Определение № 2780 от 30.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3736/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Х. Х., [ЕГН] и Ж. Д. Х., ЕГН: [ЕГН] против решение № 302 от 28.03.2024 г. по гр.д.№ 1824/2023 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260175/04.08.2021 г., по гр.д.№ 1133/2020 г. на РС-Несебър. С последното е уважен предявеният от ищцата Е. К. М., ЕГН: [ЕГН] отрицателен установителен иск, като е признато за установено, че ответниците, сега касатори не са собственици на два апартамента, находящи се в [населено място],[жк], ет.3, в сграда с идентификатор ***, разположена в ПИ с идентификатор ***: 1. самостоятелен обект в сграда, с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: склад 5, брой нива на обекта – 1, с посочена в документа площ – 43,74 кв. м., прилежащи части; 8,449 %, равняващи се на 8,32 кв.м. идеални части от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж – ***, под обекта – ***, над обекта – ***; и 2. самостоятелен обект в сграда, с идентификатор ***, с предназначение – за склад, брой нива на обекта – 1, с посочена в документа площ – 45,46 кв. м., прилежащи части; 9,315 %, равняващи се на 9,18 кв.м. идеални части от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти: на същия етаж – ***, под обекта – ***, над обекта – ***. Със същото решение ответниците са осъдени да заплатят на ищцата направените в първата инстанция разноски в размер на сумата от 4292.91 лв. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението, тъй като съдът е приел, че е обвързан от решението, с което ВКС е приел, че е налице правен интерес за предявяване на отрицателният установителен иск от ищцата и не се е произнесъл отново по този въпрос. Касаторите излагат отново доводи, че ищцата няма правен интерес от предявяване на иска за двата обекта, тъй като не може да ги придобие по давност въз основа на владение, установено на основание предварителен договор, сключен с пълномощник, по отношение на който пълномощията са оттеглени, договорът е сключен на по-ниска цена във вреда на представлявания, този договор не прехвърля собственост и не е основание за своене на имота. Счита, че правният интерес се преценява към момента на подаване на исковата молба, а към този момент е действал мораториума за придобиване по давност на общинска собственост, установен в пар.1 ЗДЗС. Позовава се на Решение № 63/24.06.2020 г. по гр.д.№ 2763/2019 г. на ВКС, І гр.о. Твърди противоречие с ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС ако собственик на двата обекта е Община Несебър. По същество счита, че съдът е следвало да съобрази, че двата обекта са построени, за да има складове към жилищата на първи и втори надпартерни етажи и не било необходимо издаването на ново разрешение за строеж. Окръжният съд не обсъдил фактите, свързани с изменението на ПУП и предвиждането по него на сграда със средно застрояване и че е установено изграждане на сградата до степен на груб строеж на 27.10.2011 г. Неправилно било прието и, че процесните обекти са самостоятелни обекти – жилища, а не складове, с каквото предназначение са били по проект и заснети в КК. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 по въпроси, които ще се разгледат по-долу и чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответницата по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване поради това, че въпросите за наличието на правен интерес са разрешени от ВКС и поради неотносимост на формулираните въпроси към изхода от спора и на цитираната съдебна практика. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. След подаване на касационната жалба са постъпили две молби от касаторите и е препратена на състава по делото жалба от касаторите до председателя на ВКС. С молба вх.№ 9325 от 20.05.2025 г., касаторите А. Х. Х. и Ж. Д. Х. искат спиране на производството поради това, че те са се снабдили с писмени доказателства, въз основа на които може да започне процедура по спиране на строителството на основание чл. 224, ал.1 ЗУТ, че с констативен акт от 20.11.2024 г. е установено че сградата, в която се намират двата процесни обекта е изпълнена в отклонение от строителните книжа и че наследник на М. Т. е поискал спиране на достъпа до имота, ако са налице съществени конструктивни проблеми при строителството на сградата. Искат спиране на производството на основание чл. 229, ал.1, т.4 и 5 ГПК. Второто основание за спиране на производството мотивират с това, че са подали сигнал до Окръжна прокуратура за това, че Г. Т. е действал след оттегляне на представителната власт от него и за изследване произхода на средствата, с които ищцата е платила сумите по предварителните договори. Бил постановен отказ за образуване на досъдебно производство, но той бил обжалван пред Апелативна прокуратура-Бургас. С молба № 9505 от 22.05.2025 г. е подновено искането за спиране, като касаторите са се позовали на заповед № ДК02-Б-7/21.05.2025 г. на РДНСК Бургас, с която на основание чл. 225, ал..1 ЗУТ е наредено премахване на незаконен строеж „надстройка над пети етаж на жилищна сграда ЗП 2“ за апартаменти № *** и № ***. На състава е препратена от председателя на ВКС жалба вх. № В-772 от 16.03.2025 г., в която се изразява недоволство от това, че не е образувано досъдебно производство. По тази молба настоящият състав, разглеждащ спора по реда на ГПК, като касационна инстанция във фазата по селекция, няма правомощията да се произнася. Приложените към нея доказателства са неотносими и не могат да се приемат в касационното производство. Молбите за спиране на производството на основание чл. 229, ал.1, т.4 и т.5 ГПК на тази фаза от процеса са неоснователни. По образуваното касационно производство, касационната инстанция действа като контролно-отменителна - проверява материалната законосъобразност на въззивното решение въз основа на събраните пред предходните инстанции доказателства ако бъде допуснато касационно обжалване, но не събира нови доказателства. Затова настоящата инстанция не може в това производство да приеме приложените към молбите за спиране нови доказателства, включително и присъди по наказателно производство. В този смисъл е приетото по т. 8 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, която се отнася за приложението на чл. 182, б. „г“ и „д“ ГПК /отм/, но нормите на чл. 229, ал.1 т.4 и т.5 са в същия смисъл и се прилагат по същия начин. Нови доказателства може да се приемат от ВКС само ако е отмено решението на въззивният съд при второ касационно разглеждане на спора по същество и делото се внесе за разглеждане по същество от ВКС на основание чл. 218и, ал. 2 ГПК / отм./, сега чл. 295, ал. 2 ГПК - т. 9 от ТР № 2/02.07.2004 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от изложеното, представената заповед за започнато административно производство по чл. 225, ал.1 ЗУТ се отнася за обекти над пети етаж – апартаменти № *** и № ***, а процесните два обекта са на четвърти етаж и са апартаменти № ***и № ***. Съдът съобразява и това, че дори да бъде образувано досъдебното производство по жалба на касаторите и дори да има влязла в сила присъда, по аргумент от чл. 300 ГПК относно това по кои въпроси тя би била задължителна за гражданския съд, това е без значение по предявения отрицателен установителен иск с предмет дали ответниците са собственици на процесните два обекта. По изложените съображения, искането за спиране на настоящото производсво на основание чл. 229, ал.1, т.4 и/или т.5 ГПК следва да се остави без уважение. По делото е установено: Е. К. М. е предявила срещу ответниците-съпрузи А. Х. Х. и Ж. Д. Х. отрицателен установителен иск за два самостоятелни обекта, заснети в КК с идентификатори ***, представляващ склад № *** на етаж ***, с площ о т 43,74 кв. м. и с идентификатор ***, представляващ склад № *** на ет.***, с площ от 45,46 кв. м. Заявила е твърдения, че е сключила с М. Т. предварителен договор от 05.07.2013г. за апартамент №***, ляв, на площ от 45,46 кв. м., ведно с 9.18 кв. м. идеални части в [населено място]., кв. Черно море при продажна цена 28500 евро., от които на 09.07.2013 г. заплатила 20 000 евро и в края на през м. юли 2013г. и било предадено и владението върху този апартамент. Със споразумение с М. Т. от 18.08.2015г. резервирала покупката и на апартамент № *** – десен, ет. *** и от тогава й било предадено владението върху него, а на 03.11.2018 г. бил сключен и предварителен договор за апартамент № ***, десен, на площ от 45,46 кв. м., когато платила и продажната цена за него. Установено е с констативен акт, че сградата е била изградена до степен на груб строеж на 27.10.2011 г. На 10.11.2020г. с две отделни сделки М. Т. е прехвърлила в нотариална форма на ответника А. Х. по време на брака му с втората ответница правото на собственост на процесните два обекта, означени като складове *** и ***. Твърди, че тези сделки не са породили действие, тъй като прехвърлителката не е притежавала право на строеж и не е придобила собствеността върху двата апартамента. Обосновала е правния си интерес с това, че ако отрече правата на ответниците, ще може да остане във владение на двата апартамента, въпреки отправената от ответника покана да ги освободи. Установено е, че с договор от 15.11.2007г. Община Несебър е учредила на Н. К. В. право на строеж за изграждане на жилищна сграда ЗП № *** с обща бруто разгъната застроена площ от 259 кв. м., в която се включва застроената площ на всички етажи, включително застроената площ на използваемите подземни и подпокривни пространства, върху 1/3 идеална част от имот частна общинска собственост УПИ ***, кв. ***по плана на *** [населено място], актуван с АЧОС № 2581/02.03.2007г. Издадено е на Н. В. разрешение за строеж № 63 от 27.10.2011г. за построяване в общински парцел УПИ ***, кв. ***на „Жилищна сграда ЗП № ***“, със ЗП – 84 кв. м., РЗП – 259 кв. м. по проект, одобрен на основание решение т. 3 по протокол № 16/24.08.2011г. на ОбЕСУТ при Община Несебър /л.193 –л.205 от делото/. Този проект предвижда изграждане на триетажна сграда, без подземен етаж, с офис № *** и жилище № *** на първи етаж, 2 броя двустайни жилища на втория етаж, включващи самостоятелен санитарен възел, спалня, дневна с кухненски кът и балкон и 2 броя двустайни жилища на третия етаж, включващи самостоятелен санитарен възел, спалня, дневна с кухненски кът и балкон. С нот. акт № 166, т.1 от 08.02.2012г. суперфициарят Н. К. В. продава на М. Т. учреденото му от Община Несебър право на строеж върху посочения общински терен на сграда на три жилищни етажа със застроена площ от 84 кв.м. и РЗП /бруто/ от 259 кв.м. съгласно одобрени проекти от 24.08.2011г. и разрешение за строеж от 27.10.2011г. и купувачката е встъпила разрешение за строеж със заповед от 25.11.20013г. След сключване на договора за учредяване право на строеж на В., със заповед от 26.05.2008г. кмета на Община Несебър е одобрил изменение на ПУП в частта му за застрояване на общинските парцели УПИ *** и УПИ *** в кв. ***по плана на[жк], [населено място], като застрояването е променено от „ниско“ с максимална височина до 10.00м. на средно с масимална височина до 13.00 м. Последващо учредяване право на строеж в полза на Т. обаче няма. Доказани са твърденията на ищцата, че като купувач е сключила с М. Т., действаща чрез пълномощника си Г. М. Т. два отделни предварителни договора за покупко-продажба на недвижим имот, първият от 05.07.2013 г., а вторият от 03.11.2018г., по силата на които продавачът Т. се задължила да продаде на ищцата съответно апартамент № ***, ляв, на площ от 45.46 кв.м., и апартамент № ***, десен, с площ от 45.46 кв.м., двата изградени в сграда ЗП № ***, находяща се в [населено място], кв.Черно море в, със застроена площ от 84 кв.м. и РЗП от 259 кв.м. съгласно одобрени проекти от 24.08.2011 г. и разрешение за строеж № 63/27.10.2011г. Уговорена е продажна цена за първия имот в размер на 28500 евро и срок за сключване на окончателен договор за първия имот в двумесечен от въвеждане на сградата в експлоатация и заплащане на цената, а за втория имот- такъв срок не е уговорен. С платежно нареждане от 09.07.2013г. ищцата е платила на Г. М. Т. сума от 42616.60 лв. с основание за плащане – 20000евро – по предваритеен договор за продажба на апартамент и 3500 лв. съгласно анекс т .2, и с платежно нареждане от 26.11.2018г., ищцата е платила също на Г. М. Т. сума в размер на 30 000 лв. с основание – по договор за покупко-продажба на ап. ***, сключен на 03.11.2018г. Съгласно споразумение от 18.08.2015г., сключено между ищцата и М. Т., действаща чрез пълномощника си Г. Т., ищцата е във владение на ап. *** /ляв/ по силата на сключения предварителен договор от 05.07.2013г., като с това споразумение й е предоставено владението и на ап. *** /десен/ на същия етаж. С два нотариални акт № 156 и № 159 от 10.11.2020г. на нотариус С. А., М. Т. е прехвърлила на ответника А. Х. за погасяване на задължение по споразумение от 09.11.2020г. самостоятелен обект с идентификатор ***/склад ***/ с площ от 45.46 кв.м. и самостоятелен обект с идентификатор ***/склад ***/, с площ от 43.74 кв.м. От приетите СТЕ е установено, че разрешението за строеж на сградата, в която се намират процесните обекти е издадено въз основа на одобрен инвестиционен проект от 24.08.2011г., в който е предвидено изграждане на сграда на три етажа, последният до кота +5.80м., но фактически сградата е изцяло реализирана по идейния инвестионен проект от 15.11.2012г., за който няма издадено разрешение за строеж, като въз основа на него сградата е построена на пет етажа, последният на кота + 11.04м. Вещото лице е уточнило, че обектите по сключените с ищцата предварителни договори – ап. *** и ап. *** и тези, които ответниците са закупили по нотариалните актове като склад *** и склад *** са идентични и се намират на кота +8.28 м. на четвъртия етаж на сградата, която в тази й част е напълно незаконна, тъй като за построяването й над третия етаж няма изобщо издадено разрешение за строеж, а по отношение на обектите до третия етаж строителството е реализирано в отклонения от първоначалния проект. Вещото е констатирало, че ищцата обитава процесните имоти, като същата му е осигурила достъп за извършване на оглед и замерване. Тази констатация се потвърждава от ангажираните по делото свидетелски показания и от поканата на ответник от 04.12.2020г. до ищцата за освобождаване на имотите. Относно възраженията за недопустимостта на иска, въззиввният съд е посочил, че е обвързан от задължителните указания, дадени в решение № 50071 от 26.10.2023г. по гр.д.№ 2912/2022г. на ВКС, с което иска е приет за допустим, предявен при наличие на правен интерес за ищцата. ВКС е отменил първото въззивно решение по спора, с което иска е приет за недопустим поради липса на правен интерес и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При тази фактическа обстановка, възивната инстанция е приела, че прехвърлителката на ответниците М. Т. не е притежавала правото на строеж за обектите над трети етаж, т.е. за процесните обекти, които се намират на четвърти етаж, че и прехвърлителя й Н. В. не е притежавал правото на строеж за тях и не е могъл да и прехвърли това право. Той е притежавал и е прехвърлил на Т., с нот. акт от 08.02.2012 г. само правото на строеж за сграда на три етажа, последният до кота +5.80 м., със ЗП от 84 кв.м. и РЗП 259 кв.м. съгласно съгласувани проекти от 24.08.2011г. и издадено въз основа на тях разрешение за строеж от 27.10.2011г. фактически обаче е изградена сграда в УПИ – общинска собственост на пет етажа, последният на кота + 11.04м. Тъй като изграденото в повече от отстъпеното с договора от общината право на строеж не съставлява присъединяване или принадлежност към други обекти в сградата, а прехвърлените като складове помещения на ответниците в двата нот. акта от 2020 г. отговарят на изискванията за самостоятелни обекти по смисъла на пар. 5, т. 39 вр. с т. 30 от ЗУТ и конкретно за жилища по чл. 40 ЗУТ и на основание чл. 92 ЗС, общината е станала техен собственик, а не Т.. Затова и ответниците не са придобили собственици на прехвърлените им от нея два процесни обекта на четвърти етаж, /като се брои и партерния като първи/. За този извод съдът се е позовал на съдебната практика: решение № 316 от 20.05.2013 г. по гр.д. № 217/2012 г., II г.о., решение № 118/16.11.2016 г. по гр.д. № 766/2016 г., II г.о., решение № 173 от 20.06.2013 г. по гр.д. № 1273/2013 г., I г.о. Като неотносим към предмета на спора е преценен доводът касаторите, свързан със законността на строителството, тъй като за способите за придобиване на вещни права е без значение закоността на строежа – може да се придобива и незаконен строеж, но сделката между Т. и ответниците не прехвърля правото на собствевност, защото тя не е притежавала собствесността върху правото на строеж и след построяване на сградата, правото на собственост върху процесните обекти не е придобито от нея. Инвестиционният проект от 2012 г. също не е придобино основание и въз основа на него не се придобива право на собственост, респективно той не може да определи или да допълни обема на вече учреденото в полза на суперфицияра право на строеж. Въззивният съд е приел, че е неоснователно и позоваването на заповедта от 26.05.2008г. на кмета до Община Несебър, с която е одобрено изменение на ПУП-ПРЗ за общински терен, в който е изградена сградата, с процесните два обекта, като характерът на застрояването е променен от „ниско“ до височина 10м. на „средно“ до височина 13м. След това изменението на ПУП, височината на сградата съответства на допуснатата промяна във височината на застрояването, но право на строеж за допуснатия по-голям обем за застрояване не е учредено на Т.. Затова изменението на ПУП не променя извода, че последните два етажа са построени извън обема на вече отстъпеното право на строеж. Като неоснователни са преценени и доводите, че не е било необходимо издаване на ново разрешение за строеж след като за терена, върху който е изградена сградата впоследствие е разрешено „средно застрояване“, защото разрешението за строеж предхожда одобрената строителна документация, а тя следва да съотвества на обема на учреденото право на строеж. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Затова не е налице основанието по чл. 280, ал.2, пр.1 ГПК. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предявеният иск е допустим, поради което и постаовеното по него решение е допустимо. При първото разглеждане на делото от ВКС, с решение № 50071 от 26.10.2023г. по гр.д.№ 2912/2022г. по описа на ВКС, ІІ гр.о. е прието със задължителна сила между страните и за съда, че предявеният иск е допустим. Касационно обжалване е било допуснато по въпроса: „налице ли е правен интерес от водене на отрицателен установителен иск когато ищецът упражнява фактическа власт върху имота и има очакване да придобие собствеността по давност спрямо ответник, който претендира, че е собственик въз основа на нотариален акт за правна сделка“. В дадения от ВКС отговор е посочено, че интересът на ищеца от предявяването на отрицателен установителен иск срещу ответници, които притежават титул за собственост не отпада поради обстоятелството, че твърди, че собственик на имотите е трето лице за спор – Община, защото в този случай ищецът се домогва да запази фактическата си власт върху имотите с цел да се позове спрямо действителния собственик - Община Несебър на придобивна давност по отношение на същите имоти. Това е така след обявяване за противоконституционен на пар.1 от допълнителните разпоредби на ЗС и отпадане на мораториума за придобиване на имоти – частна държавна собственост и частна общинска собственост по давност. Тъй като по делото е доказано, че ищцата е във владение на самостоятелни обекти, на които ответниците не са собственици, но разполагат със титули за собственост, е прието, че за ищцата е налице правен интерес за предявяване на отрицателният установителен иск, съгласно разясненията на ТР 8/2012 г. от 27.11.2013г. по т.д. № 8/2012г. на ОСГК на ВКС. Във връзка с правният интерес, касаторите задават въпроси №2, 3, 4 и 5 в следния смисъл: въпрос № 2: Какви са правомощията на възивната инстанция при решаване спора по същество, за да прецени дали е налице правен интерес от водене на отрицателен установителен иск, има ли въззивният съд задължение да обсъди всички доказателства, твърдения и доводи, възражения и становища на страните, надлежно въведени в процеса, както и да посочи защо приема едни от тях, а други не приема и да формира свои непротиворечиви фактически и правни изводи въз основа на доказателствата в тяхната съвкупност; 3. налице ли е правен интерес от водене на отрицателен установителен иск от лице, което твърди, че е установило фактическа власт по време и преди да бъде отменена забраната /мораториума/ за придобиване по давност на имоти частна държавна и частна общинска собственост върху имот, за който въззивният съд е приел, че е общинска собственост; 4. налице ли е правен интерес от водене на отрицателен установителен иск от лице, което твърди, че е установило фактическа власт върху имот въз основа на предварителен договор, сключен от лице без представителна власт; 5.налице ли е правен интерес от водене на отрицателен установителен иск от лице, което твърди, че е установило фактическа власт върху имот въз основа на предварителен договор, сключен от пълномощник, който е договарял във вреда на представлявания. Тъй като наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на всеки установителен иск, т.е. наличието му е основание за допустимостта на иска, а това означава и за допустимостта на постановеното решение по спора, за което касационната инстанция следи служебно, както и поради зададените въпроси от втори до пети, този въпрос се разглежда във фазата по селекция на касационна жалба, т.е. в настоящото определение по чл. 288 ГПК. По въпроса за наличието на правен интерес по конкретния спор се е произнесъл ВКС със задължителна сила между страните /чл. 298 и за съда, който разглежда спора по същество, съгласно чл. 294, ал.1, изр.2 и чл. 297 ГПК. ВКС е върнал делото за разглеждане по същество. При новото разглеждане на делото не са установени други факти и обстоятелства, които да налагат различен извод относно наличието на правен интерес. Така въззивният съд се е съобразил със задължителните указания на ВКС по прилагането на закона и фазата, от която да разгледа спора след връщането му за ново разглеждане. Останалите въпроси от тази група са неопределящи за изхода от спора. Същественото е, че е установено безспорно от писмените и гласните доказателства, че ищцата е била във владение на двата апартамента и че към момента на приключване на съдебното дирене е премахнат мораториума за придобиване по давност на имоти частна държавна и частна общинска собственост. Без значение е въз основа на какъв акт е установено владението. Това има значение само ако се позовава на придобиване право на собственост като добросъвестен владелец, но по делото няма такава хипотеза. Наличието на правен интерес се прецянава във всеки момент от производството, а мораториума беше за придобиване по давност на посочената категория имоти, а не за владението им. Владеещият ищец има правен интерес да отрече правото на собственост на ответник, придобил от несобственик не само с оглед бъдещото придобиване на права, а и за да предотврати претенция за обезщетение за лишаване от ползване или за вреди върху имота. Без значение за правният интерес е на какво основание е установено владението – на предварителен договор, който не е годно основание за добросъвестно владение, но може да бъде основание за установяване на обикновено владение. Дали предварителния договор е сключен от лице, чиято представителна власт е отпаднала, е възражение, което може да се прави само от мнимия представлявания или от наследниците му, съгласно разясненията по т.3 от ТР № 5/2014 г. от 12.12.2016 г. по т.д.№ 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. В същия тълкувателен акт, т.4 е дадено разяснение, че и възражението за договаряне във вреда на представлявания може да се прави само от представлявания. В случая ответниците, които са трети лица за предварителните договори не могат да правят подобни възражения. Отделно от това, такива възражения не са обсъждани от възивната инстанция. Предвид изложеното не е налице основание за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.2 и на основание чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК по въпроси № 2, 3, 4 и 5 от изложението. Първия въпрос касае правомощията на възивната инстанция при решаване спора по същество, има ли задължение въззивната инстанция да обсъди всички доказателства, твърдения и доводи, възражения и становища на страните, надлежно въведени в процеса, както и да посочи защо приема едни от тях, а други не приема и да формира свои непротиворечиви фактически и правни изводи въз основа на доказателствата в тяхната съвкупност. Касаторите не сочат в изложението, кои доказателства доводи и възражения не са обсъдени. От подробно изложените по-горе мотиви на възивната инстанция е видно, че са обсъдени техните оплаквания и доводи във възивната жалба, но са приети за неоснователни. Обсъдено е, че измененията на ПУП през 2008 г. са станали след учредяване правото на строеж през 2007 г. от общината, а Т. не е могла да придобие повече права от праводателя си. Измененията на ПУП не се придобивно основание по чл. 77 ЗС и не пораждат права за суперфициарния собственик, придобил право на строеж за конкретен обем права за застрояване. Обсъдено е, но е преценено за ирелевантно възражението, че сградата е незаконен строеж, който може да бъде премахнат. Както вече се посочи, съществено е дали ищцата има правен интерес от иска докато спора се разглежда до приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество, когато се прекрудират със сила на пресъдено нещо фактите и обстоятелствата по разгледания спор. Правният интерес на ищцата произтича от това, че е във владение на двата обекта към момента на предявяване на иска и до приключване на делото в последната инстанция, разглеждаща спора по същество, а ответниците притежават титул за собственост, но не са придобили правото на собственост и не се легитимират като собственици. Отделно от изложеното, въззивната инстанция, по новия ГПК действа като ограничен въззив и разглежда спора по същество само на наведените във въззивната жалба оплаквания – чл. 269 ГПК. Тъй като съдът не констатира необсъдени факти, доказателства и доводи на страните, относими към изхода от спора по оплаквания на касаторите, не е налице противоречие със съдебната практика по първия поставен въпрос. Следващите два въпроса касаят конкретните обекти, предмет на спора: въпрос № 6 Може ли да се приеме, че склад/таван, като принадлежност към жилище, съгласно одобрен архитектурен проект е самостоятелен обект в сграда само и единствено поради обдсотятелството, че за същия склад/таван е определен идентификатор в КК; въпрос № 7. Може ли да се приеме, че складът, като принадлежност към жилище, съгласно одобрен, съгласуван архитектурен проект е жилище, без да е променен статута му по законоустановения ред? Тези два въпроса са неотносими, тъй като не кореспондират на установеното по делото. Приетите СТЕ безспорно са установили, а и от писмените доказателства – предварителни договори и анекси се установява, че двата процесни обекта съставляват жилища и отговарят на изискването за жилища. Без значение за правото на собственост е с какво предназначение са заснети и записани в КК. Затова тези два въпроса са и без значение за изхода от спора, поради което не са основание за допускане до касация и на двете наведени основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Последният въпрос е: Ако е налице одобрен/съгласуван/ изменен архитектурен проект, без да е допълнено разрешението за строеж за изграждане на складови/тавански помещения, като принадлежност към жилища в сградата, за които е учредено право на строеж и е издадено разрешение за строеж, може ли да се приеме, че тези складове са принадлежност към жилищата на основание чл. 98 ЗС и като такива са собственост на лицата, в полза на които е валидно учредено право на строеж? Този въпрос не кореспондира на данните по делото. Както вече се посочи, процесните обекти съставляват жилища, а не са изградени и не съставляват складове към апартаменти, разположени до третия етаж от сградата. Отделно от това, ответниците – касатори не са доказали че са собственици на апартаменти до третия етаж, за да им бъдат прехвърлени и да придобият на основание чл. 98 ЗС процесните обекти като складове, принадлежност към тях. Следователно дори процесните помещения да са складове към жилища до третия етаж, то ответниците също не са техни собственици и отрицателният установителен иск също би бил основателен Затова е неприложима нормата на чл. 98 ЗС към процесния спор и формулираните въпроси във връзка с нея са неотносими, поради което по тях не се допуска касационно обжалване. Касаторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК, като сочат същите причини, посочени и по другите основания за допускане до касация, които съдът вече обсъди. Очевидна неправилност е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Съдът не констатира такива нарушения. Делото е решено според установените факти по делото. Не са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Затова не се допуска касационно обжалване и на това основание. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1, т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответницата по касация следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски за тази инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер - 3000 лв., за които е отразено в договора, че са изплатени в брой. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение