписването на протокола за изпълнените видове СМР - тези, които са посочени като одобрени за плащане и които са съпроводени от изрично писмено изявление, че се приемат от поръчващия работата, или тези, които е посочено, че не се приемат и не подлежат на плащане? Какъв е обхватът на удостоверителното изявление за приемане на работата?“ (по тази група материалноправни въпроси се твърди противоречие с решение № 65/16.07.2012 г. по т. д. № 333/2011 г. на ВКС, II т. о.) и 7. „Как се ценят в направените извънсъдебни признания от страна в процеса и следва ли да се подкрепят от останалия доказателствен материал по делото? Какво е доказателственото значение на оспорен по съдържание частен документ и следва ли да бъде анализиран спрямо останалите доказателства в процеса, в това число и спрямо твърденията на насрещната страна по спора?“ (по тази група процесуалноправни въпроси се твърди противоречие с решение № 261/22.01.2014 г. по гр. д. № 2354/2013 г. на ВКС, III г. о. и решение № 358/17.01.2014 г. по гр. д. № 1381/2012г. на ВКС, IV г. о.). Ответникът по тази касационната жалба – „Щрабаг“ ЕАД, е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, чрез пълномощници – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 13.02.2017 г. между страните в настоящото исково производство е сключен договор, с който „Камбро Озай БГ“ ЕООД е възложило на „Щрабаг“ ЕАД да изпълни следните работи: „Проектиране и строителство на обект „Фабрика за производство на ламинирани табли за сервиране и пластмасови съдове“ до степен на завършеност акт обр. 15, за обща договорена сума от 6 млн. евро. Съгласно Раздел I „Договорно споразумение“, т. 2 неразделна част от договора са и договорните условия на FIDIC, първо издание 1999. В Общите условия на FIDIC е предвидено, че възложителят назначава инженер, който трябва да изпълнява задълженията, които са му възложени с договора, като може да дава по всяко време на изпълнителя указания, необходими за изпълнението на обекта и за отстраняването на всякакви недостатъци. Уговорено е, че изпълнителят следва да приема писмени указания само от инженера или от негов помощник, като е длъжен да се придържа към тях. Не е спорно по делото обстоятелството, че определеният за инженер е „Доратек“ ООД. В Общите условия към договора е уговорено, че след авансовите плащания възложителят ще заплаща възнаграждение въз основа на актове за междинни плащания, които ще бъдат издадени от инженера въз основа на отчет за напредъка от изпълнителя. Изпълнителят се е задължил да предостави на инженера прогноза за паричните потоци, съгласувана с възложителя - преди одобрението на сертификата за първо междинно плащане. Изпълнителят следва да предостави на инженера и месечен доклад за разходите, в който подробно да са описани договорната сума, одобрените изменения, несъгласувани към момента изменения и преизчислена ревизирана договорна сума. Отчетът, въз основа на който да бъде издаден акт за междинни плащания, трябва да съдържа приблизителното изпълнение на договорната стойност на обекта. Апелативният съд е приел за установено, че са издадени следните сертификати за междинно плащане (С.): С. № 10 на обща стойност от 613596,99 евро с ДДС; С. № 11 на обща стойност от 787958,71 евро с ДДС; С. № 12 на обща стойност от 1058706,30 евро с ДДС; С. № 13 на обща стойност 976622,89 евро с ДДС и С. № 14 на обща стойност от 73757,46 евро. С уточнителна молба от 14.05.2019 г. ищецът е изяснил, че във всеки следващ сертификат от № 10 до № 13 сумата е с натрупване, и в последния е удостоверена и незаплатената част от предишните сертификати. Въззивният съд е приел за установено, че сертификати № 10, № 11 и № 12 са подписани от възложителя, от изпълнителя и от инженера. Изяснил е, че те представляват частни документи, поради което тези от тях, които са подписани от ответника, удостоверяват, че лицето, положило подписа, е направило изявлението, обективирано в документа – следователно, ответникът и инженерът са признали факта, че напредъкът на строежа, отразен в С. № 10, № 11 и № 12, действително е осъществен, поради което в тежест на ответника е да опровергае тези обстоятелства. Въззивният съд е приел за безспорно между страните обстоятелството, че процесният договор за изработка (строителство) е прекратен на 16.08.2018 г. С Акт обр. 10/16.08.2018 г. строителството на обекта е било спряно – в този документ най-общо е описано състоянието на строежа към този момент, но в Приложение № 2 към него са удостоверени всички забележки на инженера за некачествено извършени и непоправени СМР. От заключението на СИЕ се установява, че възложителят е извършил частично плащане на уговореното възнаграждение - в размер на 3 835 956,16 евро. Общата сума на издадените от „Щрабаг“ ЕАД фактури възлиза на 3 196 725,40 евро без ДДС, като за изпълнени СМР по сертификати за междинни плащания са издадени фактури на обща стойност от 3 188 221,13 евро (тези фактури са издадени до съставянето на Акт обр. 10/16.08.2018 г.). Начисленият ДДС е в размер на 1 250 413,03 лв., а извършените от ответника плащания са в размер 3 835 956,16 евро с ДДС, като е останала неплатена сума по фактура № 24725/01.09.2017 г. на стойност 223,56 лв. Издадените от ищеца фактури са отразени в счетоводните регистри на ответника и по тях е упражнено право на приспадане на данъчен кредит в размер на 1250413,03 лв. Апелативният съд е счел, че от показанията на свидетеля С., управител на „Ей Джи Ем Консулт“ ООД - упражняващ строителния надзор върху обекта до момента на подписване на Акт обр. 10 (преди нов строител да продължи строителството на процесната фабрика), се изяснява обстоятелството, че обхватът на доклада на строителния надзор не включвал външната електро-връзка, защото този вид строителства предоставяли възможност да бъде открита строителна площадка само с предварителен договор с електроразпределителното дружество и впоследствие да бъде издадено отделно разрешение за строеж. Установява, че съставянето на Акт обр. 10 било по инициативна на „Щрабаг“ АД, като при неговото издаване са присъствали представители на всички страни, посочени в него. Между страните по делото непрестанно имало спорове относно това дали изпълнението е качествено или некачествено - личното мнение на свидетеля е, че на обекта липсвало некачествено изпълнение (в смисъл, на елементи, които са негодни за своето предназначение). Съществували някакви дребни недостатъци, които „Щрабаг“ възнамерявало да изправи. Дава пример със спор между страните как трябва да бъде монтирана покривната ламарина, като изпълнителят твърдял, че трябва да е монтирана по един начин, а възложителят искал по друг. Накрая монтирането било направено по указание на доставчика. Два дни преди подписване на Акт обр. 10 получила от инвеститорския контрол списък със СМР, които се твърдяло, че не са изрядни, но изяснява, че към момента на съставяне на този документ строителството не било изцяло приключило - съществували незавършени дейности по покривната конструкция като изпълнителят получил и таблица, в която били описани работи, които не били изпълнени качествено. Това обаче били работи, изпълнени с дефекти на материалите и елементите. Апелативният съд е приел, че от показанията на свидетеля И. И., управител на дружеството-проектант на обекта, се установяват факти, свързани с изготвяне на техническия проект на част „Електро“ и с промяната на местоположението на трафопоста за захранване на обекта. По време на изпълнение на договора било очевидно, че между страните по процесния договор за строителство липсвало разбирателство, но към момента на подписване на акт образец 10 обектът бил до завършване, а установените дефекти по изпълнението или недовършените работи били удостоверени в този документ. От показанията на свидетеля Б. С., служител при ищцовото дружество и технически ръководител на обекта, също се изяснявало, че между страните е имало спорове относно проекта за част „Електро“ и за индустриалния под. Именно в Акт обр. 10 били удостоверени извършените към датата на съставяне на този документ видове дейности от изпълнителя. Възложителят съставил списък на дефектите, с който изпълнителят не бил съгласен. Липсвал обаче двустранно подписан документ относно некачественото изпълнение. Смята, че дори и да е имало неточно изпълнение, то отстраняването на дефектите не е налагало изпълненото да бъде разрушавано. Свидетелят не може да конкретизира какви точно недостатъци са били посочени в приложението към акт образец 10, но изяснява, че към съставянето на този документ имало недовършени строителни дейности от възложената работа - недовършената част от работата обаче не представлявала голяма част от обекта. При разпита на свидетеля В. К. се установявало, че по възлагане на ищеца той е следвало да извърши строителни дейности по част „Електро“ - до бъдат изградени електроинсталации и слаботокови инсталации. Успели да направят инсталациите, които са били възможни за реализация въз основа на напредъка на строежа. Работата по изпълнението била спирана на два пъти, като след второто спиране тяхната фирма е продължила да работи на обекта, но вече въз основа на договор с ответника по делото, а не като подизпълнител на „Щрабаг“ ЕАД. Заявява, че е имало проблеми преди съставянето на процесния акт обр. 10 във връзка с изпълнението на покрива, относно ватата; както и за мястото на трафопоста. Изяснява, че окабеляването от трафопоста до главното разпределително табло (ГРТ) е осъществено от изпълнител, нает от „Камбро“, като трасетата са били изградени преди това, а самото ГРТ е било изпълнено на 99% от „Щрабаг“ - разликата била в начина на подвързване на трафопоста с това ГРТ, т.е. поставянето на кабелите. Проблемът с кабелите бил породен от обстоятелството, че следвало да се възпрепятстват загубите по време на пренасяне на енергията, т.е. те да бъдат минимизирани, но този въпрос е предопределен от това какво е решението на „ЕнергоПро“ относно местоположението на трафопоста. По отношение на индустриалния под твърди, че той е бил приключен от „Щрабаг“ - с изключение на бетоновите настилки („иначе всичко било направено“). Свидетелства, че след напускането на обекта от „Щрабаг“ по проект в част „Електро“ били извършвани промени, но тези разлики касаели 1% до 2% от това, което е било по оригиналния проект, по който този подизпълнител е продължил работата и след напускането на „Щрабаг“ ЕАД. Апелативният съд е приел за установено от показанията на свидетеля Сашо Г., работил съвместно с „Щрабаг“ ЕАД по обекта, че той е следвало да изпълни инсталация за отопление, вентилация, климатизация и сгъстен въздух. Според него актуването било „малко особено“, тъй като то се осъществявало не на части изпълнени инсталации, а на процент напредък от основния обем работа – актуването не било много коректно, защото не се отчита точно какво е изпълнено, а просто се записва процент напредък, който пък се определя на база разговори между техническите ръководители на страните по договора за строителство (при отчитане на процента на напредък се доверявали един на друг). Твърди, че претенции относно неговото изпълнение не имало, а и да е имало, те били несъществени. След спирането с акт образец 10 преустановили отношенията си с „Щрабаг“ ЕАД – това дружество имало несъществени претенции по тяхното изпълнение в количествено отношение, но накрая съставили протокол, с който се установява извършената работа. След прекратяване на отношенията с „Щрабаг“ ЕАД работата по обекта продължила въз основа на вече изработените проекти, които претърпели несъществени промени, напр. по част „Газификация“- имало нов проект (при наложителна незначителна промяна), тъй като проектантите на „Щрабаг“ ЕАД вече не могли да разписват проекти. От показанията на свидетеля В. Н. се установявало, че индустриалната бетонна настилка на завода в Шумен му е била възложена за проектиране от фирма, подизпълнител на „Щрабаг“ ЕАД, а по-късно и проектирането на същата индустриална настилка, но с променени входни данни, свързани с натоварванията, които съответната сграда, съоръжение или конструкция може да поеме. При съвкупния анализ на тези гласни доказателствени средства въззивният съд е обобщил, че от тях се изяснявало единствено, че ищецът е изпълнил задълженията си за изготвяне на проекти по различните части на строежа с изключение на проекта за индустриален под, както и обстоятелството какъв е бил начинът на отчитане на извършените работи, но останалите субективни възприятия установявали отношения между страните, които пряко не са свързани със спорния предмет по делото, а именно каква част от претендираните за плащане работи са извършени и дали те са били качествено осъществени. При преценка на обосноваността на фактическите изводи, до които е достигнала приетата в производството по чл. 207 и сл. ГПК СТЕ, изготвена от вещото лице К., апелативният съд е взел предвид, че вещото лице е посетило на място строителния обект и се е запознало с представените от страните документи. Описало е състоянието на обекта, така както е удостоверено в акт обр. 10, съставен между страните на 16.08.2018 г., вкл. и удостоверените в Приложение № 2 към него забележки за некачествено извършени и непоправени СМР (при извършения оглед на 08.10.2018 г. е установено, че фактическото състояние на строежа е идентично с това, описано в акт обр. 10). Вещото лице е изчислило степента на завършеност на обекта на 65,21% (процент напредък), като този величина е получена въз основа на съотношението между стойността на договорените работи - 6116117,28 евро и действително осъществената работа – на стойност от 3989358,20 евро (тези изчисления са извършени и след вземане под внимание на забележките на инженера). Съобразени са с натрупване данните от междинните платежни декларации от № 1 до № 13, обобщени по видове СМР и съответстващи на обобщената КСС. Вещото лице изрично изяснява, че при изготвяне на СТЕ е изследвало единствено количествата на видовете работи по данни от извършения оглед и документи, но не и качеството на изработеното, спазването на сроковете за проектиране, изисквания за здраве и безопасност. Проследил е напредъка по отношение на изграждане на обекта: при С. № 1 - 2,10%; при С. № 2 - 2,38%; при С. № 3 - 4,07%; при С. № 4 - 8,73%; при С. № 5 - 13,74%; при С. № 6 - 25,90%; при С. № 7 - 34,53%; при С. № 8- 44%; при С. № 9 - 49,23%; при С. № 10 - 45,99%; при С. № 11 - 49,72%; при С. № 12 - 58,78% и при С. № 13 - 65,21%. Въззивният съд не е възприел за обосновано това заключение, тъй като, макар вещото лице да е изяснило, че СТЕ е изготвена след оглед на строежа и при преценка на представените документи, липсвал анализ на това точно кои работи са извършени. Вещото лице не било посочило документите извън акт обр. 10, С. и докладите на инженера, от които може да се направи извод за степента на завършеност на обекта. При изслушване на СТЕ в о. с. з. вещото лице изрично пояснило, че установеното от него като етап на завършеност се определя чрез оценка на извършените СМР като количествена стойност, като при достигане на своите констатации то е взело предвид и акт обр. 10, който стои в основата на тези констатации и изводи относно извършените обеми работа. Установява, че приложенията към акт обр. 10 са забележките на инженера и те са свързани само с качеството на изпълнените работи и спазване на сроковете, но не засягали въпроса с количеството извършени работи. Апелативният съд е приел за установено от СТЕ, изготвена от вещото лице Красимир М., че, тъй като С. № 10 и № 12 са подписани от двете страни, то СМР, описани в тях, са изпълнени. При изготвяне на заключението вещото лице е ползвало представените от страните документи, вкл. и изготвената през м. 12.2017 г. по искане на ищеца конструктивна експертиза, която е направила обследване и оценка на техническото състояние на монтажните, монолитни елементи и конструкции на сградата. Това вещо лице е посочило каква част от работите по съответните части на обекта е изпълнена, като извършените дейности са описани словесно без да е посочен процентът на завършеност. Описани са и неизвършените СМР. Описан е и процентът на завършеност по видове СМР и процентът, който следва се приспадне поради констатирани недостатъци – по твърденията на двете страни. В обобщителната част е посочен общ процент на завършеност 58,14% на обща стойност от 3488669 евро, а разликата за доплащане е изчислена на 345634 евро, като е взет предвид и т. нар. „отбив“ за некачествено извършени работи в размер на 99795 евро. При изготвяне на експертизата вещото лице е приело, че поради липса на доказателства констатираните от инженера несъответствия да са отстранени, то заплащане на СМР с недостатъци не се дължи. Посочено е, че стойността на неизпълнените работи е общо 2513170 евро, която сума представлява сумарна величина между стойността на неизпълненото - според експертизата, и графа 4 от приложение № 5, което представлява сбор на следните стойности: 1172696 евро + 1340474 евро. Въззивният съд е счел, че това заключение е компетентно изготвено, но фактическите изводи, до които е достигнало вещото лице, не може да бъдат възприети, тъй като те се основават на твърденията на страните. Поради оспорване на това заключение е допусната повторна експертиза, извършена от вещото лице Т., като в предмета на изследване са включени и въпроси, описани в уточнителната молба от 14.05.2019 г. Вещото лице е изяснило, че СМР, описани в тази молба, на практика представляват обобщение на всички сертификати за междинни плащания от целия процес на строителството и че се отнасят за всички фази на изпълнението. В табличен вид са посочени работите, удостоверени във всеки от процесните С. № № 10-14 - във варианти без натрупване и количества СМР с натрупване, както са претендирани от ищеца; приетите от ответника с натрупване СМР; количествата СМР, които са завишени при отчитане и такива, които са с некачествено изпълнение, както и тези СМР, за които има забележки за некачествено изпълнение. Вещото лице изяснява, че при съпоставка между твърдените СМР и документите, установяващи тяхното изпълнение от подизпълнителите на ищеца, не може да се установи, че такива СМР действително са извършени като количество и спецификация/видове. Това възпрепятствало установяване на процента на напредък. В експертизата е посочено какви СМР като стойност са приети като реално изпълнени, каква е завишената стойност на СМР и на каква стойност СМР са отстранени недостатъците от предходен сертификат. След извършено от вещото лице пресмятане е установено, че с тези С. № № 10-14 ищецът претендира заплащане на СМР на обща стойност от 1761749,21 евро, като от тях са изпълнени СМР на обща стойност от 1097037,83 евро. Извън тази сума некачествено изпълнени са СМР на стойност 285151,34 евро, а завишени количества СМР са на стойност 379560,68 евро. Вещото лице е приело, че като точно изпълнени и приети са работи на обща стойност от 3321384,49 евро, като тази сума възложителят е заплатил на изпълнителя от общо договорената сума от 6 млн. евро, при напредък от 55,36%. Този извод вещото лице е формирало въз основа на приложените към делото документи. Посочил е всички отразени недостатъци по изпълнението на различните СМР, които се съдържат в документите по делото. Изрично е уточнил, че по делото не са представени доказателства за преработка или ремонт за отстраняване на констатираните недостатъци в случаите, в които това е възможно – недостатъците възлизали на 285 151,34 евро без ДДС. Изяснил е обаче, че тези СМР са изпълнени като количества, но не са приети от възложителя, поради което не са включени в сумата от 3 321 384,49 евро на приети и платени СМР. След анализ на приложената документация всички изпълнени работи са на обща стойност от 3 606 535,84 евро, в която стойност са и тези СМР, които са некачествено изпълнени и за които са задържани суми, а стойността на неизпълнените СМР е 2 393 464,16 евро, като според вещото лице към тази стойност следва да се прибави и сумата от 285 151,34 евро без ДДС - стойността на недостатъците, тъй като не е било налице изпълнение, съобразно уговореното. Посочено е, че стойността на СМР, които не са започнати (като количество и видове), възлизала на сумата от 1 618 220,04 евро. Към момента на изготвянето на тази СТЕ (при извършения оглед на обекта) било констатирано, че строежът е изцяло завършен и функциониращ по предназначение, като довършването е извършено от други изпълнители. Вещото лице е счело, че след като няма данни забележките, отправени към изпълнителя, да са отстранени, то това не е направено, поради което тяхната стойност възлизала на сумата от 285151,34 евро. От друга страна, пояснено е, че за определяне на пазарната стойност на разходите, които са необходими за завършване на обекта и отстраняване на констатираните недостатъци в работата на ищеца, е необходима подробна количествена сметка с подробни количества и видове СМР и тяхното изпълнение към датата на прекратяване на договора между страните - 16.08.2018 г. (по делото липсвали документи, които да дадат възможност на тази СТЕ да направи изводи за тези обстоятелства). Въззивният съд е обосновал правното съждение, че не следва да формира своето вътрешно убеждение и въз основа на фактическите изводи, до които е достигнала и тази СТЕ, тъй като тя съдържала вътрешни противоречия - от една страна, вещото лице констатира, че за определяне на пазарната стойност на разходите, които са необходими за завършване на обекта и отстраняване на констатираните недостатъци в работата на ищеца е необходима подробна количествена сметка с подробни количества и видове СМР, но в същото време е направило калкулация на такива разходи. От друга страна, не са съобразени документите, които имат характер на признание за извършени работи - С. от № 10 до № 12 и акт обр. 10/16.08.2018 г., в които са посочени процент напредък на строителството и описание на степен на завършеност на обекта, удостоверени от двете страни – с полагане на подписи на техните представители. Апелативният съд е съобразил, че в предявената искова молба ищецът е заявил претенция в размер на 797 875,39 евро без ДДС и 975 450,46 евро с ДДС, поради което произнасянето на първоинстанционния съд в частта над търсения обем на съдебна защита – за сумата от 1 040 816,26 евро, решението му е недопустимо, поради което в частта за разликата между предявения размер на претенцията от 957450,46 евро с ДДС и разгледания от 1 040 816,26 евро то е обезсилено. Въз основа на приетите за установени правнорелевантни обстоятелства апелативният съд е приел от правна страна, че с договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо съгласно поръчката на другата страна, а възложителят - да заплати уговореното възнаграждение (чл. 258 ЗЗД). Изпълнителят може да претендира възнаграждение само ако работата бъде приета - чл. 266, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 264 ЗЗД. Приемането на работата обхваща фактически и правни действия - реално предаване от изпълнителя и получаване от поръчващия на готовия резултат и одобрение на изработеното, т.е. изявление, че изработеното съответства на поръчаното. Въззивният съд е изяснил, че изпълнителят, който претендира заплащане на възложената му работа, трябва да докаже, че е изпълнил задълженията си съобразно уговореното в договора, а възложителят - правоизключващите и правопогасяващите си възражения (в конкретния казус той твърди отрицателния факт, че ищецът не е изпълнил СМР на претендираната стойност, че не са изпълнени такива работи съобразно уговореното в договора и че те не са приемани от ответника). Анализирайки събраните по делото доказателства, апелативният съд е обосновал правния извод, че между страните в настоящото исково производство е сключен договор за строителство, с което те са постигнали съгласие, че ищецът ще проектира и изгради „Фабрика за производство на ламинирани табли за сервиране и пластмасови съдове“. Уговорено е, че възложителят назначава инженер, който да съгласува и отхвърля искания за одобрения на извършените работи, като има право да дава на изпълнителя указания (по всяко време), които да бъдат необходими за изпълнението на обекта и за отстраняването на всякакви недостатъци. Дължимото възнаграждение за извършване на уговорената работа е в размер на 6 млн. евро. Изпълнителят е длъжен да съставя отчет на определени периоди и въз основа на тях инженерът по договора издава акт за междинно плащане. В случая изпълнителят е издавал документ, наречен Сертификат за междинно плащане, като инженерът е следвало да го одобри - той е издавал актове за несъответствия, когато е приемал, че работите не са извършени в посочения в сертификата обем или качество. В сертификатите за междинно плащане съгласно уговорките в договора, касаещи отчети на изпълнителя, е посочвано приблизителното изпълнение на договорната стойност на обекта. Възложителят и инженерът са подписали три от представените по делото сертификати, като с последния се отчита приблизително изпълнение (процент напредък) от 58,78% (по твърдение на ищеца) от стойността на обекта. Самата стойност на извършените работи е 882255,27 евро без ДДС – въззивният съд е приел, че работите за такава стойност са приети от ответника и в негова тежест е да установи, че част или всички от тях са некачествено изпълнени, респ. той трябва да докаже и каква е стойността на дейностите по отстраняването на тези недостатъци на извършената работа. Апелативният съд е счел, че не са установени в процеса на доказване тези фактически твърдения на ответника, поради което следва да се приеме, че работите, за които е издаден този сертификат за междинно плащане, са извършени качествено – възложителят дължи заплащане на пълния размер на сумата. Въззивният съд е изяснил, че по делото липсва спор, че по последния сертификат, подписан от страните по релевантния договор за строителство, е заплатено възнаграждение за приетите СМР за 453 940,60 евро, като това правнорелевантно обстоятелство се установявало и от самия сертификат, който носи подписите на двете страни по делото. В този смисъл, остатъкът от дължимото възнаграждение за извършената и приета работа възлизал на сумата от 428314,67 евро без ДДС, до който размер предявеният осъдителен иск следвало да бъде уважен. Върху тази сума се дължи ДДС, тъй като процесната услуга представлява облагаема доставка - ирелевантно е дали за нейното осъществяване е издадена фактура (издаването на фактурата единствено превръщало паричното задължение в изискуемо, но не е от значение за преценката дали се дължи данък). Съгласно чл. 82 ЗДДС в случаите, когато не е издаден данъчен документ, данъкът е дължим от регистрираното лице в срока по закона за данъчния период, в който същият е станал изискуем, поради което фактът, че ищецът не е внесъл дължимия данък, не е от значение за преценката дали такъв данък следва да бъде начислен върху сумите, които са признати за дължими. Апелативният съд е приел, че не се дължи претендираното възнаграждение за останалите СМР, удостоверени в сертификат № 13 и № 14 – те не били приети от ответника, поради което следвало да бъде установено дали действително са извършени. Приетите по делото СТЕ са работили само по отразеното в сертификатите, което на практика представлява твърдението на ищеца, поради което не може да се приеме, че в тях са остойностени действително извършени работи. Единствено СТЕ, приета в производството по чл. 207 ГПК, е имала възможност реално да констатира извършването на работите, но вещото лице изрично изяснило, че е направило проверка само за тяхното количество без да е преценено качеството. От друга страна, фактът на приблизително посочване на тези работи съгласно договора предполага, че не може да има пълно съвпадение на посоченото в С. и това, което е извършено на място, а вещото лице е възпроизвело в експертизата си посоченото в самите сертификати. От гласните доказателствени средства се установява извършването на някои строителни работи, но доколкото не може да се направи разграничение дали те са предмет на С. № 13 и № 14, а и липсва отделна стойност за тях, искът в тази част се явява неоснователен. Следователно, той е доказан за сумата от 513 977,60 евро с ДДС. Апелативният съд е разгледал своевременно релевираното възражение за прихващане - за 10% от дължимата сума, която е следвало да бъде задържана при плащане като гаранция за добро изпълнение, но го е приел за неоснователно, тъй като това вземане притежава привременен характер - до приключване на договорните отношения между страните, като то има обезпечителна цел - да обезпечи отговорността за недостатъци. Но в случая с решаване на правния спор, предмет на настоящото дело, отношенията между страните приключват по повод процесния договор, поради което тази гаранция не представлява насрещно вземане на ответника. С оглед на обстоятелството, че въззивният съд е достигнал до различен правен извод първоинстанционното решение е отменено в частта, в която предявеният иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД е уважен над сумата от 513 977,60 евро с ДДС до присъдения размер от 724117,93 евро без ДДС, като в тази част исковата претенция е отхвърлена. За частта, в която този иск е отхвърлен над присъдената сума от 724117,93 евро без ДДС до пълния му предявен размер от 975 450,46 евро с ДДС, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Въззивното решение не следва да бъде допускано по поставените от касатора-ответник процесуалноправни и материалноправни въпроси по следните правни съображения: Първите три процесуалноправни въпроси са от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) въз основа на правилно очертаните в доклада по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК факти, на които страните основават своите предявени субективни права и материалноправни възражения (арг. чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК), и изясняване на обстоятелството кому принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) да ги установи в процеса на доказване (арг. чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК), като въззивният съд следва да постанови своето решение при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да разреши правилно правния спор, предмет на исковото производство. В настоящия казус във въззивната жалба ответникът е релевирал правен довод за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, свързано с неправилен доклад по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК - при разпределяне на доказателствената тежест за установяване на положителния факт на точно изпълнение на договорното задължение на ищеца-изпълнител да осъществи процесната работа в количествено отношение – съобразно уговореното в договора за строителство. Този въззивник е счел, че в противоречие с уредените в правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствени правила първоинстанционният съд неправилно е възложил на ответника процесуалното задължение да установи отрицателния факт на ищцовото неизпълнение, като опровергае съдържанието на представените по делото частни документи, удостоверяващи факти, свързани с извършването и приемането на процесната работа. Установява се от определение от 14.10.2019 г., с което е изготвен проектът на доклада по делото, че първоинстанционният съд е изяснил на ищеца, че в негова доказателствена тежест е да установи следните правнорелевантни факти: 1) действително породено облигационно правоотношение, възникнало от твърдения договор за изработка (строителство) и 2) точно осъществяване на дължимия по този договор трудов резултат, който да е приет от възложителя, вследствие на което претендираното парично възнаграждение за извършената и приетата работа е станало изискуемо. В проведеното на 17.12.2019 г. първо о. с. з. съдът е обявил този проект на доклада по делото за окончателен, като е разяснил, че релевираните от ответника материалноправни възражения и оспорвания касаят неточното изпълнение на уговорената работа в количествено и качествено отношение. С определение № 3406/09.07.2020 г. СГС е констатирал, че изготвеният от него доклад по делото е непълен поради неуточняване на наведените от ответника материалноправни оспорвания и възражения относно неточното изпълнение на уговореното работа в количествено и качествено отношение (с оглед на обстоятелството, че процесната искова претенция е само за остатъка от уговореното възнаграждение, тъй като за приетата от възложителя работа е заплатено дължимото възнаграждение), като му е указал да уточни следните обстоятелства: 1) кои от СМР, предмет на настоящото исково производство и описани в С., не са извършени и каква е тяхната стойност; 2) кои са некачествено изпълнените СМР, в какво се изразяват констатираните недостатъци и какви разходи е направил за тяхното отстраняване, както и разходите, които е извършил за пълното (в количествено отношение) изпълнение на процесните СМР. С молби от 28.08.2020 г. и от 23.11.2020 г. ответникът е изпълнил тези указания. В проведеното на 25.05.2021 г. о. с. з. – поради наведен довод от ответника, че незаконосъобразно е „разместена“ доказателствената тежест, съдът е пояснил, че доказателствената тежест е разпределена съгласно правилата, уредени в чл. 154, ал. 1 ГПК, като тя се определя от обстоятелствата, от които страните черпят благоприятни последици, а именно на ищеца е указано, че нему принадлежи процесуалното задължение да установи по несъмнен начин извършването на твърдените СМР, а на ответника да докаже своите възражения за неточното изпълнение на осъществените СМР в качествено отношение. Съгласно задължителните тълкувателни разяснения, дадени по т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, при тяхната основателност въззивният съд е длъжен да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и да изясни на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства. Тъй като в доклада по делото първоинстанционният съд е изяснил на ищеца, че той следва да установи по несъмнен начин извършването и приемането на процесните СМР, а при доказване на това правнорелевантно обстоятелство ответникът, че тези СМР са некачествено осъществени, въззивният съд не е следвало да даде съответни указания относно задължението на страните да установяват твърдените от тях правнорелевантни факти и материалноправни възражение, поради което този въпрос не обуславя специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Всички останали правни въпроси от първата група са свързани с очертаване на фактическия състав, от които произтича предявеното парично вземане, представляващо дължимото възнаграждение за осъществената от изпълнителя и приета от възложителя работа, както и как се разпределя доказателствената тежест между страните за установяване на тези правнорелевантни факти и на наведеното от ответника възражение за некачественото извършване на процесните СМР, но те не са разрешени от въззивния съд в противоречие с константата практика на ВКС, вкл. и с посочената от касатора-ответник в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната му жалба. Апелативният съд се произнесъл по всички релевирани във въззивната жалба на този касатор правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената задължителна и казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. За да достигне до правния извод, че пораждането и съществуването на присъдените парични вземания е установено в процеса на доказване по несъмнен начин (чрез пълно доказване), въззивният съд е приел, че изпълнителят е издавал документ, наречен Сертификат за междинно плащане, като инженерът е следвало да го одобри - той е съставял актове за несъответствия, когато е приемал, че работите не са извършени в посочения в сертификата обем или качество. В сертификатите за междинно плащане съгласно уговорките в договора, касаещи отчети на изпълнителя, е посочвано приблизителното изпълнение на договорната стойност на обекта. Възложителят и инженера са подписали три от представените по делото сертификати, като с последния се отчита приблизително изпълнение (процент напредък) от 58,78% от стойността на обекта. Самата стойност на извършените работи е 882255,27 евро без ДДС – въззивният съд е приел, че работите за такава стойност са приети от ответника и в негова тежест е да установи, че част или всички от тях са некачествено изпълнени, респ. той трябва да докаже и каква е стойността на дейностите по отстраняването на тези недостатъци на извършената работа. Апелативният съд е счел, че не са установени в процеса на доказване тези фактически твърдения на ответника, поради което следва да се приеме, че работите, за които е издаден този сертификат за междинно плащане, са извършени качествено – възложителят дължи заплащане на пълния размер на сумата. Въззивният съд е достигнал до правното съждение, че не се дължи претендираното възнаграждение за останалите СМР, удостоверени в сертификат № 13 и № 14 – те не били приети от ответника, поради което следвало да бъде установено дали действително са извършени. Приетите по делото СТЕ са работили само по отразеното в сертификатите, което на практика представлява твърдението на ищеца, поради което не може да се приеме, че те са остойностили действително извършени работи. Единствено СТЕ, приета в производството по чл. 207 ГПК, е имала възможност реално да констатира извършването на работите, но вещото лице изрично изяснило, че е направило проверка само за тяхното количество без да е преценено качеството. От друга страна, фактът на приблизително посочване на тези работи съгласно договора предполага, че не може да има пълно съвпадение на посоченото в С. и това, което е извършено на място, а вещото лице е възпроизвело в експертизата си посоченото в самите сертификати. От гласните доказателствени средства се установява извършването на някои строителни работи, но доколкото не може да се направи разграничение дали те са предмет на С. 13 и 14, а и липсва отделна стойност за тях, искът в тази част се явява неоснователен. Следователно, той е доказан за сумата от 513 977,60 евро с ДДС. Следователно, апелативният съд е разгледал всички релевирани във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като е анализирал относимите по отношение на тези оплаквания доказателствени средства. Четвъртата група процесуалноправни въпроси не отговорят на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те са решени не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и задължителната. Именно в задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 3 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, е изяснено, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване) само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. От друга страна, въззивният съд самостоятелно анализира събраните по делото доказателства и способи за установяване на взаимовръзките между обстоятелствата и явленията в природата (чрез използване на специални знания на вещи лица), като не е задължен да възприеме заключенията на съдебните експертизи, а ги обсъжда заедно с другите доказателства по делото (чл. 202 ГПК). Въззивният съд е счел, че делото е изяснено от фактическа страна, като е уважил предявения иск за реално изпълнение само за част от претендираното възнаграждение, което съответства на приетите от него за извършени и установени в процеса на доказване СМР. В цитираното тълкувателно решение е изяснено в кои случаи въззивният съд е длъжен служебно да допусне изслушване на съдебна експертиза, като невъзприемането на фактическите изводи по нито една от тях не е основание за служебно допускане на нова съдебна експертиза. Петата група материални въпроси не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като с тях по същество се навежда довод за необоснованост на въззивното решение – касационно основание по чл. 281, изр. 3, предл. 3 ГПК. Кога уговорената работа е предадена от изпълнителя и приета от възложителя (изрично или с конклудентни действия), е от фактическо естество, поради което това обстоятелство е предмет на изследване по всеки отделен казус – съобразно събраните по делото доказателства. Именно фактът дали възложителят е одобрил осъществената от изпълнителя работа, като изрично или мълчаливо е изразил, че тя е съответна на уговореното, респ. дали при предаването ѝ той своевременно е релевирал своите насрещни права – направил е възражение за неточно изпълнение на договорното задължение на изпълнителя, не е подписал акта на изпълнителя или е съставил от своя страна акт, удостоверяващ приетата работа и нейната стойност, обуславя обосноваността на въззивното решение, но не представлява правен въпрос по смисъла на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Шестата и седмата група правни въпроси не отговарят на специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са разрешени от въззивния съд в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. След като е приел, че с подписването на три от процесните сертификати за междинно плащане възложителят е приел удостоверените в тях СМР, въззивният съд е счел, че в тях е обективирано признание на ответника за тяхното извършване, поради което тези сертификати представляват частни свидетелстващи документи, които притежават материална доказателствена сила, макар и тя да не е обвързваща съда (това признание за неизгоден факт се преценява с оглед на всички събрани по делото доказателства). В този смисъл са и мотивите на цитираните от касатора решения на ВКС, в които е прието, че, когато протоколът за извършените СМР е подписан от възложителя, тежестта на доказване, че част от удостоверените работи не са изпълнени, е върху възложителя, респ. че частните свидетелстващи документи, удостоверяващи неизгодни за техния издател правнорелевантни факти, не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, а признанията за неизгодно обстоятелство се преценяват в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства (арг. чл. 175 ГПК). Въззивното решение – в обжалваната от касатора-ответник част, не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Първата група процесуалноправни въпроси, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК на касатора-ищец, уточнени от настоящия съдебен състав съгласно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички относими към предмета на спора доказателства, вкл. приети заключения на съдебни експерти, като посочи обосновано кои правнорелевантни факти приема за установени, както и да даде отговор на всички относими доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 236, ал. 1 ГПК ?“, отговоря както на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (той е от значение за изхода по настоящото дело, тъй като е обусловил правните съждения на въззивния съд), така и на специалния селективен критерий, уреден в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – следва да се извърши проверка дали този процесуалноправен въпрос е решен в противоречие както със задължителната и казуалната практика на ВКС, така и със служебно известната на настоящия съдебен състав, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.; решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ІV г. о.; решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г., ІV г. о. на ВКС; решение № 190/07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г. на ВКС, I г. о.; решение № 5/11.05.2020 г. по гр. д. № 1241/2019 г. на ВКС, І г. о.; решение № 74/02.07.2020 Втората група материални въпроси не са правни по смисъла на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като по същество чрез тях се поддържа правен довод за необоснованост на въззивното решение при установяване на приетата от възложителя работа и как конкретно е уговорено да бъде извършен този акт на приемане и остойностяване на осъществената работа – съобразно постигнатото между страните съгласие за метода за определяне на изработените СМР (в количествено отношение). Те ще бъдат разгледани при произнасяне на ВКС по релевираното касационно основание за необоснованост на въззивното решение (арг. чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК). Третият материалноправен въпрос също не отговаря на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като той не е от значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК), а именно не е обусловил правосъдната воля на въззивния съд – той частично е уважил предявения иск за реално изпълнение (за заплащане на остатъчното парично възнаграждение за извършените от изпълнителя процесни СМР), тъй като е достигнал до правния извод, че в подписаните от възложителя и инженера три от представените по делото сертификати са отчетени приблизително изпълнение (процент напредък) от 58,78% от стойността на обекта, поради което работата на стойност от 882255,27 евро без ДДС е била приета от ответника, а не е имал повод да разисква дали сертификатите, които са съставени от представители на страните по договора за строителство, представляват по своето правно естество официални свидетелстващи документи, ползващи се с обвързваща съда материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. Именно защото е приел, че липсват категорични доказателства за извършване на останалите СМР, удостоверени в неподписаните от възложителя сертификати № 13 и № 14, като факта на тяхното осъществяване не се изяснявал и от другите събрани по делото доказателства (СТЕ и свидетелски показания), въззивният съд е отхвърлил иска с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД до пълния му предявен размер. Дали тези фактически изводи са обосновани, касационната инстанция ще се произнесе при произнасяне по поддържания в касационната жалба на ищеца правен довод за необоснованост на въззивното решение. Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се разглежда самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението да е очевидно неправилно. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът-ищец трябва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер от 17347,15 лв. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение