Определение № 50302 от 04.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1465/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД против решение № 90/28.03.2022 г. по в.т.д. № 589/2021 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 255/30.07.2021 г. по т.д. № 29/2021 г. на ОС- Варна като краен резултат е осъден касаторът да заплати на П. В. П. разликата над 80 000 лв. до 160 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на съпруга й Д. Н. Н., починал на 29.07.2017 г. в резултат на ПТП на 08.07.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от 03.11.2020 г. до окончатено изплащане на сумата. Касаторът излага становище, че решението на ВнАС е неправилно, поради постановяването му в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Поддържа, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията П. В. П. в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски по чл.38 ЗАдв. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, ВнАС е приел, че основните спорни между страните въпроси се свеждат до правилното определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение по реда на чл.52 ЗЗД и относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. В тази връзка съдът е съобразил показанията на свидетелите относно отношенията между ищцата и починалия в процесното ПТП неин съпруг - хармонични и пълноценни, познанство от студенти, заедно са учили, градили кариера, планове за съвместния си живот, за семейство, деца, съвместен бизнес. Констатирал е, че след инцидента ищцата е била доста съкрушена, всеки ден ходела до болницата, била уверена, че съпругът й ще се оправи, но понякога изпадала в тотална депресия до припадък. Много зле приела смъртта на мъжа си, изглеждала като скелет, не желаела да вижда никого, отказала да ходи на работа и то за продължителен период от време. Все още не е преживяла загубата, останала е променена и затворена в себе си, постоянно говори за починалия. Посещавала препоръчан от приятели психолог, но без подобрение в психичното й състояние. Въззивният съд е обсъдил подробно и заключението на СПЕ, че преждевременната и внезапна загуба на съпруга причинила на ищцата значима психотравма и първоначална остра стресова реакция, преминала в реакция на скръб с тежък депресивен епизод, чиито симптоми са значително понижено настроение, изразена емоция на мъка, изолация от външния свят, нежелание за контакти, намалени подтици и апетит, със значителна редукция на тегло, хронично безсъние, депресивни идеи за безперспективност, анхедония, мисли за самоубийство и соматични симптоми /повишено артериално налягане и аменорея/. ВнАС е споредил констатациите на вещото лице тези симптоми у ищцата са били с изразена тежест повече от една година, като протрахираната реакция на скръб била усложнена с илюзорни възприятия– усещане за присъствие, за миризма, припознавания. Приемала антидепресант, който не е бил предписан от лекар, посещавала близък приятел психолог – психотерапевт, който и продължавал да й помага. Заключил е, че към момента на приключване на въззивното производство, при ищцата са налице остатъчни симптоми като ситуативна тревожност, фобия, анхедония и преходно безсъние. Не провежда медикаментозна терапия, но се нуждае от психотерапевтична подкрепа. Въз основа на което съдът е счел, че следва да съобрази особено мъчителния за П. П. период между ПТП и смъртта на пострадалия, през който тя е била свидетел на неговата борба за живот, преживяла е животоспасяващите му операции и се е лутала между надеждата и отчаянието, като няколко пъти е припаднала от физическо и емоционално изтощение. Съобразил е и личностните качества на пострадалия, интелигентен и образован млад човек, обещаващ специалист. Отчел е и икономическата конюнктура в страната, лимитите на отговорността на застрахователя - 10 000 000лв за събитие независимо от броя на пострадалите лица, както и МРЗ за страната от 460 лв. Отчитайки всички горепосочени обстоятелства, съдът е определил обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди в резултат на загубата на нейния съпруг в размер на 160 000 лв. Като неоснователно е преценил оплакването на застрахователя, че с поведението си ищцата сама е способствала за удължаване на периода, през който търпи неимуществени вреди като не е положила дължимата грижа за здравословното си състояние, а е приемала антидепресант, който не е изписан от лекар. Позовал се е на вещото лице по СПЕ, което в съдебно заседание е посочило, че симптомите на ищцата не са били толкова тежки, тя е нямала суицидни мисли, нито психотични изживявания, като експертът е отказал да се ангажира с категоричен отговор дали лечението, което е препоръчително за подобряване на състоянието и съня й би могло да предотврати протрахираната реакция. ВнАС е намерил за неоснователно и възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалото лице. Посочил е, че фактът на съпричиняване подлежи на самостоятелно доказване в гражданското производство и за него гражданският съд не може да гради изводите си въз основа събраните в наказателното производство доказателства, нито въз основа интерпретацията им от наказателния съд в присъдата относно деянието, в причинна връзка с която се претендира обезщетение за вреди. Разгледал е механизмът на ПТП. Съобразил е, че процесното ПТП е било осъществено на 08.07.2017 г., около 20:15 часа, в [населено място], на кръстовището между [улица]и [улица]. Кредитирал е двете изготвени заключения на САТЕ в частта, с която е приел за установено, че ударът е настъпил в лява част на лява пътна лента на [улица]между следните водачите на МПС, като починалият в резултат на ПТП съпруг на ищцата се е движил по [улица], в посока центъра на града, управлявайки мотоциклет „Х.“, с рег. [рег.номер на МПС], а другият участник в ПТП - водачът на л.а. „Хюндай Теракан“, с рег. [рег.номер на МПС], се е движел по [улица]в посока от центъра на града към РС-Варна. Водачът на л.а. е предприел маневра „ляв завой“, без да спре и изчака преминаването на насрещно движещото се МПС, при което завивайки наляво е променил траекторията си на движение от [улица]към [улица]. Въззивната инстанция е акцентирала, че вещите лица категорично установяват, че преди настъпването на ПТП и двамата водачи са имали пряка видимост един към друг. Кредитирала е заключението на повторната САТЕ за скорост на движение на мотоциклета от 68,96 км/ч., тъй като е определена въз основа на показанията на разпитаните свидетели-очевидци на произшествието и на фотоалбума към протокола за оглед на ПТП от 08.07.2017г., както и при използване от вещото лице на метода на изместване на автомобила от пътя и допълнителен критерий– деформациите по телескопите и спукването на водния охладител. ВнАС е посочил, че според същото заключение скоростта, с която мотоциклета би имал възможност да спре преди мястото на удара е 21,82 км/ч., а двете МПС биха се разминали без да има съприкосновение между тях и без мотоциклетистът да намалява скоростта, ако същият се бе движил със скорост 41,35 км/ч. В с.з. вещото лице е уточнило, че ако мотоциклетистът се бе движил със скорост 45 км/ч щеше да има ПТП. Но скоростта от 45 км/ч е в рамките на разрешената скорост от 50 км/ч. Достигнал е до извод, че фактът, че мотоциклетистът се е движил с превишена скорост, не е достатъчен сам по себе си да обоснове наличието на съпричиняване на вредоносния резултат. Позовал се е на т.7 на ТР 1/14г. от 23.12.2015г. по тълк.дело № 1/14г. на ОСТК на ВКС, с което е разяснено, че съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. В процесния случай съдът е кредитирал заключението на повторната САТЕ, според което скоростта на мотоциклетиста не е била причина за настъпването на ПТП. При това положение се налага извода, че поведението на пострадалия не е допринесло нито за настъпването на произшествието, нито за настъпване на вредата спрямо него. Произшествието би настъпило дори и ако пострадалият се е движил с разрешената скорост от 45 км/ч. Също така е приел за безспорно установено по делото е, че пътен знак „В8“-„Забранено е влизането на мотоциклети и мотопеди“ е ситуиран след кръстовището, където се е осъществило процесното ПТП, в посока Катедралата. Направил е заключение, че в момента на удара между двете МПС мотоциклетистът не е бил в нарушение на ЗДвП, свързано с навлизането в забранен участък и поведението му не е противоправно. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ и 2/ въпрос се свеждат до въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД с оглед критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост; 3/, 4/, 5/ и 6/ въпрос касаят задълженията на въззивния съд при определяне на дължимото обезщетение при направено от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия; 7/ При наличие у увреденото лице на психотравма – последица от ПТП, която се е задълбочила поради липса на проведено специализирано лечение, това следва ли да води до определяне на по-нисък размер на дължимото застрахователно обезщетение за претърпени болки и страдания съгласно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД ?; 8/ При непредприемане на психотерапевтично лечение, необходимостта от което е възникнала като последица от застрахователно събитие, може ли да се приеме, че увреденото лице не е положило дължимата грижа за здравословното си състояние и този факт рефлектира върху определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди? Касаторът се позовава на допълнително основание за допускане на касационно обжалване на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение по поставените въпроси със задължителна практика и практика на ВКС, обективирана както следва – по първи и втори въпрос в: ППВС №4/1968 г., решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 377/22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 832/10.12.2010 г. по гр.д. № 593/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр.д. № 78/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 42/21.05.2021 г. по т.д. № 494/2020 г. на ВКС, II т.о. и др.; по втората група въпроси – в решение № 16104/29.06.2021 г. по т.д. № 1353/2020 г. на ВКС, II т.о., решение № 105/09.09.2019 г. по т.д. № 2291/2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 71/14.07.2016 г. по т.д. № 1241/2015 г. на ВКС, I т.о. По седми и осми въпрос е въведено допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че първата група въпроси относно за приложението на чл.52 ЗЗД не отговарят на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В константната практика на ВКС, на която се позовава и касаторът, е прието, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът на обезщетението, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените неимуществени вреди в резултат от деликта, който е причинил травматично увреждане, е необходимо да се отчете: възрастта на пострадалия, общественото му положение, интензивността на страданията, вида на вредите. От значение са и редица други обстоятелства, включително социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. В разглеждания случай ВнАС в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а поотделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционален и социален живот на ищцата. Решаващият състав е изследвал релевантните за спора доказателства – показания на свидетели, заключение на СПЕ относно състоянието на ищцата, търпените като характер, интензивност и продължителност емоционални вреди, последиците за физическото и психологическото й състояние. Несъгласието на касатора с фактическите изводи въз основа на така обсъдените доказателства представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение и същото не може да бъде проверявано от настоящата инстанция в производството по чл.288 ГПК. Произнасянето на въззивната инстанция по втората група въпроси също не е в отклонение на приетото в цитираната практика на ВКС. В съответствие с дадените в тях разрешения ВнАС е изложил мотиви относно конкретното съдържание на действията на всеки един участник в ПТП, задълженията им съобразно ЗДвП и наличието на причинна връзка между тях и вредоносния резултат. Касаторът оспорва изводите на съда относно липсата на причинна връзка между поведението на водача на мотоциклет и ПТП, т.е. повдига спор относно фактите, а не относно приложимото право. Въпроси № 7 и 8 са тъждествени и начинът, по който са формулирани не съответства на произнасянето на въззивния съд, както изисква общото основание за селекция на касационната жалба по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Той не е направил извод, че психологическото състояние на ищцата е било толкова тежко, че е изисквало специализирана медицинска грижа, извън получената от психолог-психотерапевт, като се е позовал на заключението на вещото лице. Освен това съдът е изложил и допълнителен аргумент за отхвърляне на възражението на застрахователя в тази връзка, отново основани на обясненията на вещото лице, че няма категоричен отговор на въпроса дали и провеждането на препоръчителното лечение би предотвратило протрахираната реакция. Следователно въпросите не се явяват обуславящи правните разрешения дадени от въззивната инстанция. Те възпроизвеждат доводите на касатора, въведени като възражения срещу предявения иск, а пред настоящата инстанция като оплаквания за необоснованост на атакуваното решение. Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. На осн. чл.38, ал.2 ЗАдв в полза на процесуалния представител на ответника по касацията следва да се присъди възнаграждение в размер на 2197,50 лв., определено на осн. чл.9, ал.3 вр. чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения към деня на осъществяване на процесуалното представителство по делото /подаване на писмен отговор/ с оглед достигната фаза на касационното производство. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на ВКС