Определение № 341 от 29.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1384/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 224 от 20.12.2023 г. по в. гр. д. № 522/2023 г. на Окръжен съд-Ловеч е потвърдено решение № 87 от 11.05.2023 г. по гр. д. № 206/2022 г. на Районен съд-Троян, с което е определена по иск с правно основание чл.64 ЗС, предявен от К. И. П. срещу М. П., К. К. и Р. К., прилежаща площ от ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], която е необходима за ползването според предназначение на построената в имота жилищна сграда с идентификатор [№], собственост на ищеца К. И. П., така, както е означено на скица, приложена към вариант първи /Схема 1/ на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, л.117 от делото.

Въззивният съд е разгледал изложените във въззивната жалба доводи за недопустимост на първоинстанционното решение поради неконституиране на всички съсобственици като необходими другари в производството по чл.64 ЗС. Приел е, че в процесния имот има още един собственик на обект в сграда - П. С., която обаче не е собственик на поземления имот. Позовал се е на практиката на ВКС, обективирана в определение № 60445/13.12.21 г. по гр. д. № 3142/21 г., и е приел, че за разлика от случаите на разпределение на правото на ползване на земята по чл.32, ал.2 ЗС, при уважаване на иска на суперфициара за определяне на прилежащ терен към сградата по смисъла на чл.64 ЗС не би могло да се засегнат правата на собствениците на останалите построени в имота сгради. По тези съображения съдът е направил извод, че С. не е задължителен необходим другар и не са налице предпоставките за обезсилване на първоинстанционното решение.

От фактическа и правна страна е прието следното:

Процесният имот произхожда от К. И. П., починал на 8.10.1964 г. Със съдебна спогодба по протокол от 15.11.1972 г. по гр. д. № 591/72 г. е била извършена делба между наследниците Т. К. П., И. К. П. и М. К. В., като в общ дял на Т. П. и И. П., при условията на чл.288, ал.2 ГПК /отм./, е отреден парцел [№], кв. 110 по плана на [населено място], около 590 кв. м., и намиращата се в парцела паянтова жилищна сграда, при което Т. К. П. ще ползва северната реална половина от парцела със северната реална половина от къщата, а И. К. П. ще ползва южната половина от парцела с южната реална половина от жилищната сграда. М. В. за уравнение на дела си получава парична сума.

Със съдебна спогодба по протокол от 26.11.1973 г. по гр. д. с непосочен номер по описа за 1973 г. на РС-Троян двамата братя Т. К. П. и И. К. П. са постигнали спогодба, съгласно която Т. К. П. получава в реален дял цялата жилищна сграда-двуетажната паянтова къща в парцел [№], кв. 118 по плана на [населено място], целият от 294 кв. м., а за уравнение на дела си И. П. получава сумата 1362.50 лв., като съсобствеността върху дворното място се запазва по 1/2 идеална част за всеки от тях.

С нотариален акт № 3/75 г. на ТРС Т. К. П. е продал на С. С. С. първия северен етаж от двуетажната масивна жилищна сграда, заедно с мазе, 1/2 идеална част от таванско помещение, същата част от стълбище и целия гараж, без дворното място, построена в парцел VІІ, кв. 118 по рег. план на [населено място], за сумата от 7 541 лв.

С нотариален акт № 61/97 г. С. С. С. и М. В. С. са дарили на дъщеря си П. С. С. и на сина си С. С. С. първия северен етаж от двуетажната масивна жилищна сграда, обособен като самостоятелно жилище, с прилежащото избено помещение, 1/2 идеална част от таванско помещение, 1/2 идеална част от стълбище, както и целия гараж, без дворно място, която жилищна сграда е построена в дворно място, представляващо парцел [№] в кв. 118 по плана на [населено място].

С нотариален акт № 95/13 г. П. С. Ч. е продала на М. С. С. собствената си 1/2 идеална част от съсобствените имоти - самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], находящ се в [населено място], [улица], ет. 2, със застроена площ от 80.35 кв. м., с предназначение жилище, апартамент, ведно с принадлежащите към него избено помещение, и 1/2 идеална част от таванско помещение, както и съответните идеални части от общите части на сградата и отстъпено право на строеж върху имот с идентификатор [№]. Със същия нотариален акт П. С. Ч. е продала на М. С. С. самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], с предназначение гараж, със съответните идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху имот с идентификатор [№].

С нот. акт за собственост № 195/12 г. на нотариус К. с район на действие РС-Т., М. Т. П. е призната за собственик върху следния недвижим имот, придобит по наследство, а именно сграда с идентификатор [№], находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ 65 кв. м., бр. ет. 2.

С нотариален акт № 32/18 г. и нотариален акт № 113/21 г. М. Т. П. е продала на К. И. П. по 1/2 идеална част от следния свой недвижим имот, а именно сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], която сграда е разположена в имот с идентификатор [№] със застроена площ 65 кв. м., с предназначение друг вид сграда за обитаване, като изрично е отбелязано, че достъпът на купувача К. И. П. до сградата ще се осъществява през южната половина на ПИ с идентификатор [№].

С постановление за възлагане от 25.03.2021 г. по изп. дело № 20218790400024 ЧСИ В. П. е възложил на К. А. К. и Р. С. К. при равни права следния недвижим имот: 1/2 идeална част от ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с площ на целия имот 554 кв. м., заедно с построените в имота: цялата двуетажна жилищна сграда южен близнак с идентификатор [№], със застроена площ 91 кв. м., включваща първи етаж, обособен като самостоятелно жилище, втори етаж, обособен като самостоятелно жилище, и тавански етаж, обособен като самостоятелно жилище, приземен етаж и мазета, цялата едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор [№], със застроена площ 10 кв. м., и целия гараж с идентификатор [№], със застроена площ 16 кв. м.

В заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза вещото лице инж. К. е изработило два варианта на прилежащата площ по чл.64 ЗС - схема № 1 и схема № 2. Съгласно схема ищецът К. И. П. следва да преминава през южната част на дворното място, като общата площ за преминаване е 87 кв. м., от които 38 кв. м. могат да се използват само от ищеца, а 49 кв. м. за общо ползване. При втория вариант, схема 2, се осигурява възможност за ползване на имота на ищеца откъм северната част, като общата площ за преминаване е 81 кв.м., от които 38 кв.м. могат да се използват само от ищеца, а 43 кв. м. са за общо ползване.

Прието е, че при определяне на тези площи не могат да се съобразяват изискванията на чл.21 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, тъй като те се отнасят за съществуващи жилищни блокове в жилищни комплекси.

Троянският районен съд е извършил оглед на място, при който е констатирал, че непосредствено след южния вход към поземления имот съществува “В и К” шахта, която обслужва сградата на ищеца, а на северния вход на имота има изградена метална порта, използваемата част от която е един метър, в по-широката си част крилото на портата е заварено, тъй като от вътрешната част портата е препречена от бетонов бордюр. Съдът е установил, че от южната част на имота достъпът се осъществява посредством метална порта с дължина 2.40 м. с две метални крила, като голямото е с размер 1.40 м., а малкото 1 м. и посредством двете крила, които са отваряеми, може да се осъществи достъп до имота от тази част. Съдът е констатирал, че на 1 м. от входната врата има декоративна градинка с размери 0.72 на 1.40 метра, като свободното място за преминаване е 1.90 м. до декоративната градинка и 3м. след градинката, до оградата на съседния имот от южната част. Съдът е установил при огледа, че единственото стеснение от южната страна представлява изграден от шперплат навес, чието премахване е планувано от ответниците К..

От правна страна е прието, че ищецът К. И. П. е собственик на сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], като в придобивните нотариални актове изрично е отбелязано, че достъпът му до закупената сграда ще се осъществява през южната половина на ПИ с идентификатор [№]. Дворното място - ПИ [№], е собственост на ответниците М. Т. П. - 1/2 идеална част и К. А. К. и Р. С. К. -1/2 идеална част. М. П. е собственик на северния близнак в същото дворно място, а К. и Р. К. - на южния близнак. Ответниците считат, че няма пречка ищецът да ползва имота си и никой не му пречи, но техните твърдения се опровергават от данните по делото. М. П. счита, че ищецът следва да ползва южната част на имота, а не северната, която понастоящем тя ползва, тъй като сградата, на която тя е собственик, се намира в северната част. Обратно - К. К. и Р. К. считат, че ищецът следва да ползва северната част от ПИ и северната порта, през която да преминава, а не южната част.

Въззивният съд е приел, че ищецът, за да ползва собствената си жилищна сграда по предназначение, е необходимо да преминава през южната страна на ПИ, доколкото това е предвидено в актовете му за собственост. Затова е прието, че вариант № 1 от заключението на вещото лице е най-подходящ. По този начин ищецът ще има достъп до сградата си през южната половина на ПИ, така, както това е учредено в двата му нотариални акта за собственост.

Прието е за несъстоятелно твърдението на ответниците, че вариант 2 /схема 2/ е по-удачен и приложим в случая, с оглед необходимостта в минимална степен да се ограничат правата на собственик на земята, след като в този вариант площта за преминаване е 81 кв. м. Взето е предвид учреденото на ищеца право на достъп до собствената му сграда именно през южната половина на имота.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците К. А. К. и Р. С. К..

Жалбоподателите считат, че вззивното решение е процесуално недопустимо. При произнасянето си по частна жалба срещу разноските съдът приел, че производството по делото е за спорна съдебна администрация. За разлика от чл.32, ал.2 ЗС обаче, нямало правна норма, която да предвижда конкретните предели /обем/ на правата по чл.64 ЗС да се определят от съда по реда на съдебната администрация. К. производството по чл.64 ЗС като съдебна администрация, без такава да е възложена на съда, въззивният съд е постановил недопустимо решение.

Решението било недопустимо и по причина, че съдът се произнесъл по непредявен иск. Искане за администриране на правоотношенията по чл.64 ЗС не било заявено с исковата молба.

Искът по чл.64 ЗС би бил процесуално допустим само ако собственикът на терена оспорва или пречи на правото на ищеца да ползва прилежащите площи. В случая ответниците не са оспорвали правата на ищеца, нито са извършвали действия, с които да му пречат да упражнява правата си по чл.64 ЗС. При завеждане на иска жалбоподателите не били във владение на имота. Неправилно съдът приел, че след като в хода на процеса те предлагат друг вариант за упражняване на правата на ищеца, те оспорват тези права.

Въззивното решение било недопустимо и затова, че в производството по делото не участвал като задължителен другар другият суперфициарен собственик, притежаващ самостоятелен обект в сграда в имота.

Решението било и неправилно, тъй като съдът избрал неудачен вариант на правото по чл.64 ЗС. Вариант № 2 бил по-икономичен, тъй като предвиждал ползването на по-малка част от дворното място от страна на ищеца. Не било съобразено това, че уговорката в нотариалните актове, представляващи придобивно основание за ищеца, че той ще преминава през южния вход на дворното място, не обвързват жалбоподателите, които впоследствие са придобили сграда в имота и Ѕ ид. част от дворното място. Избрания от съда вариант поставял жалбоподателите в невъзможност да осъществяват достъп до собствената си селскостопанска сграда с идентификатор [№].

В изложение към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Формулирани са и следните въпроси във връзка с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК:

1. При иск по чл. 64 ЗС, предявен от един суперфициарен собственик срещу собствениците на терена и при наличие и на други суперфициарни собственици на построени в същото място сгради, задължително ли е участието и на останалите суперфициарни собственици като главна страна по делото;

2. Какъв е характерът на производството по иск по чл. 64 ЗС – производство на спорна администрация на граждански правоотношения или исково производство; Допустим ли е иск по чл. 64 ЗС, ако собственикът на терена не оспорва правата на суперфициарния собственик и не възпрепятства по никакъв начин упражняването на тези права;

3. Кой е приложимият критерий за определяне правото на суперфициарния собственик в случаите, когато съществува повече от една възможност за осъществяване на неговите права по чл. 64 ЗС;

4. След като теренът е собствен на няколко съсобственици, а сградите в него са индивидуална собственост на съсобственици, и един от тях е прехвърлил притежавана от него в индивидуална собственост сграда на трето лице, представлява ли определеният с акта за прехвърляне начин на ползване на терена договореност по смисъла на чл. 64, предл. 2 ЗС и обвързва ли тази договорка съсобствениците, които не са участвали в сделката, при липса на решение по чл. 32, ал.1 ЗС;

5. Длъжен ли е съдът да обсъди и прецени всички доказателства и доводи на страните по делото в съответствие с изискванията на чл.2, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като мотивира писмено вътрешното си убеждение, обосновавайки кои факти счита за установени и въз основа на кои доказателства.

Жалбоподателите считат, че първи, втори и четвърти въпрос са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Останалите въпроси били разрешени в противоречие с практиката на ВКС: трети въпрос – в противоречие с решение № 20 от 15.04.2020 г. по гр. д. № 1934/2019 г. на ВКС, І г.о., решение № 737 от 08.08.1985 г. по гр. д. № 459/1985 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 1010 от 24.03.2010 г. по гр. д. № 2734/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., пети въпрос – в противоречие с решение № 18 от 09.03.2018 г. по търг. д. № 1512/2017 г. на ВКС, І т.о., решение № 470 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г.о.

Ответниците в производството К. И. П. и М. Т. П. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск с правно основание чл.64 ЗС, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо. Независимо от това каква квалификация на спорното право е дал въззивният съд при произнасянето си по частната жалба за разноските, в решението си той се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл.64 ЗС, като е определил прилежащата площ от дворното място, която ищецът, суперфициарен собственик, може да ползва във връзка с упражняване правото си на собственост върху своята сграда. В съдебното решение съдът е дал правилната квалификация на иска по чл.64 ЗС. Освен това - дори в началото на процеса да не е имало изразен спор между ищеца и ответниците относно начина на ползването на дворното място в рамките на правата му по чл.64 ЗС, такъв спор се е появил в хода на висящия процес и с това е удовлетворено изискването за наличие на правен интерес от иска. Спорът се състои в това къде се разполага прилежащата площ по чл.64 ЗС и дали тя се концентрира в подхода към сградата на ищеца откъм южния вход на двора или откъм северния. Страни по този спор са само суперфициарният собственик-ищец и съсобствениците на дворното място. Другият суперфициарен собственик в случая не е страна в този спор, тъй като той не засяга по никакъв начин неговите права по чл.64 ЗС. Затова неговото неучастие в процеса не води до недопустимост на въззивното решение.

Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по първите два въпроса, тъй като те не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Първият въпрос се състои в това дали суперфициарните собственици, когато са няколко в едно дворно място, са необходими другари в спора по чл.64 ЗС. На този въпрос не би могло да се даде еднозначен отговор, защото той зависи от обстоятелствата във всеки конкретен случай. Когато суперфициарните собственици притежават в реална собственост различни етажи от една и съща сграда и следва да се определи прилежащата площ от дворното място към тази сграда, те би следвало да участват в производството по чл.64 ЗС, когато имат еднакви права по отношение на прилежащата площ към сградата. Това обаче не би било така, ако сградата е близнак, с два отделни входа, и за всеки от суперфициарните собственици ще се определя различен подход за влизане в сградата, без да се засяга подходът към другия вход. По същия начин различни са правата по чл.64 ЗС, когато суперфициарните собственици имат обекти в различни сгради в едно и също дворно място, както е в настоящия случай. Тогава прилежащата площ към едната сграда ще бъде различна от прилежащата площ към другата сграда. Само в случаите, при които правата по чл.64 ЗС могат да конкурират /например при определяне на местоположението на площта за складиране на дърва/, участието на всички суперфициарни собственици в процеса по чл.64 ЗС ще бъде наложително. Настоящият случай не е такъв.

Въпрос № 2 в първата си част е теоретичен и не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, разяснена в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Във втората си част въпросът не отговаря на фактите по настоящото дело и по тази причина не се явява обуславящ. След като ответниците са оспорили иска и част от тях пренасят този спор в по-горните инстанции, то е налице правен интерес от предявения иск.

Въпрос № 3 също не поставя конкретен правен проблем по настоящото дело и затова по него не може да се допусне касационно обжалване. Във всеки конкретен случай съдът е този, който преценява кой е най-подходящият вариант на прилежащата площ по чл.64 ЗС, като съобразява конкретни обстоятелства, които са различни по всяко едно дело. Търси се този вариант, който ще засегне в минимална степен правото на собственост върху земята, като същевременно ще предостави необходимата площ на носителя на правото на строеж за достъп до входа на неговата сграда и прилежаща към нея площ, необходима за извършването на евентуални ремонтни работи с оглед поддържането й в нормално и годно за ползване по предназначение състояние. Това се приема в посочената от жалбоподателя практика - решение № 20 от 15.04.2020 г. по гр. д. № 1934/2019 г. на ВКС, І г.о., решение № 737 от 08.08.1985 г. по гр. д. № 459/1985 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 1010 от 24.03.2010 г. по гр. д. № 2734/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. Обжалваното въззивно решение не противоречи на тази практика. Обстоятелството, че избраният от съда вариант на прилежаща площ по настоящото дело надвишава с 6 кв. м. другия вариант, предложен от вещото лице, не влиза в конфликт с посочената по-горе практика на ВКС, тъй като от една страна разликата в двете площи е минимална, а от друга страна в случая има друго обстоятелство, което се оказва решаващо и което съдът е съобразил. Това е фактически установеният от предишните собственици на дворното място от една страна и ищеца като суперфициарен собственик от друга начин на достъп до неговата сграда през южната врата към дворното място, където се намира и водомерната шахта за сградата на ищеца. Принципът, че следва да бъде засегнато в минимална степен правото на собственост върху земята, е спазен и по настоящото дело, като съдът е намерил необходимия баланс в правата на двете насрещни страни. Не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 4 поставя проблема за обвързващата сила на договор между единия от съсобствениците на земята и суперфициарния собственик, с който се определя подходът, през който суперфициарният собственик ще достига до своята сграда. Този въпрос не е определящ за изхода на делото и по него не може да се допусне касационно обжалване. Действително, в настоящия случай уговорката в нотариалните актове на ищеца, че той ще достига до закупената сграда през южния вход на дворното място, обвързва само страните по договора – ищеца като носител на правото на строеж за закупената сграда, и ответницата М. Т. П., собственик на Ѕ от дворното място, която му е продала сградата. Тази уговорка принципно не обвързва другия собственик на Ѕ ид. част от дворното място, който не е страна по двата договора. От значение по настоящото дело обаче са и други обстоятелства – че още в първия от двата нотариални акта, с който ищецът придобива право на собственост върху 1/2 ид. част от сграда с идентификатор [№] и става суперфициарен собственик, тази уговорка фигурира; че към този момент жалбоподателите все още не са притежавали собственост в този имот; че техният праводател, който е бил съсобственик на другата 1/2 ид. част от мястото, е приел тази уговорка и по този начин се е установило едно фактическо състояние, което жалбоподателите заварват. Съдът е съобразил освен това и местоположението на водомерната шахта към сградата на ищеца, достъп до която има откъм южния вход на дворното място. Именно това са решаващите обстоятелства по делото, а не някаква обвързваща сила на уговорката в нотариалните актове на ищеца.

Налице е обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпрос № 5 – за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доказателства и доводи на страните по делото. Въпросът е обуславящ, предвид данните по делото, че в обжалваното решение не е обсъдено оплакването във въззивната жалба на К. и Р. К., че избраният от съда вариант № 1 за достъп до сградата на ищеца засяга правото на жалбоподателите за достъп до собствената им постройка с идентификатор [№]. Следва да се извърши преценка дали определените от вещото лице в рамките на вариант № 1 площи за общо ползване и за ползване само от ищеца осигуряват възможност за достъп на ответниците К. до тяхната сграда [№] и по какъв начин този достъп може да бъде осигурен.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,