Определение № 60828 от 25.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2731/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Софийска Апелативна прокуратура срещу решение №.390/16.04.21 по г.д.№.3863/20 на Софийски апелативен съд, ГО, 14с. - в частта, с която, след частична отмяна на решение №.8773/20.12.19 по г.д.№.14583/18 на СГС, І-13с., Прокуратурата на Република България е осъдена да плати на С. П. Д. на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди и 9732,24лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 29.11.17 до окончателното изплащане. Ответната страна С. П. Д. оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй ищецът - заемал длъжност „заместник началник“ на Гранично полицейско управление Свиленград, е бил обвинен в извършване на престъпление /по чл.321 ал.3 т.2 вр. с ал.2 НК - организиране на престъпна група/ и впоследствие производството по отношение на него е било прекратено /с влязло в сила на 29.11.17 постановление/ на основание 243 ал.1 т.1 вр. с чл.24 ал.1 т.1 НПК /деянието не е извършено или не съставлява престъпление/. От фактическа страна е изяснено, че наказателното производство е продължило една година и десет месеца /8.02.16-29.11.17/; започнало е с първоначално задържане на ищеца /Заповед за задържане на лице от 8.02.16/ и последваща мярка за неотклонение „гаранция 5000лв.“ /Постановление за привличане на обвиняем от 9.02.16/; отнети са му били разрешенията за достъп до класифицирана информация /Акт №.20/12.02.16 на Директора на ГД „ГП“, издаден на основание чл.59 ал.1 т.1 вр. с чл.40 ал.1 т.5 ЗЗКИ/ и за носене на оръжие; на 12.02.16 е бил отстранен от заеманата длъжност; със Заповед от 10.02.16 по отношение на него започнало дисциплинарно производство, приключило на 15.12.17; на последната дата бил възстановен на заеманата длъжност „главен инспектор“ и било разпоредено да му бъдат изплатени възнагражденията за времето на отстраняването - но била издадена и заповед за повторното му отстраняване от длъжност поради отнет достъп до класифицирана информация – като отново било наредено за времето на отстраняването да не получава заплата; впоследствие бил възстановен на длъжност със заповед от 7.06.18; наказателното производство било отразено в медийното пространство - в множество интернет сайтове и печатни публикации. Установено е и, че то е причинило на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания през периода на наказателното производство – притеснение, стрес, психически срив, затваряне в себе си; във връзка със заболяването на сърдечно-съдовата му система „артериална хипертония“ е отразено, че от месец декември 2016 поддържал високи стойности на артериално налягане, което е налагало да бъде диспансеризиран и лекуван амбулаторно; причината за възникването е полиетиологична; стресът не може да бъде основен фактор за възникване на артериална хипертония, но може да бъде пусков механизъм при лица с наследствена обремененост /съдебно-медицинска експертиза/. При отчитане на горните обстоятелства, вкл. на тревогите и несигурността на ищеца от воденото разследване, продължителността на наказателното производство /1г. и 10м. - която съставлява разумен срок, а същевременно се касае само за досъдебна фаза/, наложената /след първоначалното „задържане под стража“/ мярка за неотклонение „гаранция 5000лв.“ /с невисок интензитет на ограничаване на правата на обвиненото лице/, тежестта на престъплението, в което е обвинен /наказуемо с „лишаване от свобода“ от 3 до 10г./, заеманата длъжност – която е била обект на по-висок интерес от обществото и обвиненията в извършване на престъпление по повод нейното заемане е чувствителна и широко дискутирана тема /съдът е посочил, че при професии като магистрати, адвокати, военни, митнически служители и др. незаконните обвинения в извършване на престъпление причиняват негативни вреди със значително по-голям интензитет-предвид факта, че тези професии имат изразено обществено значение и очакванията от заемащите ги е за по-високо ниво на морал и принципност - поради което и всяко обвинение срещу лице с обществено популярна професия от областта на държавната администрация, какъвто е разглеждания случая, има по-голям отзвук и по-силно рефлектира върху емоционалния комфорт на обвиненото лице/, интензитета на конкретно търпените болки и страдания /ищецът се променил, бил силно разтревожен, потиснат, смазан, затворен, плачел, споделял желание за самоубийство/, накърняването на доброто му име, в това число медийната разгласа на случая и достигането му до неограничен кръг лица /в обкръжението му случаят също бил коментиран и имало нагласа, че ищецът вероятно има вина/, влошеното здравословно състояние, което може да има за пусков механизъм силен стрес, какъвто очевидно е бил налице поради наказателното преследване, липсата на данни след проведеното наказателно производство да са настъпили необичайни и негативни професионални неуспехи /С.Д. е останал на работа в същата държавна система/, неблагоприятен и траен негативен ефект в кариерното развитие, да се търпят и понастоящем вреди в необичаен, извънреден размер – съдът е приел, че обезщетението, което би могло да репарира вредите, следва да бъде в размер на 15000лв. Във връзка с иска за имуществени вреди за периода 15.12.17-7.06.18, през който ищецът е бил отстранен от работа поради отнет допуск /на 12.02.16, въз основа на чл.59 ал.1 т.1 вр. с чл.40 а1 т.5 ЗЗКИ, с акт №.20/ до класифицирана информация и не му е било плащано обезщетение, е намерено, че актът за отстраняването му /Заповед от 15.12.17-л.31/ е базиран на правна норма, която е обявена за противоконституционна /ДВ бр.39/16/ още преди издаването на заповедта. В тази правна норма /чл.40 ал.1 т.5 ЗЗКИ/ е предвидено, че разрешение за достъп до класифицирана информация не се издава на лице, срещу което е образувано досъдебно или съдебно производство за умишлено престъпление от общ характер. При тези данни следва да се приеме, че отнемането на разрешителното е било основано само с наличието на образуваното наказателно производство, а на свой ред липсата на разрешително за достъп до сочената информация е бил единствения мотив за временно отстраняване от длъжност на ищеца. Съдът се е позовал на практика на ВКС /реш.№.53/5.05.20 по г.д.№.2747/18, ІV ГО/, съгласно която в случая се касае до отстраняване от длъжност, което, макар и да е резултат от преценката на дисциплинарно-наказващия орган, е предпоставило настъпването на имуществените вреди, които са пряка и непосредствена последица и следва да бъдат репарирани от прокуратурата като пропуснати ползи, изразяващи се в неполучено месечно възнаграждение /реш.№.53/5.05.20 по г.д.№.2747/19, ІV ГО/. Този извод е обоснован от аргумента, че единственото основание за отстраняването от длъжност е липсата на допуск, а той е отнет само поради провеждането на наказателното преследване; в случая пропуснатото възнаграждение е закономерна правна последица от неоснователното обвинение, отстраняването от длъжност е пряко следствие на воденото наказателно производство /ако срещу ищецът не е било повдигнато обвинение, не би се стигнало до отстраняване от длъжност поради отнет допуск/ – поради което е налице причинна връзка между поведението на ответника и претърпените вреди и той е материалноправно легитимиран да отговаря. При това положение, на база заключението на съдебно-счетоводна експертиза, претенцията за имуществени вреди е уважена за сумата 9732,34лв. – неполучено нетно възнаграждение за периода 21.12.7-7.06.18г. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди – които въпроси са разрешени в противоречие със задължителна съдебна практика – т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г. на ОСГК на ВКС, както и т.19 от ТР №.1/2001г. на ОСГК на ВКС, както и по материалноправни въпроси - за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД /реш.№.46/26.03.19 по г.д.№.1651/18, ІІІ ГО, реш.№.64/26.06.20 по г.д.№.3132/19, ІІІ ГО, реш.№.213/29.01.19 по г.д.№.1066/18, ІІІ ГО/; може ли да се обсъжда обезщетение по реда на ЗОДОВ, когато е предвиден друг, специален ред за обезщетяване на претендираните вреди /т.2 ТР 3/22.04.05 по тълк.д.№.3/04, ОСГК на ВКС/; налице ли е причинна връзка между неоснователното обвинение и неполученото месечно трудово възнаграждение поради временно отстраняване от длъжност, поради отнет достъп до класифицирана информация /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение; изложил е подробни мотиви, които не са произволни. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство, която е намерил за разумна /включително факта, че след първоначалния арест е била взета мярка за неотклонение „гаранция“, която е с невисок интензитет на ограничаване на правата на обвиненото лице/, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен /тежко умишлено престъпление/, обстоятелството, че обвинението е в сферата на професионалната реализация-във връзка със заеманата длъжност, изпълняваната работа и упражняваната професия, към която обществените изисквания са завишени, респективно незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии, в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера, а в още по-голяма степен това важи за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната професионална реализация /реш.№.344/24.11.14 по г.д.№.2378/14, ІV ГО/, медийната разгласа и накърняването на доброто име, интензитета на преживените от ищеца негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката, социалния му живот и здравословното състояние, липсата на неблагоприятен и траен негативен ефект в кариерното развитие, на търпени и понастоящем вреди в необичаен, извънреден размер - т.е. взети са предвид както обстоятелства, които обосновават определянето на по-голям размер на дължимото обезщетение, така и такива, които имат относителна тежест по посока намаляне размера на съответното обезщетение. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие. Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г. Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК - съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление - т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК – а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. С първия материално правен въпрос касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието "справедливост" според чл.52 ЗЗД и оттам - за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.10 по г.д.№.1650/09, III ГО, реш.№.377/22.06.10 по г.д.№.1381/09, IV ГО, реш. от 6.04.11 по г.д.№.951/10, III ГО, реш.№.149/2.05.11 по г.д.№.574/10, III ГО, реш.№.643/ 15.11.10 по г.д.№.1916/20, IV ГО, реш.№.111/17.03.14. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4/23.12.1968/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства с обективни характеристики. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение - като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната и уеднаквена практика, в това число цитираната. От друга страна, доколкото жалбоподателят сочи практика на ВКС, тя не съставлява такава по сходни случаи по смисъла на реш.№.830/20.12.10 по г.д.№.1898/ 09 на ВКС, ІV ГО /касае различни обстоятелства, обвинения, време на повдигане на същите и на висящност на наказателните производства, конкретни неимуществени вреди и др./. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Във връзка с втория материалноправен въпрос се цитира практика, съгласно която отговорността на длъжностното лице, пряк причинител на вредата, за която държавният орган е бил осъден да заплати обезщетение, се осъществява само по пътя на регресната отговорност по реда на Кодекса на труда, Закона за държавния служител, Закона на министерство на вътрешните работи, Закона за отбраната и въоръжените сили и всички други закони или укази, с които е предвидена. Така сочената практика е постановена в отговор на въпроса по какъв ред и условия се реализира отговорността на виновното длъжностно лице, пряк причинител на увреждането, към държавния орган, осъден да заплати обезщетението – а не касае реда, по който увреденото от незаконно обвиняване лице може да претендира имуществени вреди. Предвид изложеното тя е неотносима към изведения въпрос и не е налице твърдяната хипотеза на противоречие със задължителната практика на ВКС съгласно чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Третият материалноправен въпрос е фактически, свързан с фактите и обстоятелствата на случая, като отговорът му следва да бъде даден след обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства и конкретните факти, с акта по същество-решението /налице ли е причинна връзка между неоснователното обвинение и неполученото месечно трудово възнаграждение се преценява с оглед обстоятелствата на всеки конкретен случай - реш.№.53/05.05.20 по г.д.№.2747/19, ІV ГО/. Отделно от изложеното, дори да се приеме, че е налице годно общо основание, налице е практика на ВКС, по аналогични случаи /в които невъзможността да се полага труд се дължи на наложена мярка за процесуална принуда/, съгласно която и без изрично прекратяване на трудовия договор неполучаването на трудово възнаграждение поради невъзможност да се изпълняват трудовите задължения в резултат на наложената мярка – в разглеждания случай на процесуална принуда - е в пряка причинно-следствена връзка с незаконното обвинение; подобна връзка е налице и именно защото не е престиран труд от работника или служителя, защото е бил възпрепятстван от мярката за процесуална принуда /реш.№.449/16.05.13 по г.д.№.1393/11, ІV ГО/. Приетото от въззивния съд е в съответствие с така установената практика. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,