Определение № 394 от 08.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 1589/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 2363 от 8.ІІ.2019 г. на М. А. А. от С., подадена чрез нейния процесуален представител по пълномощие от САК против онази част от решение № 2838 на Софийския апелативен съд, ГК, Х-и с-в, от 4.ХІІ.2018 г., постановено по гр. дело № 1120/2018 г., с което е бил отхвърлен нейния пряк иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, воден срещу ответното застрахователно д-во „Бул Инс” АД-С., за разликата над присъденото й обезщетение от 50 000 лв. за понесени неимуществени вреди от процесното ПТП, настъпило на 24.ІІІ.2015 г. и до пълния предявен размер на претенцията й от 150 000 лв. Оплакванията на касаторката М. А. са както за недопустимост, така и за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част за разликата от 100 000 лв./- предвид неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон, а също и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това тя претендира частичното му обезсилване и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или, алтернативно – неговото частично касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да бъдело осъдено ответното „Бул Инс” АД да й заплати застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от процесното ПТП съгласно петитума на исковата й молба и на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./,ведно с присъждане на всички направени от нея по делото разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателката й обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърденията си за вероятна недопустимост и „очевидна неправилност” на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част (основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК ), още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора, въведен с прекия й иск срещу застрахователя, САС се е произнесъл по два правни въпроса,от които първият - в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/9.ХІІ.2013 г. на ОСГТК по тълк дело № 1/2013 г., а вторият - от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както следва: 1 ./ „Допустимо ли е въззивният съд да отмени първоинстанционното решение и да постанови различен резултат по съществото на делото на основания, които не са били релевирани във въззивната жалба, без да е съществувала необходимост от обезпечаване прилагането на материалноправна норма или от служебно охраняване на интересите на страна по делото?”; 2 ./ „Допустимо ли е въззивната инстанция да отрече признати от първоинстанционния съд права на ищеца по иск за парично вземане, които не са оспорени от насрещната страна чрез жалба и налице ли е сила на пресъдено нещо по отношение на общите правопораждащи факти на спорното право, индивидуализирани чрез основанието и петитума на иска, когато не са налице оплаквания от насрещната страна по основанието на иска, а само по размера му?” Ответното по касация застрахователно д-во „Бул Инс” АД-С. не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение в атакуваната от М. А. негова отхвърлителна част, нито по основателността на оплакванията й за недопустимост и за неправилност на този съдебен акт в същата част. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, настояща касационна жалба на М. А. А. от С. ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: По твърдението на касаторката М. А. за вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част: В подкрепа на това твърдение А. е навела довод, че липсвало „в диспозитива на решението” произнасяне от състава на САС по предмета на въззивната й жалба досежно съдържащото се в последната искане за отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част: за разликата над присъдената й от СГС сума в размер на 100 000 лв. (сто хиляди лева) и до пълния размер на исковата й претенция от 150 000 лв. (сто и петдесет хиляди лева), което сочело на порок на съдебния акт „по смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК”. Видно от първия абзац на атакувания в настоящето касационно производство съдебен акт по съществото на спора, въведен с прекия иск, е, че съставът на САС е „интервенирал” по отношение на решението на първостепенния съд само в обхвата на уважената част от тази претенция срещу застрахователя – не и досежно разликата над присъденото в полза на настоящата касаторка застрахователно обезщетение от 100 000 лв. и до пълния й размер от 150 000 лв., за която разлика Софийският градски съд изрично е постановил отхвърлителен диспозитив. Ето защо, при съпоставка между исканията във всяка от двете насрещни въззивни жалби /чл. 260, ал. 4 ГПК/ и обстоятелството, че уважена е била само тази на застрахователното дружество, резултирало в намаляване на дължимото от него обезщетение наполовина – от 100 000 лв. на 50 000 лв. (с което положението на въззивницата закономерно се е влошило), не представлява „непроизнасяне по цялото й искане” изтъкваното от М. А. отсъствие на „повторен” отхвърлителен диспозитив на САС по отношение на пълния предявен размер на претенцията й от 150 000 лв. По аргумент от текста на чл. 250 ГПК обаче ( заглавието е „Допълване на решението” ), дори непълнота в диспозитива на решението на въззивния съд да бе наистина налице, това не би могло едновременно да има за резултат порок на решението му по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК. В заключение, тъй като не се констатира вероятност решението на САС да е процесуално недопустим съдебен акт, липсва изрично релевираното от касаторката основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за допускането му до касационен контрол. Селектиране на касационната жалба при евентуално наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК: В процесния случай, за да намали наполовина дължимото от „Бул Инс” АД застрахователно обезщетение за понесените от касаторката неимуществени вреди, въззивната инстанция е приела, надлежно обсъждайки събраните по делото гласни доказателства в съвкупност с писмените, ангажирани от М. А., че в известна степен те взаимно си противоречат и, макар да е било успешно доказано главното обстоятелство за съжителството й на съпружески начала със С. Сл. Д., впоследствие загинал при настъпване на процесното ПТП, няма данни по делото нито за продължителността и интензитета на това съвместно живеене, нито „относно съдържанието и дълбочината на отношенията им като съпрузи”: предвид наличието на отрицателния факт, че приживе Д. „не е припознал роденото от ищцата евентуално негово дете”, налагащ изводи за „съществуване на дълбоко разстройство и непостоянност в отношенията им”. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на същото ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на атакуваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че при релевирано във въззивната жалба на застрахователя „Бул Инс” АД ясно оплакване за нарушаване на материалния закон /чл.52 ЗЗД/ - доколкото присъденото от първостепенния съд застрахователно обезщетение се явявало крайно завишено, т.е. несправедливо, то и двата правни въпроса, формулирани в изложението на М. А. по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната й жалба се явяват такива с изцяло хипотетичен характер – следователно нямат естеството на обуславящи за изхода по конкретното дело. Ето защо, при така установената в настоящия случяай липса на главното основание за допустимост на касдационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от сочените допълнителни предпоставки за това /по т. 1 или по т. 3 на същия законов текст/. В заключение, в атакуваната от М. А. негова отхвърлителна част въззивното решение не е и „очевидно неправилно”, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (относим към разрешаване на спора закон да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (САС да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение