Определение № 284 от 11.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 388/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274 ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на упражняващите правата на синдик на „Корпоративна търговска банка“АД/н/ Ангел Донов и Кристи Маринова срещу определение №802/09.12.2022г. по ч. т. д. №1020/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение №265507/16.09.2022 г. по т. д. №891/2020 г. на Софийски градски съд. С последното е върната подадената от тях искова молба, с която е предявен срещу „С.В. – РСА България“ООД иск по чл.60 ал.1 т.3 ЗБН за обявяване за относително недействителен спрямо кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“АД/н/ на договор за генерално спонсорство от 01.09.2011г., сключен между това дружество и банката. Искането за отмяна на обжалваното определение на въззивния съд и връщане на делото на първата инстанция за продължаване на процесуалните действия е обосновано с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на изводите за недопустимост на производството, поради неспазен преклузивен двугодишен срок за завеждането на иска. Според частния касатор решението на Конституционния съд №8/21г., с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на §7 ПЗРЗИДЗБН, придаваща обратно действие на новата редакция на чл.62 ал.1 ЗБН има действие за в бъдеще и поради това е недопустимо да бъде съобразявано с обратна дата – към момента на завеждането на исковата молба. Твърди,че искът му е предявен при спазване на установения с нормата на чл.62 ал.1 ЗБН петгодишен срок от откриване на производството по несъстоятелност на банката /22.04.2015г./ въпреки подаването на исковата молба на 19.05.2020г., тъй като последното е станало по време на извънредното положение, обявено с решението на Народното събрание от 13.03.2020г. и по силата на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение. Счита,че неправилно е осъден да заплати разноските по делото. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК с формулирани от частния касатор въпроси: 1. При преценка за процесуалната допустимост на иска следва ли да се цени действащото в страната процесуално и материално право към момента на предявяване на иска, макар и по-късно то да е обявено за противоконституционно?; 2. Допустим ли е иск, предявен в преклузивния законов срок към момента на завеждане на исковата молба, когато по-късно с решение на КС е обявена за противоконституционна норма, която променя преклузивния срок,действал към момента на предявяване на иска?; 3. Какъв е срокът за предявяване на иск по чл.60 ал.1 ЗБН – 2 или 5 годишен и кога изтича той в процесния казус с оглед действието на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020г. и за преодоляване на последиците?. Навеждат се твърдения,че разрешаването на въпросите би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се искане за допускане на касационния контрол на обжалвания въззивен акт и при хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, наличието на която се обосновава с доводи за несъобразяване на състава при изчисляването на срока с разпоредбите на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020г. и за преодоляване на последиците. Ответникът „С.В. – РСА България“ООД не се е ангажирал със становище по частната касационна жалба. Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280 ал. 1 от ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275 ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по предявения от упражняващите правата на синдик на КТБ /н/ срещу „С.В. – РСА България“ООД иск с правно основание чл.60 ал.1 т.3 от ЗБН въззивният съд е приел, че същият е предявен на 19.05.2020г. след изменението на чл.62 ал.1 ЗБН с §3 от ЗИДЗБН, обн.ДВ бр.22/18г., с което двугодишният срок за предявяване на иска е увеличен на петгодишен,считано от датата на откриването на производството по несъстоятелност на банката – 22.04.2015г. /при отчитане на обстоятелството,че това е станало по време на въведеното в страната извънредно положение/, но разпоредбата на §7 от ПЗРЗИДЗБН /обн.ДВ бр.22/18г./, с която е придадено обратно действие на новата редакция на чл.62 ал.1 ЗБН, е обявена за противоконституционна с решение №8/27.05.2021 г. по конст.д. № 9/2020 г. на Конституционния съд на РБ. Посочил е,че правният ефект на решението на Конституционния съд се състои в неприлагане на обявения за противоконституционен закон от деня на влизане в сила на решението, което важи и по отношение на заварените искови производства, по които е била приложена противоконституционната норма. Въз основа на тези съображения въззивният съд, като е приел,че изменението на срока за предявяване на иска не може да бъде приложено, е съобразил първоначално установения от законодателя срок по чл.62 ал.1 ЗБН от 2 години, който в случая е бил изтекъл на 22.04.2017г., при което е намерил предявения на 19.05.2020г. иск за недопустим. Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т.1 ,2 или 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС с оглед направеното от частния касатор обосноваване на критериите, предвидени в посочената правна норма. Съгласно разясненията в т.1 ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, приложими и към частните касационни производства, общият критерий за допускане на селекцията се счита обоснован с формулирани от обжалващата страна един или повече въпроси, които са били включени в предмета на спора и то тях съдът се е произнесъл по обуславящ крайния изход на спора начин. Въпросите следва да са от правно естество и да имат общозначим характер, т.е. отговорът им да може да бъде приложен и при разрешаването на други аналогични спорове, без да налага обсъждане и преценка на конкретни факти и обстоятелства по делото. Поставеният от касатора първи въпрос не отговаря на тези характеристики, тъй като е формулиран неясно и хипотетично и не кореспондира с конкретния решаващ извод на въззивния съд, че правният ефект на решението на Конституционния съд по неприлагане на обявения за противоконституционен закон важи и по отношение на заварените искови производства, по които е следвало да бъде приложена обявената за противоконституционна норма. Неосъществяващ общия критерий за допустимост е и третият от въпросите, отговорът на който изисква конкретна преценка на фактите по делото. Обуславящ е само вторият въпрос, но по отношение на него не може да бъде приложена сочената от частния касатор допълнителна предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. За да се приеме същата за обоснована, в изложението следва да бъдат наведени съображения за необходимост от тълкуване по причините и с целите, посочени в разясненията в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Такива съображения, освен че не са изложени от частния касатор /текстът на закона е цитиран бланкетно/, не могат и обективно да бъдат изведени, предвид наличието на вече установена практика на ВКС относно правните последици на решение № 8/27.05.2021 г. по к. д. № 9/2020 г. на КС на РБ за обявяване на противоконституционност на разпоредби на ЗБН, спрямо заверени искови производства по ЗБН - определение № 60239/14.06.2021 г. по ч.т.д.№902/2021 г. на ВКС първо т. о., решение № 60167/22.12.2021 г. по т.д.№1284/2019 г. на ВКС второ т. о., решение №158/03.12.2021 г. по т.д.№763/2020 г. на ВКС първо т. о., решение №60142/25.11.2021 г. по т.д.№ 2675/2019 г. на ВКС първо т. о., определение по ч.т.д.№1854/2022 г. на ВКС първо т.о.Макар тази практика да е постановена във връзка с обявената противоконституционност на нормата на чл. 60а ЗБН, даденото с нея разрешение е приложимо и към обявената противоконституционност на разпоредбата на § 7 ПЗР на ЗИД ЗБН, обн. ДВ бр. 22/2018 г.Според нея, съгласно правилото на чл. 151, ал. 2 изр. трето от Конституцията на РБ и съобразно произнасянето в Решение № 22/1995 г. по к. д. № 25/1995 г. на КС на РБ, правният ефект на решението на Конституционния съд за обявяване на конкретна разпоредба от закон за противоконституционна се изразява в неприлагането ѝ от деня на влизане на решението в сила, като от този момент нататък разпоредбата престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата правна уредба; съгласно решение № 3/28.04.2020 г. по конституционно дело №5/2019 г. на КС на РБ, по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон също не може да се приложи, което означава, че, макар да не е отменен, той фактически престава да бъде част от приложимото право и няма правна сила; неприложимостта на обявената за противоконституционна разпоредба, настъпила в хода на висящото производство, има за последица недопустимост на постановените при прилагането ѝ решения.Според приетото в определенията, постановени в производство по чл.274 ал.3 ГПК по ч. т. д. № 1854/2022 г. на ВКС първо т.о. и ч. т. д. № 156/2023 г. на ВКС първо т.о., с обявяване на разпоредбата на § 7 от ПЗР на ЗИДЗБН за противоконституционна обратното действие на законодателното изменение относно срока отпада и разпоредбата на § 3 от ЗИД на ЗБН не може да намери приложение спрямо преклузивния срок за предявяване на исковете, включително тези по чл.60 ЗБН, който се урежда от редакцията на чл. 62 ал. 1 ЗБН преди изменението с ДВ бр. 22/2018 г. и с оглед който срок правото на иск на ищеца е вече погасено, а при веднъж погасено право на иск на конкретното правно основание се касае за вече отречени в правния мир възможни последици от реализирането на фактическия състав на материалноправна, а не на процесуална норма. Наличието на посочената практика на ВКС и съобразяването на въззивното определение с нея е предпоставка да бъде отказан достъп до касационен контрол в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Приложимостта на основанието на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК частният касатор не е обосновал в изложението към частната си касационна жалба. Наличието му не може да бъде аргументирано със съображения за неправилност по смисъла на чл.281 ГПК, която е предмет на установяване при разглеждането на спора по същество, а, съгласно установената вече съдебна практика, неправилността като основание за преодоляване първата фаза от касационното производство следва да може да бъде установима явно и обективно при първоначалния прочит на съдебния акт – например когато въззивният съд е основал изводите си на отменена правна норма или при очевидно превратно тълкуване на действаща такава; когато решаващият му извод е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под.Наведеното в случая твърдение за очевидна неправилност на обжалваното определение на апелативния съд освен че не може да бъде поставено в тази категория, е и неотносимо към случая, доколкото съдът изобщо не е извършвал изчисления за прилагане на петгодишен срок към датата на завеждането на исковата молба, а е отрекъл такъв да е приложим. Поради изложените съображения следва да бъде постановен отказ за допускане на обжалваното въззивно определение до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд в състав на Второ търговско отделение